Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Щастието е чаша чай с теб

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата

    Нормална цена: 14,95 лв.

    отстъпка -15%

    Промоционална цена: 12,71 лв.

    ISBN: 9789542613619
    Наличност: В наличност
    Година: 2015г.
    Страници: 296 стр.
    Размер: 14x21
    Тегло: 0.3300 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Необяснимото изчезване на джентълмена Атикус Крафтсман в сърцето на дълбоката испанска провинция изглежда свързано с черната магия на пет отчаяни жени. Те са служителки на списание „Либрарте“, на което той е собственик, и са готови на всичко, за да запазят работата си. Инспектор Манчего е натоварен да разнищи този случай, в който романтичната комедия се преплита с вълнуваща драма. Полицейското разследване води до най-голямото литературно откритие на всички времена. Трудното се оказва лесно, а проблемите потъват в море от сълзи... но от смях. И всичко това, за да разберем (виж ти!), че любовта обяснява всичко.

    ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ!

    Този роман може да увреди сериозно песимистичното възприемане на реалността. Предизвиква пристъпи на смях и желание за още. Героите му са като децата: колкото повече грешат, толкова повече ги обичаме. Внимавайте за сърцата си: може да се изпълнят с неконтролируеми желания.

    Мнения на клиент

    Коментар от Cabo Da Boa Esperanca
    Изключително приятно четиво. Много се радвам, че попаднах на книгата ... (Публикуван на 13.10.15)

    Коментар от Христина
    Много ми харесаха и двата й романа. Очаквам с нетърпение да издадете още от не1 (Публикуван на 27.07.15)

    Коментар от Силвия
    Горещо препоръчвам. Освен че ме накара да се смея от сърце, с нея извират още много емоции, и се потапяш в песента на китарата, ритъма на фламенкото и .... чувствената испанска страст. (Публикуван на 13.08.14)

    Коментар от Петя
    Свежо... много, много свежо четиво :)
    Трогваща, но ненатоварваща. Лека, но не и повърхностна.
    Много живи, колоритни и истински герои и разбира се- горещи любовни страсти, по испански :)
    Различна, магична и наистина уврежда песимистичната представа за света, особено подходяща за летни почивки :) (Публикуван на 01.08.14)

    Коментар от Вероника
    Прочетох "Щастието е чаша чай с теб"! Изключително забавна. Стилът е лек и увлекателен. Тази книга е идеално плажно четиво. Препоръчвам я горещо на всички с чувство за хумор! (Публикуван на 30.07.14)

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Щастието е чаша чай с теб

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Един братовчед на Солеá – така го нарече тя, „братовчед“, макар Атикус вече да бе заподозрял, че това обръщение между членовете на клана е по-скоро обичай, отколкото реална роднинска връзка – имаше бизнес в Сакромонте*. Ставаше въпрос за фламенко спектакъл за туристи, който се изнасяше в една от пещерите на хълма, подходящо белосана и украсена, с малък подиум и дървени маси, изрисувани на цветя.


     


    *Район в околностите на Гранада, който носи името на манастира „Сакромонте“, основан през 1600 г. Районът е известен и с пещерите си, издълбани в хълмовете и използвани за жилища. – Б. пр.


     


    - Ето там са живели прадедите ми – обясни Солеá на шефа си, сочейки му мястото. – Имали са петнайсет деца, от които са оживели девет, като най-голямото е баба Ремедиос. Там, в дъното, е било огнището, тук, по средата, са спали и не са имали вода. Носели са я от реката в глинени делви, като двете пред вратата на къщата, с едно магаре. Цял ден надолу и нагоре. Името му било Хенаро.


    - На прадядо ти? 


    - Не! На магарето! – Солеá прихна.


    Не бе спирала да се смее, откакто се прибра у дома. Беше като растение, чиито корени са стигнали до вода и сега жадно пие и разцъфтява.


