Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Последното писмо от любимия

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    14,95 лв.
    ISBN: 9789542613251
    Наличност: В наличност
    Година: 2016г.
    Страници: 432 стр.
    Размер: 14х21
    Тегло: 0.3250 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Романът „Последното писмо от любимия“ е преведен на 27 езика. Любопитно е, че всяка глава от книгата започва с нечие последно писмо, имейл или друга форма на кореспонденция от истинския живот.

    Дженифър Стърлинг се събужда в болнично легло след тежка автомобилна катастрофа. Получила амнезия, тя няма представа коя е и как се е озовала там. С помощта на богатия си съпруг Лорънс и приятелите им от лондонския елит Дженифър си припомня предишния живот. Младата жена обаче не може да се отърси от натрапчивото чувство, че нещо й липсва. Един ден, докато подрежда дрехите си, Дженифър открива адресирано до нея любовно писмо. Постепенно тя си спомня любимия, заради когото е била готова да рискува всичко.

    Четиридесет години по-късно. Журналистката Ели Хоуърт има всички основания да се счита за успяла и щастлива. Страхотната й работа, малък апартамент в Лондон и срещите с интересни хора предизвикват завистта на познатите й. Ели обаче не е щастлива в любовта. Има връзка с женения Джон, който няма никакво намерение да изостави семейството си заради нея.

    В архива на вестника Ели случайно попада на покрити с прах любовни писма. Обсебена от необикновената история, тя решава да научи повече за съдбата на тайнствената двойка. И да поеме контрол върху собствения си живот.

    Още за книгата може да прочетете ТУК!

    Мнения на клиент

    Коментар от Ана
    Една изключително приятна книга за четене.Увлича от първата страница (Публикуван на 20.12.16)

    Коментар от Петя
    Обичам книги с изненадващ край, но още повече обичам тези с изненадващи обрати, в най- силните и най- неочакваните моменти. Такава е третата книга на вече любимата ми Джоджо Мойс :) За разлика от предните две, тази я четох бавно. Спирах на най- интересните моменти, а след това продължението ми се виждаше още по- невероятно и прекрасно :) Отново красива, изстрадана любов. Отново щастлив, изстрадан финал. И до тук с общото между трите книги. Останалото в книгата е само изненада след изненада :) Просто я прочетете :) Аз нямам търпение вече за четвъртата :) (Публикуван на 25.05.14)

    Коментар от Лора
    Поредната прекрасна книга на Джоджо Мойс! Вече ми е една от любимите авторки : ) Изчетох я за един ден. Впечатляваща, силна, радваща, натъжаваща....Много чувства се смениха в мен, докато я четях. Тази книга ни учи, че никога не е късно да сбъднем мечтите си и да изживеем това, което ни е отредено. И Антъни О'Хеър, и Дженифър Стърлинг са толкова силни герои, че макар и в края на своя живот заслужават радост и щастие - НАЙ-НАКРАЯ!!!!!Много силно препоръчвам това заглавие, както и останалите две от същата авторка, няма да съжалявате :)))) (Публикуван на 28.04.14)

    Коментар от Администратор

    Здравейте!

    Книгата може да очаквате на 25 април.

    Приятно четене! :)

    (Публикуван на 23.04.14)

    Коментар от Весела
    Кога ще бъде пусната в продажба? (Публикуван на 18.04.14)

    Коментар от Даная
    Страхотно! От кога я чакам!!! :) (Публикуван на 17.04.14)

