Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Аз преди теб

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    14,95 лв.
    ISBN: 9789542611721
    Наличност: Не е наличен
    Година: 2016г.
    Страници: 408 стр.
    Размер: 14x21
    Тегло: 0.3200 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Джоджо Мойс за бестселъра "Аз преди теб" :

     

     

    „Необичайна любовна история, която се чете на един дъх!“


    Опра Уинфри


    Двадесет и шест годишната Луиза Кларк е обикновено момиче, което харесва обикновения си живот. Лу живее със семейството си в малка къща в провинциално английско градче. Младата жена обожава работата си в местното кафене и ексцентричните дрехи. Тя е доволна от спокойния си живот, възнамерява да се омъжи за дългогодишния си приятел Патрик и да му роди куп деца.

    Светът й се преобръща, когато неочаквано загубва работата си. Наред с безпаричието, безработицата я кара да се чувства безполезна. Лу полага неимоверни усилия да си намери нова работа, но няколко седмици във фабрика за обработка на пилета и верига за бързо хранене я довеждат до ръба на отчаянието. Затова, когато й предлагат да стане личен асистент на мъж с увреждания срещу добро заплащане, тя решава да опита.

    Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.

    Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги...

    „Аз преди теб“ е преведена на 30 езика. Невероятната история на Лу и Уил се задържа в британските класации за бестселъри в продължение на 350 дни.

    Отзиви за „Аз преди теб“



    „Аз преди теб“ е романът на годината, който докосва сърцата на читателите. Мойс съумява да създаде достоверни, харизматични образи, които дълго ще останат в съзнанието ви.

    в. „Индипендънт“

    Този великолепен роман ще ви върне вкуса към живота – просто трябва да го прочетете.

    сп. „Клоузър“

    Сладко-горчива история за любовта, смелостта да следваш мечтите си и свободата да изживееш собствения си живот, както пожелаеш.

    Дейли Мейл

    „Аз преди теб“ е истински триумф.

    сп. „Ел“

    „Аз преди теб“ е завлядяващ роман, написан с неповторим стил и финес, който ще ви разчувства.

    Съндей Експрес

     

    Джоджо Мойс е написала идеалната съвременна любовна история. Ще се изумите от чувствата и надеждите, които ще изпитате, когато се изправите срещу възможността да сбъднете собствените си мечти. Изключителен роман, чийто прочит ще ви обогати.

    Адриана Триджиани, бестселърова авторка на „Улицата на мечтите“

     

    Някои книги ви карат да преосмислите гледната си точка и отношението към живота. „Аз преди теб“ на Джоджо Мойс ще ви изненада – невъзможно е да не се поставите на мястото на героите и да не се замислите за избора, който бихте направили, ако животът ви се промени за един миг.

    Лий Удруф, бестселъров автор на „Онези, които обичаме най-много“

    Един по-различен прекрасен роман, който ще ви очарова.

    Пъблишърс Уикли

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Аз преди теб

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Денят бе започнал както обикновено. Всички мои познати мразят сутрините в понеделник, но не и аз. Харесваше ми да пристигам рано в „Кифличката“, да включвам големия чайник, да внасям касите с мляко и хляб от задния двор и да си бъбря с Франк, докато се приготвяме да отворим.


    Харесваше ми душната топлина в заведението, напоена с мириса на бекон, струите свеж въздух, нахлуващи при отварянето на вратата, жуженето на разговорите, а когато бе тихо – приглушената музика от радиото на Франк, което свиреше сякаш на себе си в ъгъла. Не беше от модерните заведения. Стените му бяха осеяни със снимки от замъка на хълма, масите още имаха пластмасово покритие, а менюто не бе помръднало, откакто бях започнала работа, като изключим няколко промени във видовете шоколад и добавянето на шоколадови кексчета към асортимента от кифлички с глазура.


    Но най-много харесвах клиентите. Харесвах Кев и Анджело, водопроводчиците, които идваха почти всяка сутрин и се шегуваха с Франк за произхода на месото. Харесвах жената с прякор Глухарчето – заради бухналата й бяла коса, – която си поръчваше яйце и пържени картофи от понеделник до четвъртък и четеше безплатните вестници, докато изпие двете си чаши чай. Всеки път гледах да я заговоря. Сигурно това беше единственият разговор на старата дама за целия ден.


