Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Да се обичаме с отворени очи

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    12,95 лв.
    ISBN: 9789542608851
    Наличност: В наличност
    Година: 2015г.
    Страници: 264 стр.
    Размер: 13х20
    Тегло: 0.1100 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Хорхе Букай отново ни изненадва, предлагайки този път на вниманието ни... роман, в който основната тема е любовта и изграждането на взаимоотношенията в една двойка.

    Много хора допускат грешката да търсят партньор като средство за разрешаване на собствените си проблеми. Смятат, че една интимна връзка ще ги излекува от мъките им, от отегчението, от липсата на смисъл в живота им.

    Очакват двойката да запълни празнотата в тях.

    Каква ужасна грешка!

    Когато избирам партньор с такива очаквания, накрая неизбежно намразвам човека, който не ми дава каквото съм очаквал.

    А после? После може би ще потърся нов, и нов, и нов… Или ще реша да прекарам живота си, оплаквайки се от съдбата.

    Ето защо, настъпят ли трудности в отношенията, първо трябва да осъзнаем, че те са неделима част от пътя към любовта.   Разрешението е в това да се откажем от илюзията за съвършената двойка, в която няма конфликти и партньорите са вечно влюбени.

    Това е истинският смисъл на двойката: не спасението, а срещата. Или по-скоро срещите.

    Аз с теб.

    Ти с мен.

    Аз със себе си.

    Ти със себе си.

    Ние със света.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Да се обичаме с отворени очи

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Глава 2.


    Паркира автомобила пред сградата, в която живееше Кристина. Беше необичайно весел. Чувстваше, че е готов да започне на чисто.
    Планираше нова среща, нова идея: структурирана двойка с цел взаимно израстване.
    Звучеше прекрасно.
    Погледна отражението си в огледалото за обратно виждане и изпробва най-хубавата си усмивка. После слезе от колата, отиде до домофона и позвъни на апартамент 4А.
    - Да? – обади се Кристина.
    - Аз съм – каза Роберто.
    - Слизам – отвърна тя.
    Роберто се облегна на рамката на вратата и се загледа разсеяно към улицата. Колите минаваха. Някои увеличаваха скорост и изпреварваха онези, които едва-едва пъплеха. И едните, и другите спираха пред светофара на ъгъла.
    Помисли си, че и животът му беше такъв: с многобройни събития, които различаваше смътно около себе си – някои от тях преминаваха забързано, други - прекалено бавно, но всички се нижеха като безкраен керван.
    „Колко глупаво би било дадено събитие да се спре по средата на пътя, препречвайки пътя на следващите – помисли си той. - И все пак, понякога животът ми сякаш прилича на огромно задръстване”.

    Кристина се бавеше по-дълго от обикновено.
    „Нарочно е – каза си Роберто. – Прави се на интересна”.
    Започна да се ядосва.
    „Дявол да го вземе, дойдох в толкова добро настроение, а тя…”
    Спря се.
    „Какво става с мен? – припомни си въпроса на Лаура. – Защо се дразня толкова, докато я чакам? Защо се дразня толкова, когато чакам? Не по-малко се ядосвам, когато чакам клиент, който не се обажда, или отговор на някое съобщение, или да ме обслужат в бара, или да се включи компютърът… Досадно ми е да чакам. Какво става с мен, та ми е досадно да чакам?”
    Винаги го беше дразнело усещането, че си губи времето.
    Спомни си за търговеца от „Малкият принц”, който продаваше хапчета, утоляващи жаждата, за да не трябва човек да си губи времето да пие вода. Според изчисленията на търговеца така се спестяваха по петдесет и три минути седмично. А Малкият принц си беше помислил: „Ако разполагах с петдесет и три минути, бих тръгнал съвсем спокойно към някой извор”.