    - Магарето живяло петнайсет години в къщата – продължи да разказва тя. – Било е играчката на децата и преди всичко – на баба Ремедиос, която го обичала, сякаш е човек, представяте ли си? Обаче магарето остаряло и когато вече не можело да носи вода, прадядо ми го разменил за по-младо. Веднъж оттук минали пътуващи търговци, които отивали към Мадрид, и той сключил сделка с тях: магаре за магаре, плюс няколко ярета и не знам какво още. Баба неутешимо плакала за Хенаро и изобщо не искала да вижда новото магаре, което било черно като дявола.


    Докато говореше, Солеá отмяташе кичури коса от лицето си. Атикус вървеше до нея на повече от метър дистанция, за да не предизвиква подозренията на многобройните й братовчеди, като се опитваше да крачи с нейното темпо по стръмния хълм. Вечерта се спускаше по фасадата на Аламбра и тя бе придобила светлокафеникав оттенък, като цвета на циганска кожа.


    - Новото магаре се оказало много умно – научило само пътя до реката, без някой да му го показва. Прадядо ми пляскал с ръце от радост каква добра сделка е направил. Но не щеш ли, един ден, по средата на пътя от реката към къщи, магарето било застигнато от буря. Завалял пороен дъжд... – Солеá направи драматична пауза. – И, ай! Горе, от пещерата, баба ми видяла как от него започнала да се стича черна боя... Новото магаре всъщност се оказал старият Хенаро! Търговците го боядисали и го продали на собствения му господар!


    - Било е същото магаре?


    - Абсолютно същото, господин Красман! Самият Хенаро!


    Солеá спря да си поеме въздух и междувременно събра косата си на висок кок. Закрепи го с две фиби и продължи да се катери. Вятърът милваше лицето й, зад гърба й светеше Аламбра, а до нея вървеше Атикус Крафтсман, останал без дъх.


    - Това смешно ли е? – попита боязливо той.


    - Разбира се, че е смешно! Петдесет години се смеем с тази семейна история.


    - А може ли и аз да се смея, въпреки че не съм от семейството?


    Солеá спря и го погледна право в очите. Обмисли внимателно отговора си и накрая каза:


    - По-добре – не!




    Гранада – сърцето на някогашната Мавританска империя и родина на фламенкото


     


    На входа на пещерата ги очакваха братът на Солеá – Томас, братовчедът Арканхел и организаторът на спектакъла с прякор Смахнатия – и тримата застанали с ръце на кръста. 


    Автобусите с туристи започнаха да пристигат от дъното на улицата. Атикус сдържано поздрави тримата мъже и придружаван от Солеá, влезе вътре, където танцьорките, все сестри и братовчедки на Солеá, бяха облекли традиционните фламенко рокли и бяха закичили карамфили в косите си.


    Сестрата на баба Ремедиос – Долорес, беше на пост, седнала в дъното на сцената на стол като на трон, а до нея имаше два празни стола, на всеки от които бе подпряна класическа испанска китара. Косата на Долорес бе прибрана в голям кок, главата й бе украсена с огромно цвете, а на ушите й висяха тежки обеци, които навяваха усещането, че всеки момент ще се откъснат и паднат.


    Мястото, което служеше за гримьорна, бе отделено с копринени завеси.


    Там се настаниха да гледат спектакъла Атикус Крафтсман и Солеá Абад Ередия, рамо до рамо и с една гарафа с вино, лимон и лед.


    Около двайсетина японци седнаха на първите редове, зад тях – шумна група американци, а най-отзад – няколко двойки. За по-малко от десет минути залата се напълни с хора.


    - Днес ще танцува Пияната – каза му Солеá и сподели: – Горката, още от дете е такава.


    Жена на средна възраст се заклатушка към средата на подиума и затрака кастанетите с умение, което възхити англичанина. После с много грация се впусна да танцува, въпреки че Солеá клатеше неодобрително глава и си шепнеше нещо с братовчедките си.


    - Живееше на улицата, представяте ли си? – каза тя в ухото на Атикус.


