Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Пътят на срещата

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    14,95 лв.
    ISBN: 9789542613992
    Наличност: В наличност
    Година: 2014г.
    Страници: 336 стр.
    Размер: 12х17
    Тегло: 0.3000 кг.
    Корица: твърда
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Букай ни повежда по път, който е едновременно страшен и прекрасен, опасен и примамлив, стръмен и възвисяващ – пътя на срещата с другия. Авторът разбива на пух и прах дълбоко вкоренени схващания за любовта и секса; изследва отношенията в семейството (децата, родителите, братята и сестрите...) и акцентува върху връзката с другия, върху влюбването и брака. И така неусетно, докато ни разсмива и ни кара да размишляваме, Букай ни показва пътя на истинската среща.

    Когато говоря за „любов“, нямам предвид влюбването.
    Не говоря за емоции, които съществуват само в книгите.
    Не говоря за наслади, запазени за малцина избрани.
    Говоря за простички и истински чувства.
    Говоря за възвисяващи, но не свръхчовешки преживявания.
    Говоря за любов като способността силно да обичам.

    А какво точно изразяваме с думите: Обичам те?
    Мисля, че казваме: Твоето щастие ме интересува.

    Хорхе Букай

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Пътят на срещата

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Да сме влюбени – не означава да обичаме, защото любовта е чувство, а влюбването е страст.


    По дефиниция страстите представляват неудържими, силни, обсебващи, бурни и мимолетни емоции, като заслепяваща светкавица, които могат да предизвикват временна екзалтация в душевното състояние на влюбения и да променят представата му за света.


    Налага се да разберем това, за да можем, когато му дойде времето, да различим влюбването от любовта.


    За щастие и за беда, продължителността на този емоционален хаос е много кратка; казвам „за съжаление“, защото, докато го преживяваме, ни се иска – въпреки всичко – да останем в плен на заслепяващата интензивност на тези чувства; казвам „за щастие“, защото вярвам, че клетките ни биха експлодирали, ако това състояние продължи повече от няколко седмици.





    Когато човек е обзет от такава изпепеляваща страст, единственото, на което е способен, е да чувства, да мисли или да си спомня за любимия. Става дума за краткотрайно състояние на децентрализиране (човек вярва, че другият е център на живота му), за своеобразна преходна лудост, която, както споменах, преминава от само себе си и обикновено без последствия.





    Докато трае влюбването (според книгите между пет минути и три месеца, не повече), животът ни е подчинен на любимия човек: дали се е обадил, или не е, дали е тук, или го няма, дали ме погледна, или не ме забеляза, дали ме обича, или не ме обича...


    Влюбването ни обрича на болезнената наслада от това да се разтворим в другия.


    Ако се спрем и се замислим сериозно по този въпрос, ще разберем колко опасни са тези състояния за собствената ни цялост.





    Костариканският писател Хуан Карлос Бенитес описва щастието на влюбения по следния красив начин:





    Когато бях влюбен, светът сякаш беше изпълнен с пеперуди, а съзнанието ми бе в плен на сладостта от увлечението. По онова време не можех да пиша, да работя, да се срещам с приятели. Живеех отдаден на всяко действие на моята любима, на мълчанията й; изпуших хиляди цигари, гълтах витамини с шепи, бръснех се по два, дори по три пъти на ден; подлагах се на диети, вървях пеша. Параноята, че ме мами с друг, ме преследваше толкова неотлъчно, че накрая се вживявах в нея; не спирах да си представям как я целувам, съзерцавам, милвам. В продължение на няколко седмици пропилях твърде много пари, твърде много надежда, твърде много сперма и твърде много парфюм. Слушах твърде много класическа музика, изгубих твърде много време, изчерпах цялата си търпимост и пролях и последната си сълза. Затова всеки път, когато си спомням за онези мигове, си казвам, че никога не съм страдал толкова, както когато бях щастлив.





    Неяснотата около понятията „влюбване“ и „любов“, заедно със злополучната идея, че са равносилни, открай време е повод за ужасни недоразумения в двойките.





    „Вече не е като преди...“, „С времето връзката се изчерпва...“, „Вече не съм влюбен, тръгвам си...“ Тези фрази, които чувам в кабинета си и чета в пресата, са плод на идеята, че семейните двойки трябва да останат влюбени „както в началото“. Прекрасно е да мислим, че това е възможно, и хората охотно вярват, че е така, но всъщност е лъжа.





    Не влюбеността от първите месеци е идеалното състояние на двойката, а всекидневната, истинска обич, която партньорите изпитват един към друг по време на цялата си връзка.


    В едно въображаемо измерение вероятно бих си пожелал да съм влюбен в съпругата си дори след трийсет години, защото състоянието на влюбеност е наистина вълшебно. Все пак, убеден съм, че ако бях влюбен в съпругата си, истински влюбен в нея, точно в този момент нямаше да пиша тази книга.


    Ако бях влюбен, щях да вярвам, че това занимание е загуба на време.


    Ако бях влюбен в съпругата си, точно в този момент нямаше да имам никакво желание да седя тук и да пиша, защото щях да си представям, че съм другаде, че се срещам с нея или поне че съчинявам стихотворение, което да й посветя – всичко щеше да се върти около нея, защото тя щеше да е центърът на живота ми.





    Когато дадена връзка започне с такава страст и влюбването прерасне в любов, всичко се нарежда отлично. Всъщност това е най-хубавото, което може да ни се случи.


    Но когато това не стане, разлюбването оставя след себе си единствено призрака на опустошението, руините от емоцията, болката от загубата, празнотата от отсъствието.


    Тогава човек се пита: Защо всичко свърши? Защото не беше истинско? Защото не беше достатъчно? Защото беше лъжа?


    Не. Свърши просто защото не беше нищо повече от страст.