Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Човекът в търсене на смисъл

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    11,95 лв.
    ISBN: 9789542611868
    Наличност: В наличност
    Година: 2016г.
    Страници: 224 стр.
    Размер: 12x16
    Тегло: 0.1800 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Поколения читатели откриват вдъхновение и смелост в малката книжка на Виктор Франкъл, който описва живота си в нацистките концентрационни лагери и научените там уроци за духовно оцеляване. Въпреки годините на страдание в лагерите на смъртта, където загиват всичките му близки – майка му, баща му, брат му и бременната му съпруга, – Виктор Франкъл не престава да вярва, че животът има смисъл. Дори и в най-ужасните обстоятелства, когато сме изгубили всичко, когато страдаме от глад и студ и сме подложени на нечовешко отношение, дори тогава вътрешната сила на човека може да го издигне над външната му участ, твърди Франкъл. Защото на човека може да се отнеме всичко, освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път. Лагерниците са обикновени хора, но поне някои от тях, избирайки да бъдат достойни за своите страдания, доказват, че човек може да намери смисъл дори в безнадеждна ситуация. Да превърне личната трагедия в триумф, а страданието си – в достижение с общочовешки характер.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Човекът в търсене на смисъл

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Откъс


    Въпреки наложената физическа и психическа примитивност на живота в един концентрационен лагер, възможно бе духовният живот да бъде задълбочен. Чувствителните хора, свикнали с богат интелектуален живот, може би са страдали повече (често те бяха по-деликатно устроени), но пораженията върху вътрешното им аз бяха по-малки. Те бяха способни да се отдръпнат от ужасното обкръжение в свят на вътрешно изобилие и духовна свобода. Само така може да се обясни привидният парадокс, че някои лагерници с недотам корава психика, изглежда, понасяха лагерния живот по-леко от онези с крепка натура. За да бъда ясен, принуден съм да прибегна до личните преживявания. Нека разкажа какво се случваше през онези ранни утрини, когато трябваше да крачим към работната площадка.
    Прогърмяваха команди: „Отделение, ходом марш! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Първият кръгом, леви, леви, леви, леви! Шапки долу!“. И досега тези думи звучат в ушите ми. При командата „Шапки долу!“ минавахме през портата на лагера под насочените прожектори. Който не маршируваше в строй, получаваше ритник. А най-зле патеше онзи, който поради студа нахлузваше шапката върху ушите си, преди да бъде дадено разрешение.
    В мрака се спъвахме в големи камъни и газехме дълбоки локви по единствения път, извеждащ от лагера. Придружаващата ни охрана крещеше и ни направляваше с прикладите на пушките. Онези с особено болни крака се подпираха на ръката на съседа. Едва проронвахме дума. Леденият вятър не предразполагаше към разговор. Криейки устата си зад вдигнатата яка, човекът, крачещ редом с мен, ненадейно прошепна: „Ако можеха жените ни да ни видят сега! Така се надявам, че са по-добре в техните лагери и не знаят какво ни се случва“.
    Това извика мисли за собствената ми съпруга. Препъвахме се километър след километър, хлъзгайки се на заледените места, като ту се поддържахме, ту се влачехме един друг напред и нагоре, без да разменяме нито дума, но и двамата знаехме – всеки от нас мисли за своята жена. Случайно погледнах небето, където звездите избледняваха и зад тъмна пелена от облаци вече струеше розовата светлина на зората. Но образът на жена ми, необикновено отчетлив, бе завладял съзнанието ми. Чух я да ми отговаря, видях усмивката й, нейния прям, окуражаващ поглед. Реален или не, погледът й бе по-сияен от изгряващото слънце.
    Една мисъл ме прониза – за пръв път в живота си съзрях истината такава, каквато е изпята в песните на толкова поети, прогласена като върховна мъдрост от толкова мислители. Истината, че любовта е абсолютната, най-висока цел, към която може да се стреми човек. Тогава схванах смисъла на най-голямата тайна, която човешката поезия, човешката мисъл и вяра носят като послание: Спасението на човека е чрез любовта и в любовта. Разбрах как човек, комуто нищо не е останало на този свят, все пак може да познае блаженството, макар и за кратък миг, в съзерцанието на своята възлюбена. В положение на пълна изоставеност, когато не може да направи нищо полезно, когато единственото му възможно постижение е да понася страданието по достоен начин, в такова положение човек може чрез влюбеното съзерцаване на образа, който носи за любимия, да постигне осъществяване. За първи път в живота си бях в състояние да разбера значението на думите: „Ангелите са потънали във вечно съзерцание на неизмеримо великолепие“.
    Пред мен един човек се препъна и следващите паднаха върху него. Охраната се нахвърли върху тях с бичовете си. За няколко минути това прекъсна мислите ми. Но скоро душата ми отново намери пътя от затворническото съществуване към другия свят и аз поднових разговора с моята любима. Задавах й въпроси и тя отговаряше, после тя ме питаше, а аз отговарях.
    — Спри!
    Бяхме стигнали работната площадка. Всички се втурнаха в тъмните колиби с надежда да получат сносен инструмент. Всеки лагерник получи лопата или кирка.
    — Не можете ли по-чевръсто, свини такива?
    Не след дълго бяхме заели местата си от предишния ден в изкопа. Замръзналата земя пращеше под ударите на кирките, летяха искри. Хората бяха безмълвни, умовете им – вцепенени.
    Моето съзнание още бе при образа на жена ми. Една мисъл мина през ума ми – аз дори не знаех дали тя е още жива. Знаех само едно, което вече бях научил добре: любовта отива далеч отвъд физическата личност на обичания. Тя постига най-дълбокия си смисъл в духовното му съществуване, във вътрешната му същност. Дали той действително присъства, дали изобщо е още жив или не, някак престава да е важно.
    Не знаех дали жена ми бе жива и нямаше как да разбера (през цялото ми лагерничество нито получавахме, нито изпращахме писма), но в онзи момент това престана да е от значение. Нямаше нужда да зная, нищо не можеше да накърни силата на моята обич, моите мисли и образа на моята любима. Дори тогава да знаех, че жена ми е мъртва, мисля, че пак бих се отдал, необезсърчен от това знание, на съзерцание на нейния образ и духовният ми разговор с нея би бил все така ярък и пълноценен. „Сложи ме като печат на сърцето си, любовта е силна, както смъртта“.