    После излязоха по-младите. Японците викаха: „Оле! Оле!“, и снимаха с цифровите си апарати.


    С викове и пляскане на ръце леля Долорес окуражаваше танцьорките. Те влизаха в гримьорната, сменяха роклите си, „не гледайте, мистър“, и излизаха пременени с друго цвете в косите, с други обувки и с още по-пламенни погледи.


    След два часа представлението свърши.


    Предоволни, туристите започнаха да напускат помещението и Атикус също се изправи, готов да тръгва към къщи.


    - Къде тръгнахте, господин Красман? – изненада се Солеá. – Сега започва хубавата част, само да излезе и последният чужденец, извинете за думата.


    Беше дванайсет през нощта.


    Смахнатия отиде да затвори след последните гости, а останалите отместиха столовете. Арканхел взе китарата, застана в средата и започна да свири.


    Атикус усети как някаква странна магия прониква в тялото му и го завладява изцяло. Смахнатия започна в такт да удря по дървения сандък. С беззъбата си уста старата Долорес издаде характерния вик и някаква младежка сила я понесе напред. Започна да танцува.


    Момичетата разпуснаха косите си и се събраха в центъра на подиума, заобикаляйки старицата. Всички танцуваха, движейки пръстите си с невероятна грация. Можеше да се усети движението на кръвта в телата им от краката до главите, докато група момчета, воглаве с Томас, застанали отстрани, просто ги изяждаха с очи.


    Атикус не можеше да откъсне поглед от гъвкавите им талии, от краката им, които от време на време се подаваха изпод воланите. Омагьосваха го глезените, потта, развълнуваните гърди, мекотата на косите по гърба, дланите, потракващите токове, напевите на бабата, плачът на китарата...


    Малко по малко пещерата се напълни с други мъже и други жени, с други китари и други гласове, докато от толкова страст вече не можеше да се диша.


    След цяла вечност в това хипнотично състояние Атикус си даде сметка, че Солеá не е до него. Потърси я с очи и я откри в една тъмна ниша на пещерата. Някакъв млад мъж я ухажваше и тя му позволяваше. Бе обгърнал кръста й със силната си ръка, а тя бе отметнала глава назад. Той се навеждаше да й прошепне нещо, тя се смееше, слагаше ръка на устните си и му изпращаше въздушна целувка.


    И Атикус Крафтсман, разгорещен от магията на музиката, изпита желание да го убие със собствените си ръце.


     


    Излезе на улицата. Вдиша ароматния въздух на Сакромонте – жасмин и орхидея в упоителна комбинация, която го замая. Тогава видя как слънцето се появява от другата страна на хълма. Утрото го бе заварило неподготвен. Тъй като не знаеше как да стигне до дома на Солеá, легна да спи на земята като бездомник на ъгъла на една улица, до някаква жълта кофа за боклук, проклинайки през зъби всички жени на планетата.


    Когато се събуди, видя беззъбата усмивка на баба Ремедиос на няколко сантиметра от лицето си.


    - Добро утро, мистър – поздрави го тя най-естествено, което изобщо не съвпадаше с часа: беше четири следобед. – Ще изстинат овесените ви ядки.


    От мисълта за храна на Атикус му се повдигна и едва успя да потисне усещането. Надигна се в леглото и разпозна стаята – същата, в която го бяха настанили, с колекцията ветрила и кукли, облечени в рокли за фламенко.


    Останалите обитатели на дома бяха разпръснати из къщата. Масата бе сложена, децата играеха на двора, момичетата бъбреха до прозореца, Томас дремеше на един диван, а Солеá се усмихваше от полумрака като привидение.


    Представи си я как споделя леглото си с някой от онези екзотични мъже, как го люби със страст, сравнима само със страстта на братовчедките й, докато танцуваха фламенко.


    - Радвам се да ви видя, господин Красман! – каза му тя шеговито. – Виждам, че сте оцелели след първата ви нощ в Гранада.


    - Добро утро, Солеá.


