Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

Една трогателна история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат. Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче.

"Честно казано, не написах историята с идеята да я прочетете. Просто се опитвах да подредя собствените си мисли, а аз съм от хората, които трябва да ги видят изложени на хартия, за да ги проумеят. Те обаче се превърнаха в малък разказ за това как преодолявам постепенната загуба на най-великите умове, които познавам, как може да ти липсва някой, който все още е тук, и как искам да обясня всичко това на децата си. И сега пускам думите си да си отидат, пък каквото ще да става.Ето я – приказката за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка.Приказка най-вече за самото време.Докато все още разполагаме с него."

Малка книга с голямо сърце!