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Последното писмо от любимия

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Целият площад бе залят от коледни светлини, идващи от големите бели крушки с форма на лале, окачени между викторианските стълбове и увити в неравномерни спирали  около крайните дървета в градския парк.
    -    Все по-рано всяка година – отбеляза госпожа Кордоза, като се извърна от големия еркерен прозорец в дневната, когато Дженифър влезе вътре. Тъкмо се канеше да дръпне завесите. – Дори не е декември.
    -    Но е много красиво. – Дженифър си слагаше обецата. – Госпожо Кордоза, бихте ли закопчали копчето отзад на врата ми? Не мога да го стигна. – Ръката й вече беше много по-добре, но все още й липсваше достатъчно гъвкавост.
    Възрастната жена вдигна яката, закопча синьото, облечено в коприна копче, и отстъпи в очакване Дженифър да се обърне.
    -    В тази рокля винаги изглеждате прекрасно – отбеляза тя.
    Дженифър бе свикнала с подобни моменти, в които ужасно й се щеше да попита: “Нима? Кога съм я обличала преди?”. Но успяваше да се овладее и да убеди света около себе си, че знае къде е мястото й в него.
    -    Не помня кога съм я носила за последен път – призна замислено след миг колебание.
    -    На рождения си ден. Отидохте на ресторант в Челси.
    Дженифър се надяваше, че това ще опресни паметта й. Но не се получи нищо.
    -    О, да – потвърди с бърза усмивка, - и изкарахме чудесно.
    -    Някакъв специален случай ли има тази вечер, мадам?
    Дженифър погледна отражението си в огледалото над камината. Косата й бе подредена в меки руси вълни, очите й – очертани с умело положен черен грим.
    -    О, не, не. Семейство Монкрийф ни поканиха на ресторант. Вечеря и танци. Нищо особено.
    -    Ще остана още един час, ако не възразявате. Има чаршафи за колосване.
    -    Плащаме ви за извънредната работа, нали? – изрече, без да помисли.
    -    О, да – увери я госпожа Кордоза. – И двамата със съпруга ви сте много щедри.
    Лорънс – тя все още не можеше да свикне с умалителното Лари, без значение как го наричаха всички – я беше предупредил, че няма да успее да излезе по-рано от работа, затова тя предложи да го вземе с такси от офиса му. Той не беше във възторг от идеята, но Дженифър настоя. През последните няколко седмици правеше опити да излиза от къщи по-често, за да възвърне независимостта си. Обиколи магазините, веднъж с госпожа Кордоза, а веднъж сама, като се разхождаше бавно по Кенсингтън Стрийт и се опитваше да свикне с потока от хора, постоянния шум и суетене. Преди два дни си бе купила наметка от един универсален магазин, не защото особено я искаше или се нуждаеше от нея, а за да се върне у дома с изпълнена мисия.
    -    Да ви помогна ли, мадам?
    Икономката държеше сапфиреносиньо разкроено манто от брокат. Хвана го за раменете, за да може Дженифър да пъхне едновременно и двете си ръце в ръкавите. Подплатата беше копринена, брокатът тежеше приятно върху тялото й. Тя се извърна, докато оправяше яката.
    -    Какво правите? След като си тръгнете оттук?
    Икономката примигна, леко изненадана.
    -    Какво правя?
    -    Искам да кажа, къде отивате?
    -    У дома – отвърна тя.
    -    При… семейството си? – “Прекарвам твърде много време с тази жена - помисли си Дженифър, - а не знам нищо за нея.”
    -    Семейството ми е в Южна Африка. Дъщерите ми са пораснали. Имам две внучета.
    -    Разбира се. Извинявайте, но още не мога да си спомня някои неща. Не говорите за съпруга си…
    Жената сведе поглед.
    -    Той почина преди осем години, мадам. – Когато Дженифър не каза нищо, додаде: - Беше управител в мината в Трансваал. Вашият съпруг ми предложи тази работа, за да мога да издържам семейството си.
    На Дженифър й стана неловко.
    -    Простете ми. Както казах, в момента не мога да разчитам на паметта си. Моля ви, не си мислете, че…
    Госпожа Кордоза поклати глава.
    Дженифър бе станала аленочервена.
    -    Сигурна съм, че при нормални обстоятелства щях да…
    -    Моля ви, мадам. Разбирам… - Икономката се поколеба, преди да продължи: - Че е необходимо време да се възстановите.
    Стояха и се гледаха, възрастната жена изглеждаше ужасена от прекалената си фамилиарност.
    Но Дженифър не го прие така.
    -    Госпожо Кордоза -  попита тя, - много ли съм променена след катастрофата? – Видя как очите на жената пробягаха по лицето й за миг, преди да й отговори. – Госпожо Кордоза?
    -    Може би малко.
    -    Какво имате предвид под “малко”?
    Икономката изглеждаше притеснена, явно се боеше да й отговори откровено. Но вече не можеше да спре.
    -    Нищо сериозно, уверявам ви. Просто аз… Нещата са малко странни, откакто…  И на мен ми е нужно време да свикна.
    Ръцете й бяха стиснати плътно пред тялото.
    -    Може би сте по-тиха. Не толкова… общителна.
    -    По-щастлива ли бях преди?
    -    Мадам, моля ви… - Икономката попипа смутено гердана си. – Аз не… наистина трябва да вървя. Може да оставя спалното бельо за утре, ако не възразявате.
    Преди Дженифър да успее да каже нещо, жената бе изчезнала.