    ***


    В този опит за психологическо представяне и психиатрично обяснение на типичните черти на обитателя на концентрационен лагер може да съм създал впечатлението, че човешкото същество напълно и неизбежно се влияе от обкръжението. (В случая обкръжението бе уникалната структура на лагерния живот, която принуждаваше обитателя да уеднакви поведението си с определен модел.) Ами човешката свобода? Не съществува ли духовна освободеност по отношение на поведението и реакциите във всяко едно обкръжение? Дали не е вярна теорията, която иска да ни убеди, че човек не е нищо повече от продукт на множество условия и фактори на заобикалящата го среда, били те от биологично, психологично или социално естество? Нима човек е техен случаен продукт? И още по-важно: дали реакциите на лагерниците спрямо уникалния свят на концентрационния лагер доказват, че човек не може да избегне въздействието на обкръжението си? Лишен ли е човек от избор на действие, изправен пред такива обстоятелства?
    Можем да отговорим на тези въпроси въз основа на опита, а също и по принцип. Опитът от лагерния живот показва, че човек има избор на действие. Съществуват достатъчно примери, често от героично естество, които доказват, че апатията може да бъде превъзмогната, а раздразнителността – потисната. Човек може да съхрани следа от духовна свобода, от независимост на ума, дори в такива ужасни условия на физически и психически стрес.
    Ние, живелите в концентрационни лагери, си спомняме хората, които обикаляха бараките да утешават другите и им даваха последното си парче хляб. Може да бяха малцина на брой, но те са достатъчно доказателство, че на човека може да се отнеме всичко, освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път.



