Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Бой на тигри

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    14,95 лв.
    ISBN: 9789542612957
    Наличност: В наличност
    Година: 2014г.
    Страници: 512 стр.
    Размер: 14x21
    Тегло: 0.4350 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Момиче пада от балкона на жилищна сграда в Москва и умира. Свидетелите единодушно твърдят, че жертвата е била бутната от сестра й – Наташа. Заподозряната е арестувана веднага по обвинение в убийство. Неопитният следовател по случая дори не търси доказателства за твърденията на Наташа и приятеля й, че по време на убийството са били заедно в другия край на града. Изглежда, съдбата на младата жена е предопределена и я грози тежка присъда.

    Адвокат Виталий Кирган е нает за защитник на Наташа. Заинтригуван от странните обстоятелства около случая, той започва собствено разследване. Случайна следа разкрива още по-странен факт: мъж завещава огромни суми на непознати хора, сред които е и мъртвата сестра на Наташа. Какво е общото между всички наследници? Откъде този скромен обикновен човек е разполагал с такова богатство? Отговорите на тези въпроси ще надхвърлят и най-смелите хипотези.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Бой на тигри

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Бившият старши квартален милиционер Валентин Семьонов все още не можеше да разбере дали му харесва новата му работа. Трябваше да храни семейство, така че напусна редиците на органите на вътрешните работи и си намери работа в частна детективска агенция. Там плащаха къде-къде повече, а дали работата е интересна – тепърва щеше да преценява. Ето например задачата, която получи днес, му изглеждаше напълно неразбираема. Глупост някаква! И на кого беше потрябвало това? И за какво? Задачата беше сложна и той не я изпълняваше сам – цялата агенция се трудеше без сън и почивка вече няколко седмици, а да докладва и изобщо да контактува с възложителя, шефът на агенцията бе наредил именно на него, на Валентин. Възложителят нещо не бе харесал на шефа, а защо, с какво – Семьонов не се задълбочаваше. Наредено му е – прави го.
    При това възложителят не харесваше особено и на самия Валентин. Един такъв засукан, бъкан с пари, от пръв поглед си личи, че човекът просто се чуди за какво да ги харчи. И изискванията му бяха странни, не знаеш как да му угодиш. Гледа Валентин със загадъчна усмивка и процежда:
    –    Не, така определено няма да стане, нали ви предупредих: никакви болни деца и умиращи престарели родители, никакви наркомани и пристрастени комарджии, нуждаещи се от спешно лечение. Тук няма дилема, а решението е очевидно. Трябват ми по-фини, нееднозначни варианти.
    Фини варианти ли?... Поне да ставаше ясно какво има предвид. Семьонов бързо прелисти дебелата папка с разпечатки, избирайки варианти, при които няма необходимост от скъпо животоспасяващо лечение. Оставаха съвсем малко, само петнайсет, чак да те е срам да докладваш. А бяха над осемдесет! На път за срещата с възложителя, която незнайно защо трябваше да се проведе в петзвезден хотел в центъра на Москва, и то в почивен ден в навечерието на Осми март, Семьонов току хвърляше поглед към дебелата папка и предвкусваше учудването на възложителя – гледай ти, колко много е свършено, каква работа е отхвърлена! Беше сигурен, че той ще остане повече от доволен. Нищо подобно, възложителят прави физиономии и поклаща глава. И лакеите му, мъж и жена, дето седят от двете му страни на дългата маса, и те кимат в унисон с него, съгласяват се. Валентин се ядосваше на себе си: лица запомняше от раз, види ли човек – край, вече не го забравя, обаче с имената е зле, не се задържат в главата му и толкоз. И името на възложителя му бяха казвали сто пъти, и придружителите му представиха още щом влезе, а в паметта му – празно, не може да си спомни ни име, ни фамилия. Добре де, така да си останат: възложителят, мъжът и жената. Така е по-лесно, поне няма да се оплете.