    Харесваха ми туристите, които се отбиваха на път към замъка и на връщане от него, шумните ученици, които идваха след училище, постоянните клиенти от офисите оттатък улицата, Нина и Чери, фризьорките, които можеха да ти кажат калориите на целия асортимент в „Кифличката“. Не ме дразнеха дори неприятните клиенти, като червенокосата собственичка на магазина за играчки, която се заяждаше за рестото поне веднъж седмично.


    Наблюдавах началото и края на познанства, зародили се на масите в заведението, гледах как се прехвърлят децата между разведените родители, виждах облекчението на клиентите, които не обичаха да готвят, тайното удоволствие на пенсионерите от топлата храна. Пред мен минаваше животът на много хора и с повечето разменях по някоя и друга дума – пускаха шеги или правеха коментари, докато отпиваха от топлия чай. Татко казваше, че никога не знае какво ще изтърся, но в „Кифличката“ това нямаше значение. Франк ме харесваше. Беше мълчалив по природа и твърдеше, че оживявам заведението му. Аз бях нещо като барманка, но без да наливам напитки нонстоп.


    И изведнъж, през въпросния ден, когато обедният наплив бе свършил и заведението за кратко се беше изпразнило, Франк избърса ръце в престилката, измъкна се иззад печката и обърна към улицата малката табелка „Затворено“.


    - Франк, вече съм ти казвала. Минималната надница не включва екстри. – Шефът ми беше странен като синьо гну, както обичаше да се изразява баща ми. Погледнах го.


    Не се усмихваше.


    - Опа! Да не би пак да съм сипала сол в захарниците?


    Франк стискаше в ръце един пешкир – никога не го бях виждала толкова притеснен. За миг се почудих дали някой не се е оплакал от мен. Направи ми знак да седна.


    - Съжалявам, Луиза – добави той, след като ми съобщи новината. – Трябва да се върна в Австралия. Татко не е добре със здравето. А и без това в замъка се канят да отворят заведение. Пишеше го на стената.


    Сигурно съм седяла със зяпнала уста. Франк ми връчи плика и отговори на следващия ми въпрос, преди да съм го изрекла.


    - Знаеш, че не си подписвала официален договор, но няма да те оставя така. Тук е заплатата ти за три месеца. Утре затваряме.


     


    - Три месеца! – избухна татко, докато мама пъхаше чаша подсладен чай в ръцете ми. – Голям жест, няма що, при положение че тя работи за него като роб цели шест години!


    - Бърнард! – Мама го стрелна предупредително и кимна към Томас. Родителите ми го гледаха през деня, докато Трина се прибере от работа.


    - И сега какво ще прави, по дяволите? С това еднодневно предупреждение?!


    - Ами... просто ще трябва да си намери нова работа.


    - Няма работа, Джоузи! Знаеш го не по-зле от мен. В криза сме.


    Мама притвори за миг очи, сякаш правеше опит да се успокои, преди да отговори.


    - Лу е умно момиче. Все ще намери нещо. Има доста стаж зад гърба си. А и Франк ще й даде добра препоръка.


    - Да бе... „Луиза Кларк прави страхотни препечени филийки и много я бива да налива чай.“


    - Благодаря ти за доверието, татко.


    - Нищо не съм казал.


    Знаех истинската причина за безпокойството на баща ми. Вкъщи разчитаха на моята заплата. Трина работеше за жълти стотинки в цветарския магазин. Мама не можеше да работи, защото трябваше да се грижи за дядо, а неговата пенсия бе мизерна. Татко живееше в постоянно напрежение за своята работа в мебелния завод. Шефът му от месеци намекваше за възможни съкращения. У дома се подхвърляха приказки за дългове и превишаване на кредита. Преди две години колата на татко бе помляна от шофьор без застраховка и това срути и бездруго разклатените финанси на родителите ми. Скромната ми надница едва успяваше да закрепи положението и да покрие домакинските разходи.


    - Да не се окайваме предварително. Утре Лу може да иде в Бюрото по труда и да види какво предлагат. Засега имаме с какво да караме. – Говореха тъй, сякаш мен ме нямаше. – Освен това е умница. Умница си ни, нали, миличка? Може да изкара курс по машинопис. Да започне работа в някой офис.


    Седях, без да продумам, докато родителите ми обсъждаха какви други възможности имам със скромното си образование. Работа във фабрика, шивачка, продавачка на сандвичи. За първи път този следобед ми се доплака. Томас ме изгледа с големите си кръгли очи и безмълвно ми подаде половин лепкава бисквита.