    „Да си губиш времето… - каза си той. – Как може да се загуби нещо, което не притежаваш? Как може да се запази нещо, което е невъзможно да се задържи? Ако можех да избирам… Какво бих искал да направя, ако разполагах с петдесет и три излишни минути?”
    Усмихна се.
    „Би било чудесно да ги инвестирам в очакване на любимия човек”.
    Облегна се на стената и продължи да наблюдава улицата. Колите бяха оредели: забеляза една сива, след това синя, сетне бяла; последваха ги кафяв бус, мотоциклет, огромна черна кола, а след това, в продължение на няколко секунди, нищо.
    Изведнъж улицата се изпразни от автомобили.
    Изведнъж умът му се изпразни от мисли.
    Обзе го спокойствие и усети как цялото му лице грейва в усмивка.
    Кристина закъсня още няколко минути: петнайсет… двайсет… кой знае колко.
    Роберто не забелязваше минаващото време. Цялата му вселена се състоеше от него, улицата и откритието на празното пространство.
    Гласът на Кристина го сепна:
    - Ето ме.
    - Здравей – отговори Роберто и направи опит да се върне в реалността.
    - Понеже винаги закъсняваш – оправда се тя, – се бях захванала с нещо друго и като пристигна по-рано, не бях готова.
    Роберто знаеше как щеше да продължи този разговор.

    - Не съм пристигнал по-рано – щеше да каже той. – Пристигнах навреме.
    - При теб, скъпи – щеше да отвърне тя, – навреме означава да пристигнеш по-рано.
    - Не стига че трябваше да те чакам повече от половин час, а сега искаш да ме изкараш виновен? – щеше да отговори той.
    Кристина, раздразнена, че е била разкрита, сигурно щеше да избере да контраатакува.
    - Виж, Роберто. – Винаги го наричаше по име, когато се ядосаше. - При положение, че аз съм те чакала толкова много пъти, можеш и ти да почакаш веднъж и да си затвориш устата.
    И всичко щеше да продължи, както винаги досега.
    - Не съм казал нищо; ти започна, когато реши да ме обвиниш, че моето закъсняване е причина за твоето.
    - Ти започна с това намусено „здравей”, с което ме посрещна.
    Това щеше да бъде началото на края. Кристина щеше да продължи:
    - Ако за това си ме поканил да излезем, да си беше останал у вас.
    И Роберто щеше да сложи край на спора:
    - Права си. Довиждане!


    Тя щеше да се качи у дома си, мърморейки обидни думи, а той щеше да остави колата паркирана там и да повърви пеша няколко пресечки, докато лошото му настроение отмине, или – както щеше да признае пред себе си – да се осмели да сложи край на тази връзка, обвинявайки Кристина за нещастието си и сигурен, че тя щеше да обвини него за всичко.
    Но този път нямаше да го направи. Този път беше различно. Беше готов да изследва докрай това, което бе научил.
    „Тя се отбранява, оправдава се и е агресивна, сякаш се защитава от яда ми - помисли си Роберто. - Но какво става с мен? Ядосан ли съм? Категорично не” – отговори си сам.
    Може би неговото „здравей” бе прозвучало като упрек или по-скоро Кристина бе слязла, очаквайки упрек, и бе готова да изтълкува като такъв всичко, казано от него. Все пак си заслужаваше да го изясни.
    - Успокой се, Кристина – каза той. - Всичко е наред.
    - Не бъди саркастичен – обвини го тя.
    - Не е така – настоя Роберто. – Всъщност се бях замислил и даже не разбрах, че си закъсняла.
    - Мразя те, когато възприемаш тази поза на превъзходство. – Кристина упорито не се отказваше от изгубената битка. – Освен това, не вярвам на нито една дума, казана от теб. Значи аз закъснях четирийсет и пет минути и ти дори не си забелязал? Ха!
    „Чудно”, помисли си Роберто и се усмихна отново, спомняйки си чувството, което бе предизвикала у него празната улица.
    - Съжалявам, че не ми вярваш, Кристина – започна да обяснява той, – но истината е, че не съм ядосан. Все пак, ако трябва да ти кажа как се чувствам по отношение на теб и на закъснението ти, думата за това би била „благодарен”.
    - Благодарен? – повтори Кристина. – Благодарен?
    - Благодарен.

    Роберто пристъпи към нея и я целуна по бузата. После пое ръцете й и се вгледа в нея.
    - Струваше си закъснението – каза Роберто. – Изглеждаш прекрасно.
    Прегърнаха се нежно. После той преметна ръка през раменете й и я поведе към колата…