Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Формулата на любовта

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    14,95 лв.
    ISBN: 9789542616764
    Наличност: В наличност
    Година: 2017г.
    Страници: 288 стр.
    Размер: 13х20
    Тегло: 0.2000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Затрогващ роман за силата на любовта и съдбата от една от най-талантливите съвременни италиански авторки

     

    Лея и съпругът й Виторио се преместват в Сингапур заради неговата кариера. Виторио е мил, грижовен и амбициозен, но Лея не е щастлива с него. В спомените й постоянно изплува образът на първата й голяма любов – нейния съученик Джакомо. Математическият гений, който й разкрива формулата на любовта. Той е най-страстният любовник, но и мъжът, разбил два пъти сърцето й. В миналото на Джакомо е скрита тайна, която помрачава дните му и не му позволява да обича.

    Лея се чувства като затворник в модерния апартамент в чуждата страна и запълва времето си с писане на книга. За нейна огромна изненада, малко италианско издателство проявява интерес към романа й. Тя се връща в Рим, за да го редактира и подготви за печат. И се изправя очи в очи с Джакомо.

    Според квантовата физика нищо не може да раздели две елементарни частици, щом веднъж се срещнат. Те ще бъдат свързани завинаги – дори и да продължат по различни и непредвидими пътища. Защото, макар любовта да е подвластна на съдбата, понякога съдбата е неподвластна на времето.

    Още за книгата четете тук!


    Няма продукти, които да съвпадат със зададените от вас критерии.

    Мнения на клиент

    избери и спечели Коментар от Мадлен
    КНИГАТА Е УВЛЕКАТЕЛНО И РОМАНТИЧНО ЧЕТИВО ЗА ВСЕКИ СЕЗОН (Публикуван на 29.06.17)

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Формулата на любовта

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    На хълма Агиос Йоанис в югоизточната част на острова имаше пещера, която Джакомо много искаше да й покаже. Тя беше на около сто метра дълбочина и представляваше нещо подобно на позлатена стая, образувана от вековни сталактити. На следващата сутрин стигнаха до нея с мотора, кожите им бяха още солени от морската вода, а косите им – пълни с пясък от вълшебната нощ на плажа.


    Една старица продаваше билети в дървена будка. Джакомо измърмори, че поне природните забележителности би трябвало да са безплатни и достъпни за всички.


    - До там са 411 стъпала – обясни той на Лея. - Веднъж ги преброих.


    Долу човек наистина се чувстваше като в недрата на земята, но онова, което я порази, бяха надписите по стените и върху сталактитите. Почти на всички беше отбелязана дата. Най-новите бяха направени с химикалки и флумастри, а по-старите бяха издълбани в камъка.


    - Тук има надписи от поети, управници и посланици – каза Джакомо. – От всички, които през вековете са минавали през тази пещера... – Докато говореше, той извади от раницата си един маркер. Стори й се, че жестът му е импулсивен, ала веднага разбра, че е добре обмислен. Джакомо отиде до едно празно местенце на стената, за да остави свидетелство за присъствието им.


    - Какво правиш? Не мисля, че е позволено!


    Лея се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава. После се запита дали не го е правил и преди, може би е водил и други жени тук преди нея. И е оставил надписи с други дати.


    „1 август 2008”, написа той. А отдолу бързо надраска една математична формула, нещо като уравнение, напълно неразбираемо за нея: (∂ + m) ψ = 0.


    - Какво е? - попита го, като продължаваше да се оглежда подозрително.


    - Уравнение на Дирак.


    - Кой е той?


    - Пол Дирак, един физик, който го е формулирал през 1928 година. Това е релативистичното уравнение, което разглежда възможната квантова връзка между две частици, за която съм ти говорил. Лаиците във физиката го наричат „формулата на любовта”.


    Той млъкна за момент, после продължи с шеговит тон:


    - Ако с теб бяхме две елементарни частици, сега, когато сме в пряк контакт, бихме могли да бъдем разглеждани като едно цяло и всъщност бихме били неразделни за вечни времена.


    - А аз предпочитам да не използваш условно наклонение.


    Той се усмихна, но явно вече съжаляваше, че се е задълбочил по темата, защото Лея стана още по-сериозна. Беше изпаднала в настроение за признания и отново усещаше онази болка, която изпитваше при липсата му.


    - През всичките тези години - прошепна тя - имаше моменти, в които ми се струваше, че срещам името ти навсякъде. По улиците, по вестниците, сякаш целият свят носеше твоето име. Може би е било така тъкмо заради тази квантова зависимост, възможността да чувстваш някого в съзнанието си, без той да е наблизо.