    Ресторантът “Бийчкомбър” в хотел “Мейфеър” беше един от най-посещаваните в района.  Дженифър влезе вътре, следвана от съпруга си, и веднага разбра защо: само на метри от хладната лондонска улица се озова в същински морски рай. Кръглият бар бе облицован с бамбук, както и таванът. Подът беше от морска трева, а от подпорните греди висяха рибарски мрежи и шамандури. От високоговорители, разположени сред имитация на скали, долиташе хавайска музика, долавяща се едва-едва през шума на многолюдната петъчна вечер. Стенопис със синьо небе и безкрайни бели пясъци заемаше част от стената, а в близост до бара бе поставена дървена статуя на жена, която някога бе украсявала носа на кораб. Именно там забелязаха Бил – опитваше се да окачи шапката си върху една от изваяните й гърди.
    -     А, Дженифър... Ивон... да сте виждали Етел Мерман наоколо? – Той вдигна шапката си и помаха към тях.

    -    Внимавайте с него – предупреди ги Ивон, която се бе изправила да ги посрещне. – Вайълет имала някаква работа вкъщи и той вече чува песента на сирените.
    Лорънс пусна лакътя на Дженифър, докато се настаняваха. Ивон седна на стола си срещу нея, после махна елегантно с ръка на Ан и Доминик, които тъкмо влизаха. Бил, в другия край на масата, грабна ръката на Дженифър и я целуна, когато тя мина покрай него.
    -    О, не, Бил – поклати глава Франсис. – Ще изпратя кола за Ваъйлет, ако не внимаваш.
    -    Къде е Вайълет? – Дженифър изчака сервитьорът да й издърпа стола.
    -    Едно от децата е болно, а тя не иска да остави бавачката сама. – С едно-единствено красиво повдигане на веждите Ивон успя да изрази мнението си за това решение.
    -    Защото децата винаги са на първо място – поясни Бил. Намигна на Дженифър. – Добре че нямате деца, дами. Ние мъжете се нуждаем от истинско внимание.
    -    Да си поръчаме ли кана с нещо? Какво предлагат тук?
    -    Аз ще пия “Май Тай” – каза Ан.
    -    Аз – “Кралски ананас” – обяви Ивон, докато разглеждаше менюто със снимка на жена в хавайска пола и надпис: “Видове грог”.
    -    Ти какво ще пиеш, Лари? Чакай да позная. “Скорпион от Бали Хай”. Нещо с жило на опашката? – Бил бе взел менюто с напитките.
    -    Звучи отвратително. Искам уиски.
    -    Позволи ми тогава да избера питие за прекрасната Дженифър. Джени, скъпа, какво ще кажеш за “Скрита перла”? Или “Падението на  хавайката”? Харесва ли ти?
    Дженифър се засмя.
    -    Щом казваш, Бил.
    -    А аз ще пия “Страдащо копеле”. Много ми подхожда – обяви той. – Така. Кога ще започнем с танците?
    След няколко питиета пристигна храната: свинско по полинезийски, скариди с бадеми и бифтек с гарнитура от зеленчуци. Дженифър, която се чувстваше леко замаяна от силните коктейли, се насилваше да хапва от храната. Край нея ресторантът бе станал по-шумен; в ъгъла засвири оркестър, по дансинга се движеха двойки, а на масите се надвикваха, за да се чуят. Осветлението стана приглушено, настолните лампи от цветно стъкло грееха с трептящ, златисто-ален блясък. Тя бавно плъзна поглед към приятелите си. Бил не спираше да я следи с очи, сякаш търсеше одобрението й. Ръката на Ивон бе обвила рамото на Франсис, докато му разказваше някаква история. Ан спря да смуче многоцветния си коктейл със сламката и избухна в смях. Чувството отново се прокрадна, безпощадно като прилив: струваше й се, че трябва да е някъде другаде. Чувстваше се като затворена в стъклен мехур, отдалечена от приятелите си – и с изненада осъзна, че изпитва носталгия. “Пих твърде много - упрекна се тя. - Глупаво момиче.” Срещна погледа на съпруга си и му се усмихна, надявайки се, че не изглежда толкова неловко, колкото се чувстваше. Той не отвърна на усмивката й. „Твърде прозрачна съм”, каза си тя тъжно.
    -    И тъй, какъв е поводът? – попита Лорънс, обръщайки се към Франсис. – Какво точно празнуваме?
    -    Трябва ли ни причина да се забавляваме? – промърмори Бил. Сега пиеше от ананасовия коктейл на Ивон с дълга раирана сламка. Тя сякаш не забелязваше.
    -    Имаш да ни кажеш нещо, нали, скъпа? – каза Франсис.
    Жена му се облегна в стола си, бръкна в дамската си чанта и запали цигара.
    -    О, да, определено.
    -    Искахме да ви съберем - най-добрите ни приятели - тук тази вечер, за да ви уведомим, че… - Франсис погледна към съпругата си… - след шест месеца ще си имаме един малък Монкрийф.
    Последва кратко мълчание. Очите на Ан се разшириха.
    -    Ще си имате бебе?
    -    Е, няма да го купуваме. – Плътно начервената уста на Ивон потрепна очаровано. Ан вече бе станала от мястото си и заобиколи масата, за да прегърне приятелката си.
    -    Чудесна новина! Ах, ти, умницата ми!
    Франсис се засмя.
    -    Е, не беше трудно.
    -    Вярно е, нищичко не почувствах – пошегува се Ивон и съпругът й я смушка с лакът.
    Дженифър усети как се изправя, проправя си път край масата, сякаш задействана от някакъв автоматичен импулс. Наведе се и целуна Ивон.
    -    Прекрасна новина! – каза, без да знае защо внезапно се бе почувствала още по-неспокойна. – Поздравления!
    -    Трябваше да ти кажа по-рано – ръката на Ивон бе върху нейната, - но си помислих, че е по-добре да изчакам, докато…
    -    ...се съвзема напълно. Естествено. – Дженифър се изправи. – Но това наистина е прекрасно. Толкова се радвам за вас.
    -    Следващата си ти. – Бил недвусмислено посочи с пръст към Лорънс и нея. Яката му бе разкопчана, вратовръзката – разхлабена. – Само вие останахте. Хайде, Лари, действай! Не бива да изоставаш!
    Дженифър, вече на стола си, усети как се изчервява. Надяваше се да не се забележи на приглушената светлина.
    -    Всяко нещо с времето си – намеси се деликатно Франсис. – На нас ни отне години да го решим. По-добре първо си поживейте.
    -    Точно така. Няма защо да бързаме – отвърна Лорънс.
    Дженифър гледаше как съпругът й вади пура от вътрешния си джоб и разрязва върха й с ловко движение.
    -    Няма защо да бързаме – повтори като ехо.

