Количка
0
0,00 лв.
Търсене
Сега и завинаги - книга 1 (Хотелът)
От: Нора Робъртс
Налично на склад – доставка между 1-5 дни
SKU
201072002
15,95 лв.
Добре дошли в семеен хотел „Бунсборо“!
Или ще бъдете добре дошли след няколко месеца, тъй като в сградата все още се извършва реконструкция...
Или ще бъдете добре дошли след няколко месеца, тъй като в сградата все още се извършва реконструкция...
Добре
дошли в семеен хотел „Бунсборо“!
Или ще бъдете добре дошли след няколко месеца, тъй като в сградата все още се извършва реконструкция.
Или ще бъдете добре дошли след няколко месеца, тъй като в сградата все още се извършва реконструкция.
Братята Бекет, Оуен и Райдър Монтгомъри, начело с ексцентричната им майка Джъстин, притежават строителна фирма. Те обожават работата си: да рушат стени, да изграждат нови, да прокарват електроинсталации... И най-важното – да вдъхват нов живот на изоставени сгради.
Затова купуват красива двестагодишна сграда – първата каменна постройка в родното им градче, която е оставена на произвола на времето.
Но Бекет, архитектът в семейството, не може да се съсредоточи върху работата си. Първата му любов се е завърнала в града. След като е овдовяла, Клеър се прибира с трите си деца обратно у дома и отваря книжарница.
Най-добрите приятелки на Клеър – Ейвъри и Хоуп, и един романтично настроен и леко пакостлив призрак искат да помогнат на двамата. Да им помогнат да повярват, че въпреки неволите, човек не бива да изпуска шанса си да обича.
| ISBN | 9789542620396 |
|---|---|
| Тегло | 0.300000 |
| Цветност | черно/бяла |
| Издател | Хермес |
| Корица | мека |
| Размери | 13х20 |
| Преводач | Илвана Гарабедян |
| Брой страници | 368 |
| Дата на издаване | 2021 г. |
| Език | български |
Напишете вашето мнение
Каменните стени се издигаха вече над два века - прости, здрави и стабилни. Добити от околните хълмове и долини, те се извисяваха като доказателство за присъщото на човека желание да остави своя следа, да строи и създава.
През тези две столетия хората бяха съчетавали камъка с тухли, с дървени греди и стъкло, бяха надграждали, добавяли нови, за да задоволят нуждите си според времето и прищевките си. В течение на годините сградата на кръстопътя бе свидетел на това как с израстването на множество други постройки селището се бе превърнало в град.
Черният път бе станал асфалтов, конете и фургоните бяха отстъпили място на автомобилите. Модните тенденции отминаваха сякаш за един миг. А тя стоеше, гордо изправена на ъгъла на площада, като непоклатим стожер в цикъла на промените.
Познаваше войната, бе чувала ехото на топовни изстрели, виковете на ранените, молитвите на богобоязливите. Знаеше какво е кръв и сълзи, радост и ярост. Раждане и смърт.
Процъфтяваше в добри времена, устояваше на лошите. Сменяше собствениците и предназначението си, но каменните стени оставаха.
С течение на времето дървените подпори на елегантната й двойна веранда бяха започнали да провисват. Прозорците се бяха счупили, мазилката се бе напукала и изронила. Някои минувачи, които спираха на светофара на градския площад, понякога поглеждаха гълъбите, които влитаха и излитаха през счупените прозорци, и се чудеха каква ли е била сградата някога. После светваше зелено и те отминаваха.
Бекет знаеше.
Стоеше на отсрещния ъгъл на площада, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си. Натежал от лятната горещина, въздухът бе неподвижен. Улицата бе пуста и можеше да я пресече на червено, но той продължаваше да чака. Плътен син брезент покриваше сградата от покрива чак до земята и скриваше фасадата. През зимата бе задържал топлината за работниците. Сега предпазваше от слънчевия пек и криеше гледката.
Но той знаеше как изглежда в момента и как щеше да изглежда, когато ремонтът приключеше. В крайна сметка той го бе проектирал – той, двамата му братя и майка му. Но на чертежите стоеше неговото име като архитект, това бе основната му роля като партньор в семейната строителна фирма.
Пресече, маратонките му не вдигаха почти никакъв шум по улицата и не нарушаваха безмълвното затишие в три през нощта. Мина под скелето, тръгна отстрани на сградата и надолу по улица „Сейнт Пол”, като с удоволствие отбеляза на светлината на уличните лампи колко добре бяха почистени камъните и тухлите.
Изглеждаше стара – наистина беше стара, помисли си той и това бе част от красотата и чара й. Но сега, за пръв път, откакто се помнеше, изглеждаше поддържана.
Заобиколи отзад, мина по изпечената от слънцето пръст и през остатъците от строителни материали, разпилени върху терена, който щеше да се превърне в зелена градина. Тук верандите, които опасваха втория и третия етаж, бяха идеално оформени и подравнени. Специално поръчаните летвички – проектирани така, че да имитират съвсем точно онези от старите фотографии на сградата, както и намерените при разкопките и разчистването, - бяха прясно лакирани и увесени върху дълго въже да съхнат.
Знаеше, че най-големият му брат, Райдър, който бе и началникът на строежа, бе разпоредил да се монтират парапетите и преградните летвички.
Знаеше го, защото Оуен, средният от тримата братя Монтгомъри, тормозеше всички със своите графици, календари, предвиждания и работни дневници, и информираше Бекет за заковаването на всеки отделен пирон.
Независимо дали искаше, или не.
В този случай, замисли се той, докато ровеше за ключа си, искаше да знае – през повечето време. Старият хотел се бе превърнал в семейна мания.
Направо го бе стиснал за гърлото, призна си той, докато отваряше недовършената и временна врата към помещението, което щеше да се превърне във фоайе. Държеше го здраво за сърцето, а и за топките, по дяволите. Никой друг проект, по който някога бяха работили, не го бе поглъщал така изцяло, нито пък останалите. Подозираше, че това няма и да се повтори.
Натисна ключа и работната лампа, която висеше от тавана, освети голия бетонен под, грубо измазаните стени, работните инструменти, брезентовите покривала, материалите.
Миришеше на дърво и циментов прах, както и леко на пържен лук, който някой явно си бе поръчал за обяд.
Щеше да направи по-цялостна инспекция на първия и втория етаж на сутринта, когато разполагаше с по-добра светлина. Бездруго бе глупаво да идва в този час, когато не можеше да се види почти нищо, а и бе уморен до смърт. Но не можеше да устои.
Стискаше го здраво за топките, помисли си пак, докато минаваше под широката арка, чийто каменни ръбове бяха все още груби и оголени. После светна с фенерчето си и тръгна към предната част и сервизното стълбище, което водеше нагоре.
Имаше нещо особено в това място посред нощ, когато шумът от чуковете, трионите, радиото и гласовете на работниците го нямаше и сенките владееха всичко наоколо. Нещо недотам спокойно, недотам безмълвно. Нещо, което сякаш го докосваше с пръсти по косъмчетата на врата.
На което не можеше да устои...