       А там винаги трябваше да се прави избор. Всеки ден, всеки час предлагаше възможност да вземеш решение дали ще се подчиниш или не на онези сили, заплашващи да те лишат от самата ти същност, от вътрешната ти свобода, решение, което определяше дали ще станеш или не играчка на обстоятел­ствата, след като си се отказал от свободата и достойнството, за да бъдеш претопен в калъпа на типичния лагерник.
    Погледнати от тази страна, душевните реакции на обитателите на един концентрационен лагер трябва да означават за нас нещо повече от прост продукт на определени физически и социални условия. Макар условия като недоспиване, недостиг на храна и различни проявления на психичния стрес да предполагат, че лагерниците следва да реагират по определен начин, при последния анализ става ясно, че това каква личност ще стане неволникът, е резултат от вътрешно решение, а не само от влиянието на лагера. Следователно всеки човек по принцип, дори при такива обстоятелства, може да реши какво ще стане от него – в интелектуално и духовно отношение. Той може да съхрани човешката си доблест дори в концентрационен лагер. Достоевски е казал: „Има само едно нещо, от което се страхувам: да бъда недостоен за страданията си“. Тези думи често ми идваха наум, след като опознах онези мъченици, чието поведение в лагера, чиито страдания и смърт свидетелстваха за факта, че последната вътрешна свобода не може да бъде загубена. Може да се каже, че те бяха достойни за своите страдания; начинът, по който ги понасяха, бе истинско духовно постижение. Тъкмо тази духовна свобода, която не може да бъде отнета, дава смисъл и цел на живота.
    Активният живот има за цел да даде на човек възможност да осъществи ценности чрез творческа работа, докато пасивният живот в наслада му позволява да постигне реализация чрез преживяване на красотата, изкуството или природата. Но цел има и онзи живот, който е почти лишен както от творчество, така и от наслада, и който допуска една-едничка възможност за високо морално поведение, а именно: отношението на човек към неговото съществуване, ограничено от външни сили. Творческият живот и животът в наслада са недостъпни за него. Но не само творчеството и насладата са значими. Ако има смисъл в живота изобщо, то трябва да има смисъл и в страданието. Страданието е неотделима част от живота, дори само като съдба и смърт. Без страдание и смърт човешкият живот не е цялостен.
    Начинът, по който човек приема своята съдба и произхождащото от нея страдание, начинът, по който носи кръста си, му дава изобилни възможности – дори при най-трудни обстоятелства – да придаде по-дълбок смисъл на своя живот. Той може да остане смел, доблестен и щедър. Или в горчивата борба за самосъхранение може да забрави човешкото си достойнство, да стане животно и нищо повече. Тук се крие шансът на човека да използва или да отхвърли възможността да постигне морални ценности, която му се предоставя от трудната ситуация. И това решава дали той е достоен за своите страдания или не.
    Не смятайте, че тези разсъждения не са от мира сего и са твърде отдалечени от реалния живот. Вярно е, че само малцина са способни да се домогнат до такива високи морални измерения. Малцина измежду лагерниците опазиха пълната си вътрешна свобода и постигнаха онези ценности, които им предостави тяхното страдание, но дори един такъв пример е достатъчно доказателство, че вътрешната сила на човека може да го издигне над външната му участ. Такива хора имаше не само в концентрационните лагери. Човек и днес навсякъде се сблъсква със съдбата, с шанса да постигне нещо чрез собственото си страдание.
    Нека вземем съдбата на болните – особено на неизлечимо болните. Наскоро четох писмо от млад инвалид, в което той съобщаваше на свой приятел, че току-що е разбрал, че няма да живее дълго и че дори операция не може да му помогне. По-нататък пишеше, че си спомня филм, в който героят е очаквал смъртта си храбро и достойно. Момчето си помислило, че е голямо постижение да посрещнеш смъртта така добре. Сега, пишеше той, съдбата му предлагала подобен шанс.
    Тези измежду нас, които преди години са гледали филма „Възкресение“ по романа на Толстой, може да са ги споходили сходни мисли. Това бяха величави съдби и велики хора. По онова време за нас не бе отсъдена славна участ, нямаше възможност да се постигне такова величие. След филма отидохме в най-близкото кафене и на чаша кафе и сандвич забравихме странните метафизични разсъждения, които за момент бяха прекосили съзнанието ни. Но когато сами се сблъскахме с голямата орис и се изправихме пред решението да я посрещнем със същото духовно величие, вече бяхме забравили младежката си решимост от онова далечно време и се провалихме.
    Навярно някои от нас след време отново са гледали същия филм или друг подобен. Но тогава други картини може би са се разгърнали едновременно пред вътрешния им взор. Картини на хора, постигнали много повече в своя живот, отколкото може да покаже един сантиментален филм. В съзнанието им може да са изплували подробности от вътрешното величие на отделен човек, като историята на младата жена, на чиято смърт бях свидетел в един от концентрационните лагери. Това е обикновена история. Има малко за разказване и може да звучи, сякаш съм я измислил, но за мен тя е равна на поема.
    Тази млада жена знаеше, че ще умре през следващите няколко дни. Но когато говорех с нея, тя бе бодра въпреки това прозрение. „Благодарна съм, че съдбата ме удари така жестоко – сподели тя с мен. – В моя предишен живот бях разглезена и не вземах на сериозно духовните търсения. – Посочвайки през прозореца на бараката, тя продължи: – Това дърво тук е единственият приятел, който имам в моята самота.“ През прозореца тя можеше да види само един клон от кестен с два цвята на него. „Аз често говоря на това дърво“ – каза ми тя. Бях изненадан и не знаех точно как да приема нейните думи. Бълнуваше ли? Или понякога имаше халюцинации? Разтревожен, я попитах дали дървото отговаря. „Да.“ И какво й казваше то? Тя отвърна: „То ми казва: Аз съм тук. Аз съм тук. Аз съм живот, вечен живот“.


    Книгата на Виктор Франкъл може да я закупите от ТУК.