Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Най-честните мошеници на света

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    11,95 лв.
    ISBN: 9789542612827
    Наличност: В наличност
    Година: 2014г.
    Страници: 144 стр.
    Размер: 13x21
    Тегло: 0.1900 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Светът е пълен с мошеници, наивници, красавици, полицаи, вируси, антибиотици, фалшиви дипломи, съмнителни професори, струнни музикални инструменти, подсладители, хамбургери и не на последно място – китайци. Когато смесим всички тези елементи на единица площ, се получава една смехотворна сплав, която е в състояние да разбие всяко мрачно настроение, необяснима тъга и темерутство в начален стадий. Хумористичният разказ е ключът, който отваря доброто настроение и желанието за общуване. Носете този ключ в джоба си, той все някога ще ви потрябва.

    Няма продукти, които да съвпадат със зададените от вас критерии.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Най-честните мошеници на света

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    АГОП

    Странни неща стават с българите в чужбина, но поради различно естество на пречките не всяка история стига до нас. Днес ще превъзмогнем пречките, доколкото това е възможно, въпреки че има поне двайсет души, които са преки свидетели и биха разказали и други любопитни подробности. В тази история са замесени арменец, кенийски евреин, шопкиня и сомалиец, завършил литературния институт „Максим Горки” в Москва. Можете да си представите каква експлозивна смес е това. Българска туристически група заминава през Франкфурт за Найроби, столицата на Кения. Кения е страна с развит туризъм и показва на туристите всички африкански животни в естествената им среда. Туристите не се познавали помежду си, с изключение на две лекарски семейства, чиято детинска мечта била да попаднат един ден в Африка. В българската група имало един арменец - Агоп, часовникар, който още на летището си купил една колониална каска, за да го предпазва от слънцето. На втория ден от пребиваването в Кения една маймуна му грабнала каската и изчезнала в неизвестна посока. Екскурзоводът на групата, Соломон, кенийски евреин, предупредил туристите да си пазят вещите не само от хора, но и от животни, и утешил Агоп, че предния месец друга маймуна, а може и да е същата, откраднала на един немец фотоапарат за хиляда и сто евро. След тази случка Агоп станал нещо като талисман на групата, той разказвал вицове, жените му отстъпвали десертите си, а мъжете - предимство в асансьора. Когато излизали от хотела, ято ваксаджийчета се впускали към дебелия доктор Трифонов да му лъскат обувките, но той насочвал децата към Агоп с обяснението, че това е „биг бос”, най-богатият човек в България. На третия ден, след закуска, Агоп изчезнал. Търсили го навсякъде, питали за него, описали го и на полицията, висок, малко прегърбен мъж с характерен голям нос, но не го открили. Групата трябвало да тръгва към езерото Виктория, но никой не влизал в автобуса, защото чакали да се яви отнякъде Агоп. И ето ти новина: дежурният на рецепцията съобщил, че Агоп Агопян е бил отвлечен от радикалната революционна група „Кенийски леопарди”, борци за по-справедливо разпределение на благата. Те искали откуп от един милион долара. Дошлият представител на туристическата фирма в Найроби сомалиец, Уагадугу, успокоил разтревожената българска група с думите: „Не безпокойтес, товаришчи, найдьом Агопа!" и наредил на екскурзовода Соломон да води туристите към езерото Виктория, за да не изпуснат обяда в крайпътното село Ягага, тъй като в случай на закъснение местното население изяждало храната на туристите.
    По пътя до езерото Виктория туристите видели стада от антилопи и зебри, крокодили и хипопотами, два прайда лъвове, носорог и безчет маймуни. Но каквито и животни да се изправяли пред очите им, разговорите били все за изчезналия Агоп. Брокерката на недвижими имоти Анелия със сълзи на очи разказала как Агоп с радост е напуснал тясното часовникарско ателие, за да се потопи в необятната африканска природа, без да предполага какво ще му се случи. Сравнително безразлична останала шопкинята Пена, която припомнила думите на майка си: „Дъще, ако ти си не пазиш заднико, никой нема да ти го опази!”. С това акцентирала върху непредпазливостта на Агоп. Пред един мравуняк доктор Пеев изтъкнал, че като членове на НАТО и Европейския съюз сме много по-защитени и всяко европейско посолство в Найроби можело да помогне на Агоп. Според бизнесмена Коджаманов Агоп можел да разчита на арменската общност в света, която за две-три седмици можела да събере един милион долара. Според полковника от резерва Запрянов само командоси можели да помогнат в случая.