    –     Значи, изобщо да не предлагаме случаи от медицинско естество, така ли? – попита Валентин.
    –    Не, защо – позасмя се възложителят, – медицинската проблематика става, само че заболяванията не бива да са тежки и да се налага животоспасяващо лечение. Може да се лекуват, а може и да не се лекуват, и това да не застрашава ничий живот. Човекът трябва да има избор, разбираш ли?
    Избор... Може да се лекуват, а може и да не се лекуват... Един дявол знае какво се върти в главата на този човек. Семьонов въздъхна и продължи да докладва, като погледна със съжаление красивата чаша с изстиващия чай. Тук сервираха невероятен чай, Валентин никога не беше опитвал такъв, но за зла участ, нямаше начин да си го допие, трябваше непрекъснато да говори. Трябва да попита какъв е, каква марка, може да не е много скъп и той да е в състояние да си го купи. Слънчев лъч крадешком се промъкна между ненапълно събраните дипли на тежката завеса и бавно запълзя напряко през дългата маса, стигна до отворената кутия с ръчно произведени шоколадови бонбони. Ето н@, ако не преместят кутията, шоколадът ще започне да се разтапя и вече няма да може да си вземе бонбон, без риск да се изцапа. Значи, няма да ги ядат. А струват толкова пари! Ех, да можеше да вземе тази кутия за вкъщи, поне децата да се порадват.
    Той си мислеше за бонбоните и същевременно говореше, надничайки в бележките.
    –    Не – обади се мъжът – среден на ръст, симпатичен, общо взето, невзрачен, но със скъп костюм, подбрана с вкус риза и вратовръзка, на която се кипреше прочутата Горгона на Версаче, – и откриване на нов бизнес не става, за това аз съм против.
    –    Защо? – учуди се жената, която седеше срещу него – красива стройна брюнетка на около трийсет и три или малко повече, с делови черен костюм, дълга лъскава коса, събрана на тила в строг тежък кок. – Това не е ли проблем?
    –    В наше време? – проговори ехидно мъжът с вратовръзката „Версаче”. – Това е повече от съмнително начинание. Страната още не е излязла от кризата, сега само самоубиец може да подхваща нов бизнес. Или пълен идиот. И само пълен идиот може да дава пари за такова нещо.
    По този въпрос Семьонов беше напълно съгласен с него и започна да изпитва към притежателя на вратовръзката нещо като симпатия. Невзрачен, невзрачен, но пипето му сече, не като на някои.
    –    Но нали банките отпускат кредити... – опита се да възрази брюнетката. – Включително и за бизнес планове.
    –    Банките са едно, частното лице – друго. Не, нормален човек не би се съгласил с това. Рисковано и безсмислено. Категорично не.
    Гласът на невзрачния мъж прозвуча твърдо, но на Семьонов му се стори, че той е притеснен. Впрочем сигурно просто му се бе сторило, защото Валентин не виждаше повод за тревога. Брюнетката хвърли на колегата си бърз остър поглед, в който Семьонов съзря нещо като добре прикривана неприязън. „Нещо става между тези двамата – помисли си той, – имат някакви търкания.”
    Семьонов погледна към възложителя, но онзи премълча, само предъвка устни. Той изобщо говореше малко, седеше отпуснат, внимателно слушаше, поглеждаше лакеите си и едва-едва се подхилкваше. На какво именно – Семьонов не разбираше. Възложителят – простоват наглед, с грубо издялано лице на селянин и внимателни умни очи, доста странно се вписваше в обзаведения със скъпи мебели президентски апартамент на хотела. Ако го облечеш в други дрехи, по никакъв начин няма да се сетиш, че е милионер. Външните атрибути обаче недвусмислено показваха, че човекът далеч не е сиромах. На едрата, покрита с рижави косми китка на лявата ръка проблясва часовник на цената на приличен автомобил. Да не говорим пък за цената на този апартамент!
