Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Боби Блажения и Другия американец

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    14,95 лв.
    ISBN: 9789542614340
    Наличност: В наличност
    Година: 2015г.
    Страници: 256 стр.
    Размер: 13х20
    Тегло: 0.3000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Емил Андреев е роден на 1.09.1956 г. в Лом. Автор е на "Ломски разкази", "Късен сецесион", "Стъклената река" (филмиран), "Проклятието на Жабата", "Лудият Лука". Съсценарист е на сериалите "Под прикритие" и "Четвърта власт".

    Както и в другите си книги, Андреев не се отказва от своята поетика на смесване на фантазия и действителност, любов и преходност, хумор и ирония, усещане за напрежение и финален обрат в майсторски написаните разкази, които превръщат неговия сборник в книга от висока класа.

    Велко Барбиери, Загреб

    Когато чете Емил Андреев, човек потъва в дълбините на съзнанието: митове, обреди, архетипи и изконна мъдрост го срещат на всяка страница. Писател, който си струва да четеш и препрочиташ.

    Мирча Картареску, Букурещ

    *На книжния пазар от 26.03.2015г.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Боби Блажения и Другия американец

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Естествен подбор


    Забелязали сте колко много неща заслужавате, нали? Ако ли не, достатъчно е да пуснете довечера телевизора. Не го гасете след новините, погледайте още час и ще видите, че без да подозирате, сте заслужили перфектния обем на косата, неотразимо тяло, градинска мебел, матрак и дълбок, здрав сън. Също така автомобил, превръзки, истинска пяна (на бирата), кредит и самобръсначка от най-ново поколение. С какво съм заслужил всичко това, Господи? Това се пита зрителят, развил инстинктите на скептика или поне на критичния наблюдател. Но и още един логичен въпрос си задава невинно заслужилият: Пред кого са ми заслугите? По презумпция е ясно, че адресатът на рекламните послания е анонимен член на едно потенциално безкрайно множество. Множество, съставено на свой ред от множества – на домакините и на работещите жени, на тийнейджърите, на ергените, на женените мъже, на мъжете с уголемена простата, на хората с идеи, на тези, които знаят какво искат, както и на онези, които все още не са наясно и се нуждаят от съвет. По никакъв начин не бих дръзнал да навлизам в дълбоките води на теорията на рекламата, а и не ми е работа, затова спирам с изброяването на таргет групите. Но въпросът си стои и тежи: какви може да са заслугите, общи за всички елементи на множеството? Кои са универсално валидните заслуги – достойнства? Отговорите биха могли да бъдат най-различни, разбира се, но като че ли по-убедителните се свеждат до няколко: 1. Заслужаваме нещата, които са произвели за нас, защото работим здраво и участваме в увеличаването на производителността и следователно на БВП. 2. Защото светът е гадно място, в което те спукват от бачкане и ангария, докато ти заслужаваш друго. 3. Заслужили сме обетованото от телевизора изобилие с факта на самото си съществуване. 4. Заслугите ни са даденост по силата на фундаментални битийни закономерности с трансцендентен произход. Предвид породата на епохата, в която живеем, предлагам веднага да изключим последния вариант като несъвместим със стандартите за научна рационалност. Направо казвам, че ми се вижда най-умно това със самия факт на нашата екзистенция като основанието и причината за заслугите. Защото, тъй като сме телесни същества, съществувайки, предоставяме пребогат ресурс от телесност – поле за разгръщането на индустрии. А ние обичаме телата си и се грижим за тях. И то така, както ни е казано да го правим. Казват ни го в рекламите. Има една особено симпатична сред тях, според която тялото понякога си почива, понякога дори си разрешава да се поглези. Но стопанката му (в средата или към края на двайсетте, добре сложена, с усмихнати очи и леко предизвикателен поглед) не се сърди. Напротив, тя го обича („Аз обичам тялото си!