    На другия ден представителят на туристическата фирма, сомалиецът Уагадугу, съобщил на групата: „Не безпокойтес, товаришчи, найдьом Агопа!”. А екскурзоводът ги успокоил с думите: „Те няма да го убият. Те контактуват с рецепцията на хотела. Първо ще пратят пръст от Агоп, ще свалят цената, след това ще пратят китката му без пръста, ще свалят цената, след това ще му пратят ръката без китката и така. Лошото е, че не знаем интервалите, но те няма да бързат. Вероятно вие ще си заминете за България, а Агоп може и да остане тук. Ето, те са свалили размера на откупа на половин милион долара!”.
    Като чула мрачната прогноза, шопкинята Пена нападнала доктор Трифонов:
    - Докторе, ти си причината за отвличането на Агоп! Ти го сочеше с пръст на ваксаджийчетата и го наричаше биг бос и най-богатия човек в България! Децата в Кения бързо растат и те са предали сведения за Агоп на бандитите от „Кенийски леопарди”!
    Доктор Трифонов пребледнял от това тежко обвинение и се защитил:
    - Но това беше само една шега...
    - Поредната лекарска шега, помогнала българин в разцвета на силите си да умре! - обадила се нейната приятелка Лили.
    - Госпожице, не обиждайте лекарското съсловие! - защитил колегата си доктор Пеев. - Ние знаем цената на човешкия живот, защото всеки ден спасяваме хора...
    Екскурзията била единадесетдневна. На шестия ден цената на Агоп паднала на сто хиляди долара, а на седмия - на петдесет хиляди. За случая били уведомени Организацията за африканско единство, ООН, Британската фондация за изчезнали туристи и арменското дружество „Ереван”.
    На осмия ден екскурзоводът Соломон съобщил:
    - Нашата полиция познава методите на „Кенийските леопарди”. В крайна сметка те ще освободят Агоп срещу всички пари и скъпоценности, които групата може да събере.
    - Та аз имам само двайсет евро! - излъгала първа шопкинята Пена. - Пазя ги за сандвич във Франкфурт!
    - В целия свят свободата има някаква цена, госпожо, така че се благодарете на ниската цена тук!
    На деветия ден Агоп Агопян се явил на рецепцията и поискал ключа за стаята си, тъй като не се бръснал цяла седмица. Вестта обходила целия хотел, защото чакали пръст от Агоп, а той се явил целият. Възпитаникът на литературния институт ”Максим Горки”, сомалиецът Уагадугу, размахал червения паспорт на Агоп и рецитирал възторжено:
    - Читайте и завидуйте меня, я гражданин Европейскаго саюза!
    Какво се е случило? Какъв откуп е платен? Измъчвали ли са пленника? Кой го е освободил?
    На прощалната вечеря Агоп дал изчерпателен отговор:
    - Когато ме отвлякоха, кенийските леопарди казаха, че ще ме режат парче по парче, докато не получат откуп от милион долара. После смъкнаха цената наполовина и ме заплашиха, че ако няма резултат, ще ме хвърлят на крокодилите да ме изядат. След това леопардите разбраха, че брутният вътрешен продукт на България е по-нисък от този на Кения и кениецът е по-щастлив от българина с предимство от двайсет места в международната класация. Главатарят се ядоса що за туристи му отвличат, заведе ме в дома си и ми даде една електронна играчка на сина си, която не работела и детето плачело за нея. Ако съм я поправел, щял да ме освободи. аз я поправих за около половин час и той, въпреки че е бандит, удържа на думата си. Има една такава арменска поговорка: „На слепите щъркели Бог им свива гнездата!”.
    - А на какъв език се разбирахте с бандитите?
    Агоп се засмял:
    - Превеждаше ми Уагадугу, който е завършил „Максим Горки”, така че руският още не е загубил своето международно значение. Сега фирмата ще ми плати пълния размер на парите за екскурзията като компенсация за отвличането...
    Тези думи са произнесени на 15 септември 2002 година в найробския хотел „Астория”. До ден днешен парите не са дадени на Агоп поради спорове на българската и кенийската туристически фирма.