    - Благодаря ти, Томо – промърморих аз и я изядох.


     


    Подадох първата си молба за помощ като безработна. Минах през 45-минутно интервю, а после и през групово интервю наред с двайсетина изхвърлени като мен мъже и жени. Половината изглеждаха леко стреснати, както подозирах, че изглеждам и аз, а останалите имаха празните, безлични лица на хора, които са били тук много пъти. Облякла се бях с дрехи, които баща ми наричаше „цивилни“.


    В резултат на тия усилия за кратко работих нощна смяна във фабрика за обработка на пилета (после седмици наред сънувах кошмари) и два дни ходих на курс за консултанти по еленергията за домакинствата. Бързо осъзнах, че всъщност ме обучават да омайвам старци да си сменят енергийния доставчик, и заявих на Саид, моя личен „съветник“, че това не е за мен. Той настоя да продължа да избирам, затова отбелязах някои от предлаганите позиции, но тогава той се умълча и предложи да опитаме (винаги казваше „ние“, макар да беше очевидно, че единият от нас си има работа) нещо друго.


    Изкарах две седмици във верига за бързо хранене. Работното време беше наред, можех да преглътна факта, че униформата наелектризира косата ми, но ми беше невъзможно да спазвам сценария с „подходящите отговори“ и тъпите въпроси от рода на „Какво мога да направя за вас днес“ и „Желаете ли към това и голяма порция пържени картофки?“. Освободиха ме, след като едно от момичетата на поничките ме хвана да обсъждам достойнствата на безплатните играчки с четиригодишно дете. Вината не беше моя. Четиригодишното момиченце беше умно. А и аз като него мислех, че Спящите красавици не струват.


    Бях дошла за четвърто интервю. Саид бе вперил поглед в сензорния екран и проверяваше други „възможности“ за работа. Дори той, който обикновено демонстрираше оптимизъм и самоувереност от типа „мога да намеря работа и на най-задръстените кандидати“, беше започнал да се уморява.


    - Не е останало много, като изключим местата с плаващо работно време в търговската мрежа.


    - Зареждане на щандове нощем? – Вече бях идвала достатъчно пъти и бях усвоила терминологията.


    - Само че има списък с чакащи. Работата се предпочита от родителите, защото могат да прибират децата си от училище – обясни той с извинителен тон. Взря се отново в екрана. – Май остана само санитарка.


    - Да обгрижвам старци.


    - Съжалявам, Луиза, но нямаш кой знае какво образование. Ако решиш да се преквалифицираш, с радост ще ти обясня възможностите. Във вечерното училище предлагат всякакви курсове.


    - Вече минахме през това, Саид. Ако се запиша, губя социалните помощи, нали?


    - Ако не си в списъка с безработните, да.


    Известно време мълчахме. Зяпах към входа, където стояха двама едри охранители. Питах се дали и те бяха получили работата си от Бюрото по труда.


    - Не ме бива да се грижа за стари хора, Саид. Дядо живее вкъщи, откакто получи инсулт, и знам, че не ме бива.


    - Хм. Значи, имаш някакъв опит все пак.


    - Не, не. Само мама се грижи за него.


    - Тя търси ли си работа?


    - Много смешно.


    - Не се шегувам.


    - И да ме остави аз да се грижа за дядо? Не, благодаря. Впрочем сигурна съм, че и той ще каже същото. Нямаш ли нещо в някое кафене?


    - Кафенетата в нашия град се броят на пръсти, Луиза. Какво ще кажеш да опитаме в „Кентъки Фрайд Чикън“? Може пък да ти хареса.


    - Защото ще получа много по-голямо удовлетворение, като предлагам двоен сандвич вместо единичен? Не, зарежи.


    - Тогава трябва да търсим извън града.


    - Междуградските автобуси са само четири. Известно ти е. Проверих туристическия автобус, както предложи, но последният курс е в пет следобед. Освен това е двойно по-скъп от обикновения.


    Саид се облегна назад в стола.


    - Ти си млад и здрав човек, Луиза, и бих искал да изтъкна, че за да продължиш да получаваш помощи, трябва да...


    - ...покажа, че се опитвам да си намеря работа. Известно ми е.


