Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Кукувица кука

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата

    Нормална цена: 13,95 лв.

    отстъпка -24%

    Промоционална цена: 10,60 лв.

    ISBN: 9789542616245
    Наличност: В наличност
    Година: 2016г.
    Страници: 232 стр.
    Размер: 13х21
    Тегло: 0.2000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Пътепис от автора на „Калуня-каля“

    В новото издание на „Кукувица кука“ за първи път се публикува в книга разказът „Старите портрети“ за съдбата на петима българи, лежали в сталинските лагери. Появата му в сп. „Септември“ през 1975 г. предизвиква огромен скандал. Георги Божинов е уволнен и остава дълго без работа, уволнена е и съпругата му.

    Той пътуваше много, беше наистина скиталец – пеша, с мотор, с каквото позволяваше теренът... Имах чувството, че познава всяка река и всяка махаличка по чукарите. Беше обсебен, слят с българската земя по един наистина първичен, страстен начин.

    Милка Рускова, дъщеря на писателя

    Георги Божинов не се изкуши от фалшивата свобода. Той вървеше до последните си дни по пътищата на родината, за да дири истината – без злато и без власт, но с ясното съзнание за величието на Природата и Непокорния човек. Затова ни е ужасно необходимо да го четем – нека чуем кукувицата, чиято песен никога не трябва да замлъква.

    Георги Цанков

     

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Кукувица кука

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Шумел камыш, деревья гнулись...


     


    Пред замлъкналата воденица на дядо Мартин, ниско до реката, има полянка с мека, хладна отава. Реката шумоли тихо наблизо, водата под зеленясалия улук пада под воденицата и глухо пръска в камъните, глухо като вятър в гора. Върбите, дебели и стари, окастрени, от старите им глави избила буйно косата на младия несресан клонак. Гората се дига насреща в усоя. Полянката е тиха и ласкава, свети слънце.


    На тая полянка бяха дошли петимата. Набраха дърва в гората и накладоха дебел огън, разринаха после жарта и завъртяха над нея кол, на който бе набито едно едро, розовомускулесто шиле. Натопиха две дамаджани в бистрото каменно вирче на реката. Намериха един орех из дола и наскубаха малко орехова шума.


    Бяха дошли на Черешови кладенци, на баните. Ръшнали няколко дни из околността, докато намерят това закътано място, дето да бъдат сами. Бяха от разни краища. Събирали се всяка година за по няколко дни ту при едного, ту при другиго. Сега решили да дойдат тук, при никого, да направят обичайната си годишна сбирка, да окъпят старите кокали на баните, хем да окъпят и душите. Бай Цирко, весел и младолик. Бай Енчо, сух, суров, остър като нож – жена му го чакала двайсет години да се върне и не го знаяла жив ли е, умрял ли е. Тихият, мекият, приглушеният под невидима сурдинка бай Георги. Илия, стегнат и солиден, още як и още млад, умерен и темелен. И бай Ганчо – нисичък, пълничък, наивничък, добродушен, дрезгавещ, черен, с цели храсти от косми, поникнали от ушите и ноздрите му. Петима побелели и разни мъже. Докато се суетяха около шилето, бай Енчо отвори една по-малка дамаджана с ракия, отпи две-три глътки и я подаде да върви в кръг. И запя тънко и тихо:


     


    Шумел камыш, деревья гнулись...


     


    Ах, момчета, помните ли Керч? Спомниха младостта в Керч. Завода, бригадира Коваленко, чеха Кухта. Дъбови бъчви за износ. Помните ли оная вечер, когато се снимахме? Младо и буйно време беше, ах, славно време беше. Ето ги петимата на снимката, млади, буйни, хубави момчета, облечени чистичко и прилично, на вратовръзките им възлите колкото юмрук – по модата на трийсетте и седемдесетте. Снимката минава от ръка на ръка като дамаджана, стара, крехка дамаджана с неизвестно, но силно питие. Помните ли: шаг влево, шаг вправо – считается побегом, приказано стрелять? Помним, но това беше по-късно, по-късно, ехе, много по-късно. Преди това беше оная февруарска нощ на трийси осма. Нея нощ сънувах сън: една черна ръка ми подава черно кълбо с черни конци. Размотай го и го намотай отново! И аз давам кълбото на другарите си... Кълбо конци е на яд, имало ядове да берем... Нея нощ Илия го нямаше, него после го взеха, беше по любов излязъл. Другите – в други смени. Ордер без подпис и печат. Пиши против Коваленко! Как ще пиша против бригадира си, като сме все едно братя, душа в душа сме? Пиши! Няма. Не мога. Не можеш. Водете го – там... Там задушно, гъсто един до друг, един връз друг, не да седнеш, не да легнеш. Припадналите и умрелите паднаха чак сутринта, когато се поразредихме, държали сме ги притиснати и изправени помежду нас си. Сутринта – петнайсет минути за пикаене и за друго. Как ще пикая отгоре му, като е клекнал?! Пикай, враг на народа... После влакът, севастополският затвор, строен 1905-а. Колани, копчета изрязани, искаха да вземат часовника – счупих го. Там ни разделиха. Пуснаха ме при едни малолетни хулиганчета, крадлета, най-големият четиринайсетгодишен. Три истински тигърчета с подраснали нокти. Убиват те като нищо и те не мислят биля. Видях на една гара как отрязаха носа на едного с бръснарско ножче, с ножчета тогава работеха. Искаха ми чорбата и половината хляб. Нощем едва спя. Бях във форма, владеех малко бокс. И един път лиснах чорбата на главата на тартора им и като ги почнах... Бой до напикаване. И ги натиках под нарите и тримата. После ги извадих. Кой иска да яде моята чорба? Дядя, я не буду... - най-малкото казва. Через него открих ножчето къде го крили и го прибрах...