“, възкликва още в началото на телевизионния спот жената) и гледа на глезотиите му така, както майката гледа на дребните пакости на своето едва проходило отроче. Но – забележете! Обикновено тези, които заслужават вещите и услугите, са жени. Ще кажете, нормално е и елементарно за обяснение. Жените са емоционално зависимите от пазаруването, жените се лекуват с шопинг, те са, значи, естествена мишена за рекламистите. Същото пише и в студиите, анализиращи рекламните стратегии. Не бъдете, моля ви, наивни и не ставайте жертва на непросветената преценка и на допотопните клишета за половите роли. Съвсем не е толкова просто. Дълго време и аз не намирах пътя към разшифроването на загадката, докато не попаднах случайно на декодера. Неоценима помощ ми оказа американската журналистка от „Атлантик“ Хана Роузин. Преглеждах литературния обзор в „Гардиън“ и видях материала за книгата й The End of Men/And The Rise of Women. На официалния сайт на авторката квинтесенцията на произведението е изведена така: Жените не само се приспособяват по-добре към сътресенията и разместването на пластовете в икономиката и културата, но започват и да изпреварват мъжете както у дома, така и на работното място. Става дума за изоставането на мъжете в условията на днешната динамична действителност и особено за тяхната неадекватност пред лицето на настоящата трайна икономическа криза. Изводът е сурово реалистичен, но целта на госпожа Роузин е и терапевтична. Идеята е не просто да бъде констатирано състоянието на нещата, а да се посочи изходът. Мъжете трябва да приемат „мъжки“ поражението си и да спрат с надпреварата. Това ще помогне както на самите тях, така и на прогреса. Очакваният резултат е ни повече, ни по-малко „довеждането докрай на ерата на тестостерона“, изразено с думите на коментара към книгата, направен от „Венити Феър“. Съществена работа, вън от съмнение, е „Краят на мъжете“ от Хана Роузин. Не по-малко впечатляващо е и интервюто, дадено от писателката пред „Гардиън“. Покрай приказките за това, че мъжете са напът да се превърнат в изчезващ вид, Хана признава чистосърдечно, че деветгодишният й син се е засегнал и нацупил – като мъж, от истините, изнесени без анестезия в книгата на майка му. После поговорили и той разбрал... И ми просветна. Прозрях внезапно защо и аз, и синът на Хана Роузин не заслужаваме да ни казват по телевизията „Защото го заслужавате!“. Видът, към който принадлежим и двамата, не се справя добре със средата, не съумява да се приспособи към постоянно променящите се условия, понеже е бавен, тромав и недостатъчно адаптивен. Губи необратимо позиции, но вместо да се учи на живот и да еволюира, да става по-гъвкав, не спира да упорства в атавистичното си желание да осигурява прехраната на семейството. Добре, ще кажете, но нали самото притежаване на телесност беше достатъчно основание за това да заслужаваш. Така е, само че социалното декласиране на мъжете, описано от Хана Роузин, ги лишава от телесността им, от реалност, ако щете, и значи, ги поставя в положението на незаслужаващи, а с това и на незаслужаващи си. С унинието идва и политическата безтегловност. В същността си това е пряк резултат от загубата на социален статус, но не поради изпадането в неплатежоспособност, а заради свиването на тялото и депресивното му затваряне в себе си. Попадналите в капана на историята мъже олекват, спаружват се и телата им вече не си заслужават индустриите. Този е според мен правилният отговор на въпроса защо жените в наши дни заслужават повече от мъжете вниманието на рекламодателите. Аз съм модерен човек и приемам спокойно, разумно и безстрастно действителността. Само ми става мъничко жал за сина на Хана Роузин.