    Бяха в таксито, на път за вкъщи. Ивон им махаше за довиждане от студения тротоар, ръката на Франсис бе обгърнала ласкаво раменете й. Доминик и Ан си бяха тръгнали няколко минути преди това, а Бил се закачаше с минувачите.
    -    Новината на Ивон наистина е прекрасна, нали? – отбеляза тя.
    -    Мислиш ли?
    -    Разбира се. Ти не мислиш ли?
    Той гледаше през прозореца. Къщите бяха потънали в мрак, светеха само уличните лампи.
    -    Да – съгласи се той. – Бебето е чудесна новина.
    -    Бил пи много, нали? – Тя извади пудриерата от дамската си чанта и провери лицето си. Най-сетне бе престанало да я изненадва.
    -    Бил е глупак – каза съпругът й, все така загледан през прозореца.
    Дженифър изпита някакво странно безпокойство. Затвори чантата си и скръсти ръце на скута, обмисляйки следващите си думи.
    -    А ти… какво си помисли ти, когато го чу?
    Лорънс се извърна към нея. Едната страна на лицето му бе осветена от натриевите лампи, другата бе тъмна.
    -    За бебето на Ивон. Не каза почти нищо. В ресторанта.
    -    Помислих си, че Франсис Монкрийф е голям късметлия – отвърна той. Дженифър долови безкрайна тъга в гласа му.
    Не си казаха нищо повече по краткия път до вкъщи. Когато пристигнаха, Лорънс плати на шофьора на таксито, докато тя изкачваше предпазливо поръсените със сол каменни стълби. Лампите бяха включени и хвърляха бледа жълтеникава светлина върху покрития със сняг тротоар. Това бе единствената къща, която все още светеше в безлюдния площад. Съпругът й бе пиян, осъзна тя, докато гледаше как изкачва тежко и неуверено стъпалата. Помъчи се да си спомни колко уискита бе изпил, но не можа. В ресторанта бе твърде заета със собствените си мисли, чудеше се как изглежда в очите на другите. Мозъкът й бе прегрял от усилието да изглежда нормална.
    -    Да ти приготвя ли питие? – попита тя, докато отключваше вратата. Стъпките им отекнаха в коридора. – Мога да направя чай, ако искаш.
    -          Не – отказа той и остави палтото си на стола в коридора. – Ще си лягам.
    -    Просто помислих, че…
    -    И искам да дойдеш с мен.
    Значи това беше. Тя окачи внимателно палтото си в гардероба в коридора и го последва по стълбите в спалнята им. Изведнъж й се прииска да бе пила повече. Щеше да й хареса да са безгрижни като Доминик и Ан, които се облягаха един на друг и се кикотеха на улицата. Но вече знаеше, че съпругът й е прекалено сериозен за това.
    Будилникът показваше два без четвърт. Той свали дрехите си и ги остави на купчина на пода. Внезапно й се стори безкрайно уморен и изпита слаба надежда, че ще заспи.
    Тя изу обувките си и осъзна, че не може да разкопчае яката на роклята си.
    -    Лорънс?
    -    Да?
    -    Би ли ме разкопчал? – Тя обърна гърба си към него и се постара да не трепне, когато пръстите му непохватно задърпаха тъканта. Съпругът й дишаше тежко и лъхаше на уиски и тръпчивия аромат на пура. На няколко пъти, докато освобождаваше копчето, закачи косъмчетата на врата й и тя потръпна от болка.
    -    По дяволите! – изруга той накрая. – Скъсах го.
    Дженифър смъкна роклята от раменете си и Лорънс постави облеченото в коприна копче в дланта й.