    После ме преместиха при едни деветдесет души, за всякого по 36 санти на нарите. Хилядо пъти за три месеца премислих живота си. Както и да е... Търсят занаятчии. Аз шлосер. Илия се писа бръснар. Той все малко се цепи, пестува парици. През октомври ни викат на етап. С одёждой, викат. Шаг влево, шаг вправо... На влака. Симферопол, Харков, конски вагони столипински – вътре с решетки като за зверове. После Котлас. Въшки черногъзи. Глад. Изядохме едно куче от охраната. После на ешелон – трийсет и шест дни на изток. Илия разнася кипяток – пак се нареди Илия. Коя гара сме? Кипяток. Има такава гара. Разнася Илия вряла вода за чай. Печки чугунки. 24 кила дърва за 24 часа. На Владивосток стигнахме рано сутрин. Пак: шаг влево, шаг вправо, считается побегом – приказано стрелять... Пересылка. Забележителен етапен лагер. Духа норд-ост, сипе ситен, траен дъжд. Садись – в калта. И сядаш, какво ще правиш. Три часа седене и чакане пред лагерните врати. Там ни разделиха: едни за Чукотка, други за Колыма. По категории делят. Категории много: пш – подозрителен за шпионаж, крдт – контрареволюционери троцкисти, крпо – контрареволюционери повстанческой организации, кса – контрареволюционери антисъветисти, све – социално вреден елемент, сво – социално опасен, кра – контрареволюционна агитация... Случихме се за Колыма. Един беше умрял, два дни го крихме, за да му вземаме хляба. Параход „Джурма“. Магадан. Оттам седем-осемстотин километра нагоре към Колыма, река Индигирка, долината на Чай-Уря. Вечно замръзнала земя, под земята злато, ще копаем това злато. Ръчно. „Колыма, Колыма, чудная планета, двенадцать месяцев зима, остальное лето...“ Студ. При 60 градуса не се работи. До 59 и половина се работи. Десет часа на ден – злато. Два часа помощни работи. Два часа за дърва в гората. Това е денят. Бригадир – един криминалист. После го убихме. Човек за човека е лисица. Всеки гледа да спаси ляба и живота. Имаше в бригадата един професор, историк и философ, с Ленин издавал „Искра“ в Берн. Стар човек, пазехме го. Отидем вечер за дърва, него не го караме да носи, оставим го на някой дънер да седи и да ни чака. Човек за човека е човек. И една вечер, както седял на дънера, мушнал ръце в ръкавите, а ръкавиците в пазвата... така го намерихме заспал. Вече не се събуди. Работете, ни казваше професорът, това е за добро, това е за социализма. Някога все ще се разбере истината, не може да не се разбере... Сечеха си пръстите някои. Имаше хора отчаяни, сили не им стигаха да дочакат истината. Един инженер си преряза главата на стоманеното въже, когато се навиваше на барабана. Оцелелите самоубийци ги съдеха за вредителство. Самоубиваха се, избиваха се едни други... Обиждаха се. Тварь, блядь, блядина, падло, подлюка, паскудина, дешевка, дешевая блядь... Веднъж отрязахме въжето на бригадира, той падна в кладенеца, вика да го извадим, но не го извадихме.


    Ден из ден, година по година, много години. Минала войната, минали години след войната. Петимата млади мъже оцелели и станали петима стари мъже.


    Бяхме шестима. Шестия го накараха да пише против приятеля си, един финландец, с него заедно живееха. И той писа. Бяха го уплашили, че ако не пише той – финландецът ще пише за него. И той писа, за да изпревари приятеля си. Финландецът изчезна, нашият остана. Оцеля. И не ходи на Колыма. И сега си е тук и той. Но ние не го викаме с нас...


    Шумел камыш, деревья гнулись,


    а ночка темная была...


     


    Хайде да се снимаме, бракя!


    И се нареждат петимата. Отпред Цирко, до него Ганчо, после Енчо – седнали. Зад тях изправени Илия и Георги. Също като на старата снимка. И снимките стават две, почти еднакви. На старата снимка петима млади мъже. На младата снимка петима стари мъже.


    Дайте насам дамаджаните, друзья!


    Дайте – да прелеем пепелищата от старата жарава...