    Каквото и да кажа за сборника с разкази и повести „Боби Блажения и Другия американец“, ще бъде малко. Историите, разказани в него, са толкова магични и магнетични, че с лекота омайват сърцето на четящия и го печелят завинаги. Поне с мен така се получи. Много сборници с разкази и повести има издадени, но стилът на Емил Андреев се отличава и изпъква видимо. Сюжетите, героите, гледната точка – всичко е представено под необикновен ъгъл и притежава фантастичното в себе си. Всеки от разказите носи една лека недоизказаност, един малък въпрос, който оставя възможността за свободна интерпретация и „дописване“ от страна на читателя. Емил Андреев не само разказва отделни сюжети, той съгражда един цял магичен художествен свят, който обаче е толкова достоверен в своята логика, че не оставя друг шанс, освен да повярваме, че историите са напълно реални и са се случили някъде там.


     


    Тя беше адски красива, а той – божествено нежен. И се влюбиха, толкова се влюбиха, че дори земята не можа да го понесе. Не че на този пренаселен свят му пукаше за тях (един вид му бе дошло до гуша от тайни любови като тяхната), но имаше нещо възмутително в егоистичната им настойчивост да бъдат уникални.


     


    В ядрото на този свят стои любовта – с многото си лица и необикновената си природа. Тя е дълбоко попила във всички разкази и повести. Можем да я срещнем между млади („Близо до солта“, „Кучката, копелето и стенният часовник“), възрастни („Ханка, която се хранеше красиво“), роднини в едно разпаднало се семейство („Див кон“, „Мама Лома“), човек и животно („Убийството на тъжното момиче“, „Лейди Джейн“), рибка и дънер („Плавеят“), между етносите, възрастите и хорското мнение („Близо до солта“, „Роза по Дунава“), между конкуренцията („Боби Блажения и Другия американец“), в преражданията („Лейди Джейн“), между измеренията („Мира, кучетата и клошарят“)...


     


    Чакай, чакай! Днес се чух с мама.


    Нещо лошо?


    Не. Всичко е наред. Старият цар си намерил кобилка. Представяш ли си?


    Асен замълча. Опита се да си представи баща си на тая възраст с любовница. Стана му смешно, но пък не бе невъзможно. На стари години човек полудява.


    Мама как го приема?


    Радва й се и по цял ден я гали. Много мила била.


    Ивана, какви ги говориш?


    Ама ти… – избухна в смях сестрата. – Ти к’во си помисли? Старецът си е взел кон бе, истински кон, женски. Кобила! И се казва Мая. По цял ден я яздел из Балкана и само за нея мислел и говорел...


     


    Друг интересен похват при Емил Андреев са мотивите. Наред със завладяващите с необикновеността си истории той създава и уникални мотиви, които се отпечатват непреднамерено в съзнанието, за да се върнат с ослепителен блясък в точния момент. Обувките („Ханка, която се хранеше красиво“), люспата („Рибката“), бюстът („Мама Лома“), часовникът („Кучката, копелето и стенният часовник“), блаженството – мотивите са необичайни, а чарът им – оригинален.


     


    Отвори вратата...




    • Не е истина! – само това успя да изрече.




    Пред него стоеше Тя. Бе по-красива от всякога. Загледа я с очи, по-широко отворени и от тези на гигантската риба в съня му. Гледаше и не вярваше. Толкова бе изумен, че дори не успя да забележи малката златна люспа, залепнала като пайета под дясното й око.


     


    Андреев майсторски създава легенди, като застъпва реални случки и ги надгражда с художествени и фантастични елементи. Така например в повестта „Боби Блажения и Другия американец“ е застъпен малко известният факт за посещението на младия Кенеди в Лом. Незаконното изсичане на горите пък е засегнато и представено под необичаен ъгъл в „Плавеят“.


    И подобно на русалката Яза от едноименната повест, сборникът „Боби Блажения и Другия американец“ също пази границата между истинския и илюзорния свят. Ключът към Омайната страна се дава на четящите – веднъж надникнали, те вече не могат да уловят границата – реално и фантастично се преплитат и допълват в истинския живот, правейки го по-пълнокръвен от всякога.


     


    Габриела Стоева