    -    Няма нищо – успокои го тя, опитвайки се да звучи нехайно. – Сигурна съм, че госпожа Кордоза ще успее да я поправи.
    Тъкмо се канеше да окачи роклята, когато той я улови за лакътя.
    -    Остави я – нареди й той. Беше се вторачил в нея, главата му леко се поклащаше, клепачите му бяха притворени наполовина върху премрежените очи. Наведе лице, взе нейното между дланите си и започна да я целува. Тя притвори очи, докато ръцете му се спускаха по шията й, раменете, двамата се олюляха, когато той загуби равновесие. После я придърпа върху леглото, големите му ръце загалиха гърдите й, вече наместваше тялото си върху нейното. Тя отвърна на целувките му от любезност, опитвайки се да не повърне от дъха му.
    -    Джени – промърмори той, вече дишаше учестено. – Джени…
    Поне нямаше да продължи дълго.
    Изведнъж тя осъзна, че е спрял. Отвори очи и видя, че той я гледа.
    -    Какво има? – попита я с надебелял език.
    -    Нищо.
    -    Изглеждаш така, сякаш това, което правя, ти е неприятно. Така ли се чувстваш?
    Лорънс беше пиян, но в изражението му имаше и още нещо, някаква горчивина, която тя не можеше да си обясни.
    -    Съжалявам, скъпи. Не исках да оставаш с такова впечатление. – Тя се надигна на лакти. – Просто съм уморена. – Докосна го с ръка.
    -        А. Уморена.
    Седнаха в леглото един до друг. Той прокара ръка през косата си, от всяка пора на тялото му се излъчваше разочарование. Дженифър изпитваше вина, но за свой срам - и облекчение. Когато мълчанието стана непоносимо, тя взе ръката му.
    -    Лорънс… мислиш ли, че съм добре?
    Усети как в гърлото й заседна буца. Той й беше съпруг: нормално бе да иска да сподели тревогите си с него. Помисли си за миг как Ивон се бе увила около Франсис, честите погледи, които си бяха разменяли двамата – погледи, които говореха за стотици разговори насаме. Помисли си за Доминик и Ан, как се смееха, докато се качваха в таксито.
    -    Лорънс…
    -    Лари! – избухна той. – Наричаше ме Лари. Не разбирам защо не можеш да си спомниш това.
    Тя вдигна ръце към лицето.
    -    Лари, съжалявам. Просто… още се чувствам някак странно.
    -    Странно?
    Тя примигна.
    -    Сякаш нещо липсва. Като че ли се опитвам да подредя мозайка, от която липсват парченца. Глупаво ли ти звучи?
    “Моля те, успокой ме - умоляваше го безмълвно тя. - Вземи ме в обятията си. Кажи ми, че се държа глупаво, че скоро ще си възвърна паметта. Кажи ми, че доктор Харгрийвс е прав и че това ужасно чувство ще изчезне. Обичай ме малко. Бъди близо до мен, докато почувствам, че така трябва да бъде. Просто ме разбери.”
    Но когато погледна нагоре, очите му бяха вперени в обувките, които се търкаляха на около метър от него на килима. Постепенно тя осъзна, че в мълчанието на съпруга й не се криеше въпрос. Нито подсказваше, че се опитва да оправи нещата. Ужасяващата му неподвижност говореше за нещо по-мрачно: едва потискан гняв.
    В тихия му глас прозираше ледена решителност, когато каза:
    -    Какво мислиш, че липсва в живота ти, Дженифър?
    -    Нищо – отвърна тя бързо. – Съвършено нищо. Аз съм напълно щастлива. Аз… - Тя стана и се запъти към банята. – Няма нищо. Както каза доктор Харгрийвс, скоро ще ми мине. Скоро ще бъда предишната Дженифър.