    –    Какво друго ще предложиш? – попита той тихо.
    Валентин със съжаление отмести листа и извади следващия.
    –    Това не звучи никак лошо – прозвуча одобрение в гласа на възложителя. – Ще свърши работа. Вие как мислите?
    Той смени позата си, наведе се напред и опря лакти на масата, при това ръкавът на сакото се повдигна и в очите на Валентин се набиха диамантените копчета за ръкавели на маншетите на ризата му. Не беше кой знае какъв познавач, та от три метра разстояние да различи истински диамант от някоя евтиния, но на кого би минало през ума, че човек с такъв скъп часовник би носил копчета с изкуствени камъчета?
    Възложителят погледна последователно двамата си помощници – мъжът с горгоната енергично закима, сиреч, напълно е съгласен, а красивата брюнетка се усмихна многозначително. Възложителят поспря погледа си на нея, сякаш я изучаваше. И изобщо на Семьонов му се стори, че на този човек му е много по-интересно да наблюдава своите лакеи, отколкото да слуша доклада му. Дявол да го вземе, какво става тук?
    –    Значи, решено, оставяме този вариант – леко тупна с ръка по масата възложителят. – Дай нататък.
    Семьонов послушно продължи да докладва. Постоянно го прекъсваха:
    –    Това не става, прекалено е еднозначно...
    –    А, не, тук няма да има конфликт...
    –    Става, оставяме го...
    Колкото и да се опитваше бившият квартален, така и не успя да установи закономерността, според която едни от предложените варианти се отхвърляха, а други се приемаха. На него всички му изглеждаха еднакви.
    –    Благодаря, Валентин – каза му на сбогуване възложителят и Семьонов с учудване и дори с уважение си помисли, че този милионер, за разлика от него самия, е запомнил името на докладващия. – Вашето бюро е свършило добра работа. Ще се посъветваме, ще изберем окончателен вариант от тези, които ни предложихте, и ще го съобщим на шефа ви.
    –    Защо? – учуди се Семьонов, събирайки листовете си в папката. – Не сте длъжни.
    –    Не съм длъжен, разбира се – разсмя се възложителят и в този смях Валентин долови високомерието на господар, благоволил да се засмее на шегата на слуга. – Но е необходимо. Защото именно по този окончателен вариант ще продължите да работите. Ще ни бъде нужна информация, много, изключително подробна информация, и ще ни я предоставяте именно вие. Платил съм агенцията ви да е изцяло на мое разположение, и то задълго, имай това предвид. Така че с теб ще се видим пак, и неведнъж. Редовно ще идваш тук да докладваш, с шефа ти вече съм се разбрал, никой друг не ми трябва.
    Именно това каза: „...не ми трябва”. Не „ни”, а „ми”. Тоест лично на него. Ами брюнетката и симпатягата с горгоната? Те няма ли да присъстват, когато Валентин ще трябва да докладва? Защо тогава са тук сега? А и за информацията беше казал: „...ще ни трябва”. В чудо да се видиш с тези милионери! Никога не можеш разбра какво им се върти в главата. Не, най-вероятно и лакеите ще присъстват, просто този възложител се мисли за център на света, свикнал е да е най-важният и изобщо не забелязва другите.
    „Много ме зарадва, няма що – мислеше си Семьонов, докато слизаше с асансьора към първия етаж. – Голямото щастие – да гледам тези муцуни. Платил бил, видите ли, агенцията да е изцяло на негово разположение! Не мога да понасям хора, които смятат, че могат да купят всичко и всички. Впрочем може би не трябва да се ядосвам, не са чак толкова отвратителни, а и честно казано, изобщо не са лоши, учтиви са, почерпиха ме с чай, не се държат просташки, не са и грубияни. Възложителят ми говори на „ти”, не че е много приятно, но аз съм свикнал, и в нашата милиция всички началници говорят на подчинените си на „ти”. Може пък всичко да се размине без кръв.”