    - Донесе ви брат ми Томас – обясни тя. – Намерил ви заспал на улицата да бълнувате на английски.


    - Какво съм казал?


    - Не знаем. Тук единствената, която разбира английски, съм аз, а вече си бях легнала.


    Атикус пак си я представи – този път заспала.


    - Много ми е неудобно – започна той, но Солеá сложи пръст на устните му.


    - Шшшт... – каза. – Не се извинявайте за това, че сте се забавлявали. Знаете ли какво казваме тук? Че от живота трябва да се черпи с пълни шепи.


    Храната му се стори тежка, а метаболизмът – бавен.


    Привечер Солеá го изведе на разходка – като разглезено домашно кученце, изоставено на пътя в някой горещ ден. Последва я, воден от вятъра в косите й, по старинните улички на Албасин. Тя му разказваше семейни истории, всяка следваща – по-интимна. Когато стигнаха до панорамната тераса „Сан Мигел“, тя спря с лице срещу Аламбра и вдиша дълбоко.


    - И така – каза тя, – дойде моментът да помислим за плана.


    - Какъв план? – Атикус напълно бе изгубил представа за време и пространство.


    - Какъв план може да е, господин Красман! – възкликна Солеá. – Да убедим баба да ни разреши да видим стихотворенията.


    - А! Този ли...


    Атикус Крафтсман не бе измислил никаква стратегия. Струваше му се проста работа: щеше да обясни на възрастната жена кой е той и да й направи такова финансово предложение, на което тя не би могла да устои. Смяташе, че посещението му в Гранада ще продължи няколко часа и ще премине в делови разговори, като приключи с ръкостискане – едно възпитано, но дистанцирано сбогуване завинаги.


    След пристигането му в дома на Солеà обаче нещата бяха тръгнали в съвсем различна посока. Все едно духът на някакъв мистериозен чародей бе поел контрол над волята му до такава степен, че да го накара да се съмнява в истинските си намерения. За времето, през което бе тук, бе въвличан от една сцена в друга, без да е в състояние да повлияе на развитието на фабулата. Някак неусетно бе стигнал до заключението, че истинското съкровище не се крие в стихотворенията на Лорка, а в кръвта, която тече във вените на тези хора.


    На този 30 май, застанал срещу двореца Аламбра, Атикус Крафтсман осъзна, че до този момент само е опитал вкуса на живота с върха на езика си и че сега има желание да му се нахвърли лакомо. Искаше да натопи всеки залък, да излиже чинията и да оближе пръстите си.


    - Първо – каза той, – ще си купя испанска китара.





    Романът „Щастието е чаша чай с теб“ съдържа в себе си изключителен вкус и талант, невероятен усет и реализъм относно това, което ни се случва в живота. Тази книга не може да бъде отнесена към нито един жанр напълно, защото тя е колкото криминална, толкова приключенска, а и романтична. По никакъв начин обаче това не я прави лекомислена, напротив. Книгата е доказателство за това как всичко, което ни се случва, се случва с определена цел и за да бъдем щастливи, трябва да умеем да посрещаме трудните моменти с радост, защото, ако се оставим на това да се поддадем на лоши мисли, рискуваме да загубим самите себе си.


    Идеята на авторката е, че щастието не е нещо, което получаваме даром. То зависи от самите нас, ние сме тези, които трябва да си извоюваме правото да бъдем щастливи.


    Най-лесно е да се примирим, най-лесно е да оставим нещастието да ни погълне. Ако искаме да бъдем нещастни, ще бъдем. Но когато успеем да открием положителното дори и когато не виждаме начин, то така ще успеем да намерим пътя си, пътя към щастието.


    Щастието е чаша чай с теб“ ни кара да се замислим върху важните неща в живота и това, което ни прави истински щастливи, доволни от живота и от това, което ни предоставя.


    Изключително динамична, изпълнена с много преживявания на различни персонажи и хумористично представяне на техните съдби, тази книга е уникално четиво, което си заслужава да бъде прочетено.


    Петя Жилева