    Когато се събуди, Лорънс вече бе излязъл и госпожа Кордоза чукаше тихо на вратата й. Тя отвори очи и почувства убийствена болка, щом повдигна главата си.
    -    Мадам? Искате ли да ви донеса кафето?
    -    Много мило от ваша страна. Благодаря ви – изхриптя тя.
    Изправи се бавно, като примигваше на дневната светлина. Беше десет без четвърт. Навън се чуваше мотор на кола, приглушеното стържене от лопатата на някой, който почистваше тротоара от снега, и чуруликането на врабчетата в клоните на дърветата. Дрехите, разхвърляни из спалнята предишната вечер, бяха мистериозно изчезнали. Тя остана да лежи върху възглавниците, опитвайки се да си припомни събитията.
    Лорънс се бе извърнал на другата страна, когато се върна в леглото, широкият му, силен гръб й заприлича на непреодолима бариера. Изпита облекчение, но и нещо по-озадачаващо. Сега усещаше меланхолична умора. “Трябва да направя нещо - помисли си. - Ще спра да говоря за чувствата си. Ще бъда по-мила с него. Ще бъда щедра. Снощи го нараних и затова реагира така.”
    Не се анализирайте прекалено.
    Госпожа Кордоза почука на вратата. Носеше кафе и две тънки препечени филийки на една табла.
    -    Помислих, че може да сте гладна.
    -    О, много сте мила. Съжалявам. Трябваше да съм станала преди часове.
    -    Ще я оставя тук. – Икономката постави внимателно таблата върху кувертюрата. - Ще съм долу засега и няма да ви безпокоя. – Тя погледна за миг към голата ръка на Дженифър, чийто белег се очертаваше ясно на силната светлина, и отмести очи.
    Излезе от стаята тъкмо когато Дженифър зърна книгата, любовния роман, който искаше да прочете или да даде на някого. Реши да изпие кафето си, а после да свали чашата долу. Добре би било да оправи нещата с госпожа Кордоза след неловкия разговор предната вечер.
    Отпи от кафето, взе книгата с меки корици и запрелиства страниците. Тази сутрин й беше трудно да чете. От романа изпадна някакъв лист. Тя остави книгата на нощното шкафче и вдигна листа. Разгъна го бавно и започна да чете.