     


    Как можех да обясня на този човек колко искам да работя? Дали имаше и най-слаба представа колко ми липсва старата работа? Доскоро за мен „безработица“ беше само дума, нещо, което споменаваха по новините във връзка с корабостроителници или автомобилни заводи. Никога не си бях представяла, че работата може да ти липсва, както ти липсва крайник, и че мислите ти постоянно ще са заети с това. Не знаех, че наред с неизбежния страх за парите и бъдещето, безработицата те кара да се чувстваш неадекватен и безполезен. Че ти е по-трудно да ставаш сутрин, отколкото когато те стряска звънът на часовника. Че ще ти липсват хората, с които си работил, колкото и да сте били различни. Че ще се улавяш как се оглеждаш за познати лица, докато вървиш по главната улица. Първия път, когато видях Глухарчето да се шляе безцелно край витрините на магазините, също като мен, едва се сдържах да не ида да я прегърна.


    Гласът на Саид прекъсна размишленията ми:


     


    - Хм. От това може да излезе нещо.


    Опитах се да надзърна в екрана.


    - Ей сега дойде. Преди минута. Място за санитарка.


    - Казах ти, че не ме бива с...


    - Не е за стари хора. Това е... в частен дом. Да помагаш вкъщи, няма и три километра от твоя адрес. Грижи и компания за мъж с увреждане. Можеш ли да шофираш?


    - Да. Ще трябва ли обаче да му бърша и...


    - Доколкото разбирам, не се изисква бърсане на задници. – Той впери очи в екрана. Човекът е... напълно неподвижен. Има нужда някой да го храни и да се грижи за него през деня. В тая работа обикновено трябва да ги извеждаш, когато искат да идат някъде, и да им помагаш с разни дребни неща, които не могат да вършат сами. Охо! Парите са добри, доста повече от минимална заплата.


    - Сигурно защото ще има бърсане на задници.


    - Ще им звънна да разбера как стои въпросът с бърсането. Ще идеш ли на интервюто, ако има такова?


    Прозвуча като въпрос.


    И двамата обаче знаехме отговора.


    Въздъхнах и взех дамската чанта, готова да поема към къщи.


     


    - Мили боже! – възкликна баща ми. – Можеш ли да си представиш? Не му стига на човека, че е в инвалидна количка, ами и нашата Лу ще му прави компания.


    - Бърнард! – смъмри го майка ми.


    Зад мен дядо хихикаше над чая си.

    Книгата „Аз преди теб“ на Джоджо Мойс е дебютният роман на авторката за българския пазар. Тя й спечели много почитатели, които чакат с нетърпение всеки следващ роман.
    „Аз преди теб“ ме впечатли с дълбочината, с истинността на сюжета и на героите в него. Това е книга за любовта, за силата на човешкия дух, книга, която ни напомня колко крехък е животът и как в забързаното си ежедневие не бива да забравяме да се радваме на онези малки неща, които ни правят истински щастливи.
    В тази история се крие нещо вълнуващо, нещо истинско и чувствено. Това е история за срещата на двама души от два коренно различни свята – този на Луиза, която, изправена пред безработицата и безпаричието, приема да бъде личен асистент на Уил – млад и преуспяващ мъж с вкус към приключенията и пътешествията, който след катастрофа с мотор остава инвалид. Загубил всичко само за един миг, героят е взел решение да се избави от затвора на собственото си тяло, в което е принуден да съществува, а Лу има шест месеца, за да го подтикне да размисли. Още от първия й работен ден животът и на двамата започва да придобива друг смисъл. Тя от обикновено безгрижно момиче става отговорна и зряла млада жена. Той от амбициозен и с чувство за превъзходство мъж започва да оценява дори и малките красиви мигове в живота си. И така се ражда любовта. И тук се поставя въпросът: може ли тази любов да спасява?! Или просто тя идва, за да ни покаже колко силни можем да бъдем дори в онези най-трудни моменти, които изискват от нас огромни усилия и жертви, а в конкретния случай – жертвата на Лу да приеме избора на любимия си, да го подкрепи, да бъде до него и да го пусне да си отиде, защото той иска и смята това за правилно. Да, любовта спасява, тя ни дава нова гледна точка, тя ни дава ново отношение към живота, тя отваря врати, за които мислим, че са забранени за нас. Всеки може да почерпи от нея сили и да стане различен, емоционално по-богат, по-любознателен и изпълнен с мечти и планове за бъдещето. Необходимо е само да последваме последния завет на Уил: „Просто живей!“.




    Даниела Колева