    Джакомо изглеждаше объркан, явно се смути, защото неговият подход винаги беше такъв.


    - Мозъкът има филтър, който му позволява да съхранява определен брой данни и да отхвърля други – отговори ù с онзи безизразен тон на счетоводител, който използваше в гимназията. – Тъй нареченият филтър на несъответствията, позволяващ, човек да се концентрира само върху онова, което го интересува.


    - За всичко ли имаш научно обяснение? – изпъшка недоволно Лея.


    - Не аз, имат го учените, които са се опитали да ни обяснят как е устроен светът.


    - А любовта какво е? Наистина ли може да се сведе до една формула?


    - Не. Тук математиката е безсилна.


    Той я гледа дълго, без да отрони и дума. Сякаш беше замерил с топка устата на нарисувана риба в лунапарк и беше сигурен, че е улучил. Тя очакваше, че той ще се предаде, ще се остави да го води законъг на чувствата. Само трябваше да признае, че сърцето не може да се подчини на стерилни правила, и дори се надяваше да забележи в погледа му леко разкаяние за всички терзания, които ù беше причинил, но той продължи:


    - Любовта е химия. Привличането между двама души зависи от това, как се комбинират определени вещества от телата им. Допамин, окситоцин, феромони...


    Лея го изгледа ужасена.


    - Наистина си досаден. Не знам какво намирам у теб. Обаче ми даде идея за роман: „Съдбата на две елементарни частици”. Как ти звучи? – добави тя с горчива усмивка.


    - Току-що открадна заглавието на снимката на Матео, но не пречи да опиташ... Любопитен съм какво ще излезе от това.


    - Не съм убедена, че имам талант на писател. Публикувала съм само един разказ в списание, нищо повече.


    - Повярвай ми, повечето от хората, които пишат, нямат никакъв талант. Всеки ден ми се налага да чета купища лаишки текстове.


    - Уверяваш ме, че и аз мога да пиша, защото талантът е без значение, така ли?


    - Казвам ти, че вярвам в теб – прошепна той сериозно и се доближи до нея, сякаш цялата онази химия, за която говореше преди малко, се беше активирала.


    Лея нежно се усмихна, докато Джакомо доближаваше устните си до нейните.


    - Казвам ти, че нямам търпение да узная какво ще стане с елементарните частици в твоя роман.


    - И аз искам да знам.


    И там, в пещерата, си размениха жадна и нетърпелива целувка, в която имаше и нещо спокойно с дъх на море.


    Прибраха се в къщата с желанието да утолят пламъка на телата си, лумнал дълбоко под земята, ала не успяха да стигнат до спалнята, защото вниманието на Лея бе привлечено от едно врабче, паднало от някое от гнездата под стрехата.


    - Трябва да направим нещо – каза тя разтревожено.


    Джакомо се наведе да го вземе в ръце, но тя го спря:


    - Какво смяташ да правиш?


    - Да го върна в гнездото.


    - Ако го докоснеш, родителите ще го отхвърлят, няма да му дават храна.


    - Откъде знаеш?


    - Знам го от малка. Когато бях дете и намирах паднало птиче, му правех гнездо от някоя кутия за обувки. Слагах го вътре, после оставях кутията под включена лампа, за да му е топло, и го хранех с трошици. Знаеш ли колко много съм спасила?


    Джакомо нежно се усмихна и повтори:


    - С трошички хляб... Нали сега нямаш намерение да се занимаваш с това?


    - Напротив, искам да го спася.


    - Ще го спасим, ако го върнем обратно в гнездото – каза той, сякаш не бе чул аргументите й. – Знаем точно откъде е паднало.


    И без много да му мисли, го взе в ръка. Врабчето беше голо, трепереше. Лея го изгледа мъчително и безропотно проследи как Джакомо се качи на един стол, за да го върне на мястото му.


    Когато отново стъпи на земята, понечи да я целуне, но тя се отдръпна, тъжна и сърдита. И отиде да легне в хамака.


    Известно време се люлееше с очи, вперени в късчетата небе между клоните.


    - Ще ми направиш ли място?


    Тя не се помръдна, но и не му попречи да легне до нея.


    - Ти си моето момиче – каза той и я погали по бузата, докато се люлееха.


    - А ти си лош – отговори му тя по детски, прикривайки усмивката си.


    - Може ли малко трошици хляб? – продължи Джакомо, като писукаше толкова смешно, че тя не успя повече да сдържи смеха си.