    Любима моя,
    Не пожела да ме изслушаш и си тръгна много бързо, но не те виня. Ти беше толкова далеч от истината, че едва го понесох.
    Ето истината: ти не си първата омъжена жена, с която имам връзка. Знаеш обстоятелствата от личния ми живот и честно казано, такива отношения ми харесват. Не желаех да съм близък с никого. Когато се запознахме, реших, че ти няма да си по-различна.
    Но когато дойде в стаята ми в събота, изглеждаше прекрасна. А после ме помоли да разкопчая това копче на гърба ти. И докато пръстите ми докосваха кожата ти,  осъзнах, че ако правя любов с теб, това ще е катастрофа и за двама ни. Нямаш представа какво е да си толкова двойствен, скъпа моя. Ти си чисто, очарователно създание. Сега може и да не го съзнаваш, но човек изпитва удоволствие от своята почтеност. Не бих искал да съм мъжът, който ще ти го отнеме.
    А аз? Още в мига, щом ме погледна, знаех, че ако го направим, ще съм изгубен. Нямаше да мога да те отблъсна, както правех с останалите. Нямаше да мога да кимам дружелюбно на Лорънс, когато се разминаваме в някой ресторант. Никога нямаше да се задоволя да имам само част от теб. Заблуждавах се, когато мислех другояче. Тъкмо това е причината, любов моя, поради която отново закопчах онова проклето копче на врата ти. Това е причината, поради която лежа буден последните две нощи и се мразя за единственото почтено нещо, което съм направил.
    Прости ми.
    Б.

    Дженифър седна в леглото, загледана в единствената дума, която се набиваше в очите й. Лорънс.
    Лорънс.
    Това можеше да означава само едно.
    Писмото бе адресирано до нея.