    ЧЕРЕН ХУМОР

    Предпочитам да получавам пари сутрин, вместо да давам пари следобед. А ето на, към три часа следобед ми звъни по телефона Панайот и ми казва с разстроен глас:
    - Трябват ми петдесет лева, а ти си най-добрият ми приятел. Ако не ми намериш петдесет лева, ще се обеся.
    - Какво ще направиш?
    - Ще се обеся. Не се шегувам.
    - А защо се обръщаш с такава фатална молба към мен? Защо не звъннеш на някого другиго, имаш толкова добри приятели!
    - Защото те познавам и ти ме познаваш. Ти си човек на дадената дума и съм сигурен, че ако не намериш петдесет лева, после цял живот ще те гризе съвестта...
    Казах му да чака, да не бърза да направи тая глупост, дето му е хрумнала, а аз ще потърся парите. Привечер ще мина покрай него да му ги дам.
    Той прие. Докато ме чакал, щял да чете Библията.
    Първо се отбих при Григоров, той е адвокат в една кантора. При него нямаше никого, за разлика от колегите му, пред вратите на които чакаха по двама-трима клиенти.
    - Би ли ми услужил с петдесет лева, много ми трябват!
    Григоров изтръска лулата си в пепелника, надникна през прозореца към улицата, бръкна в джоба на сакото си, извади портфейла си и разпери ръце:
    - Сутринта жена ми ми взе всичките пари, а днес кьорав клиент не се е мяркал. Обади ми се утре!
    - Утре ще е късно, Гриша, става дума за човешки живот.
    - Не думай!
    - Така е. Панайот Панайотов, преподавателят по философия, ще се обеси, ако не му намеря петдесет лева.
    - Виж ти, много неприятно – поклаща глава Григоров. – Не мога да взема от колега и да ти дам, тъй като това бие по престижа ми като адвокат. Но ще ти дам една визитна картичка. Ако роднините му се нуждаят от адвокат по уреждане на наследствени дела, дай им я.
    Грабнах визитната картичка и хукнах да търся Васил. Намерих го, както обикновено, в бирария „Старата къща”.
    - Василе, би ли ми дал петдесет лева?
    - Не мога, брат. Имам пари на депозит за един месец и срокът изтича след четири дни. Иначе ме знаеш – за тебе винаги и каквото трябва.
    Отбих се при Венета. Венета поне работи с пари, може да отдели петдесет лева. Викнах я настрана, да не чуе колежката й:
    - Гълъбице, дай ми петдесет лева, за да предотвратя едно човешко нещастие.
    - За какво са ти петдесет лева по-точно?
    Пусто женско любопитство!
    - Не са за мен, за Панайот са. Каза, че ще се обеси, ако не му намеря парите.
    - Да се обеси, и то колкото може по-скоро! – освирепя съвсем ненадейно Венета, тази достойна жена, изхранила трима инженери, двама учители по музика и един полицай, Венета, това панагюрско съкровище. - Щом можа да търпи оная мърла Славка пет години, сега просто е редно да се обеси, така му кажи!
    Гласът й стана дрезгав, през очите й хвръкнаха искри като от лайденска стъкленица.
    С какво я бе наранил Панайот, та сега говореше за него с такова озлобление?
    „Каква велика загадка е всяка една жена”, мислех си аз по пътя за Филипов. Да, трябваше да ида направо при него, той поне имаше пари. Наскоро вестниците писаха, че направил дарение на сектата на вогенезите, които признават само двуетапното кръщение и се кръстят едновременно с двете си ръце като контрапункт на апостолското послание, че лявата ръка не бива да знае какво прави дясната.
    С Филипов трябваше да съм по-внимателен, да подхвана разговора отдалеч и неусетно да стигнем до петдесетте лева. Започнах със спомен за момичето, в което бяхме влюбени и двамата преди тридесет години, после една телевизионна реклама за екскурзия до Тайланд ни накара да заговорим за Христофор Колумб, Магелан, Васко да Гама, Миклухо Маклай, след което се прехвърлихме на коня на Пржемалски, кучето на Павлов и котката на Татарчев. Но когато Филипов се надигна от фотьойла си да ми донесе една саксия с четирилистни детелини, реших, че е дошъл моментът да поискам парите.
    - Приятелю, мъдрецо, пътнико към непознати брегове, защитнико на слабите и обезверените, би ли ми услужил с петдесет лева, много ми трябват. Знаеш ли, човек понякога се чувства ужасно безпомощен и виновен, че е принуден да иска пари назаем. Дори колкото по-близък е човекът, толкова по-голямо е притеснението, но в момента съм притиснат до стената.
    Филипов ме слушаше внимателно и клатеше глава като Далай Лама.
    - Пазарната икономика притисна много хора до стената. Да не би да пръскаш пари по жени?
    - Не, трябват ми за един мъж.
    - За мъж?
    - Абе какъв мъж, за един преподавател по философия, Панайот Панайотов. Заяви ми, че ако не му намеря петдесет лева, ще се обеси.
    Лицето на Филипов потъмня и нещо отвътре ми подсказа, че ще откаже.
    - Според учението на вогенезите, с което съм запознат изцяло и дълбоко уважавам, не бива да се пречи на човешката воля...
    Изпращайки ме до вратата, той надълго и нашироко ми обясни, че в канадския и норвежкия парламент е внесен законопроект, който разрешава на лекари да прекъсват човешки живот, когато обстоятелствата налагат това...
    И тук ударих на камък. Отидох при Панайот с празни ръце. Той остави Библията на кухненската маса и ме изгледа изпитателно.
    - Не намерих пари, съжалявам. При тази пазарна икономика на прехода никой не дава петдесет лева, за да предотврати едно обесване.
    - Нищо, нищо! – успокои ме Панайот и извади шише ракия. – Склонен съм да смъкна на двадесет и пет лева. Утре продължавай да търсиш.

    НИ КРЪВ ПИЛ, НИ ПЛЪТ МИРИСАЛ

    Луната разкъса с мъка облаците и обля смълчаните Драгалевски гробища със студена светлина. Черно куче изви врат и бесният му лай, преминал във вълчи вопъл, стресна сънена птица в храстите и тя изпърха с криле. Една надгробна плоча се отмести със скърцане и изпод нея изпълзя вампирът Цветко. Той се протегна, разкърши вампирска снага и тръгна към алея втора, гроб тринайсети, където го чакаше другият вампир в гробището, Велизар. Какви спомени ги свързваха двамата още от живота им на обикновени хора, колко кръв бяха изпили заедно като вампири! Сега двамата се прегърнаха и седнаха на перваза на един двоен гроб, а провисналите им кучешки зъби проблясваха на лунната светлина.
    - Кога един вампир съжалява жертвата си? – попита със скърцащ метален глас Цветко.
    - Въпросът конкретен ли е, или философски? – попита вампирът Велизар и взе да чисти с клечка от люляк калта в лявото си ухо.
    - По-скоро конкретен – уточни Цветко.
    Велизар въздъхна глухо. Историята, която трябваше да разкаже, за да отговори конкретно на въпроса, щеше да го разстрои, да го накара отново да преживее дълбока скръб, но любопитството на вампира Цветко трябваше да бъде задоволено.
    - Един вампир съжалява за жертвата си, когато някакъв човек за обесване му я отнеме две минути преди да е впил зъби в белоснежната й шия... Ти знаеш, Цветко, че нищо не обичам на този свят така, както кръвта на млада естрадна певица. Пил съм и банкерска, и мениджърска, и съдийска кръв, но не е същото. Ти знаеш колко трудно е за един вампир от малко селско гробище да докопа някой секссимвол на нощен елитен клуб. За тях си точат зъбите елитни софийски вампири. Но ето, чу нашият баща и създател Сатаната, златни му рога сатанински, създаде близост между мен и едно прекрасно същество с розова плът на име Сабина...
    Само при произнасянето на името Сабина вампирът Велизар се насълзи, гласът му затрепери, но той се овладя и продължи:
    - Сабина бе млада естрадна певица и пееше в ресторант „Воденицата”. Колко му е да отскоча от Драгалевските гробища до „Воденицата”, една приятна разходка по алеята на здравето, сред борови насаждения. То не е като да тръгнеш с влак от Видин да изпиеш кръвта на влашката певица Паула, а работници от циментовия завод да блокират железопътната линия, да изгубиш шест часа в чакане и да се върнеш обратно ни кръв пил, ни плът мирисал... Та ти казвам, значи, тази бяло-розова, пухкава, закачлива, чуруликаща певица взе да пее във „Воденицата”. Кой не отиде да я чуе, отидох и аз. Щом в гробищата хората си говорят за нея, един вампир не може да остане безучастен. Ходих три вечери там. Първа вечер - проучване, втора вечер - прослушване, трета вечер - пресушаване. Ще я изпия до капка! Слушах я как пее, а мислено си представях как я сграбчвам, как забивам зъби в бялата й шия, как тялото й трепери в ръцете ми, а топлата естрадна кръв наквасва устните ми и изпълва цялата ми вампирска същност с ново съдържание. Тя имаше навик да излиза десет минути след полунощ навън, до воденичния камък. Щях да я просна на студения воденичен камък, да гледам ужаса в очите й, да чувствам как тялото й изстива, изстива, изстива, докато се вкочани... Какво великолепно преживяване за един вампир! Нима не го бях заслужил с упоритостта, с постоянството си? Планът ми беше готов, но точно тази вечер във „Воденицата” дойде сержантът от полицията Манов и при отказа да му сервират петнайсетата ракия поради напредналото време стреля три пъти в тавана, един куршум рикошира от бетона и прониза певицата в сърцето! Какъв малшанс! Ревах от ярост навън, при воденичния камък. Вместо моя, жертвата беше негова...
    Глухо ридание отекна в Драгалевските гробища. Вампирът Велизар ридаеше неутешимо. Вампирът Цветко сложи ръка на рамото му, въздъхна и рече:
    - Това в полицията се нарича „нещастно стечение на обстоятелствата”, при хората - „трагичен инцидент”, а при вампирите - „човешка свинщина”.