Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Богатства

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата

    Нормална цена: 14,95 лв.

    отстъпка -20%

    Промоционална цена: 11,96 лв.

    ISBN: 9789542612391
    Наличност: Не е наличен
    Година: 2013г.
    Страници: 480 стр.
    Размер: 14x21
    Тегло: 0.3400 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Трите деца на семейство Калвин израстват в разкош и благоденствие, но мечтите, надеждите, животът им се обърква.

    Тифани – преуспяваща дизайнерка, подло е изнудена от сестра си Морган да й роди дете. За да спаси брака си и своето място във висшето общество, Морган, която е стерилна, трябва да дари с наследник съпруга си – маркиз Хенри Блеърмор. След раждането Тифани трудно се отделя от сина си, тя все още не е преживяла и раздялата си със своя любовник Хънт Келерман. Скоро от свръхдоза наркотици умира малкият й брат, а измамата на Морган е разкрита.

    Идва мигът на истината, когато всеки трябва да понесе своя кръст, защото щастието не се измерва само с пари.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Богатства

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    3.

        Високите кули на замъка се издигаха с отблъскваща студенина вече петстотин години до тъмните води на Лох Нес, еднакво безразлични и към човека, и към природните стихии…
        Нищо не съвпадаше с очакванията на Морган.
        От разстояние гранитните стени изглеждаха като изсечени от огромната нащърбена скала. Прозорците бяха зловещи прорези, нащърбените парапети на бойните кули и укрепления предлагаха съвършен фон за филми за Дракула.
        „Кой би желал да живее в замък като този, населен вероятно с призраци и прилепи?“ — питаше се Морган. Погледна нервно Хари. Той настоя да кара джипа, с който ги посрещнаха на летището, и Дугъл, човек от прислугата в замъка, седна на задната седалка с кучетата. С всеки изминат километър лицето на Хари светваше, той изглеждаше щастлив и отпуснат, говореше неспирно за планините наоколо, чиито скатове, покрити с пурпурен и бял пирен, се спускаха стръмно надолу до позлатени от орлова папрат брегове. Съществена част от величествения пейзаж бяха тъмните тайнствени гори с кристалночисти потоци и водопади, както и скалите със странни форми, излъскани до блясък от хилядолетно излагане на вятър и дъждове… Морган погледна пак замъка. По бреговете на езерото пълзеше мъгла, която бавно го обгръщаше с влажните си сиви пипала. А ако тук наистина има призраци?
        — Тук има ли призраци? — запита разтреперано тя.
        — Разбира се, че има! — отговори той развеселено. — Ако чуеш пищене на гайда посреднощ, то това е обезглавеното тяло на Маквийн от Айл, който зове рода си на кървав поход срещу убийците му…
        — Шегуваш се!
        Хари отметна глава назад и се заля в смях.
        — Трябва да видиш лицето си! Вярвам, че понякога из оръжейната се разхожда дух на старица, но никога не съм го виждал и не познавам никой, който да се е сблъскал с него досега. Съветвам те да насочиш вниманието си към чудовището от Лох Нес!
        — Чувала съм за него! Има ли го наистина?
        — Не съм го виждал, но вярвам, че го има. Познавам хора, които са го виждали, но не знам дали е наистина чудовище или някакво оптическо явление. Една вечер нашият горски излязъл на риболов и обикалял езерото с лодката си. Внезапно се появили огромни вълни и той се кълне, че на около двадесетина метра видял нещо, което изглеждало като конска глава върху много дълъг врат. Сигурно е бил изплашен до смърт, защото твърди, че внезапно станало много студено и някак зловещо.
        — Колко интересно! — Морган бе очарована. Каква история само за разказване вкъщи! — Кога е било забелязано за пръв път?
        — Предполагам, в петстотин шестдесет и пета година преди Христос.
        — О, не! — възкликна тя зашеметена. — Какво?! Същото чудовище ли?
        Хари пак се разсмя.
        — В това езеро или се отглеждат поколения чудовища, или тъй нареченото чудовище не е нищо повече от интересен физически феномен. Но всяка година се докладва за около десет хиляди срещи с него.
        — О! Надявам се, че и аз ще го видя! — Морган бе развълнувана като момиченце и Хари й се усмихна снизходително.
        Най-сетне пристигнаха в двора на замъка. Морган слезе бавно от колата, огледа се предпазливо и потръпна и от страх, и от възбуда. Замъкът се издигаше над нея, мрачен и заплашителен.
        Влязоха и още в големия квадратен хол ги посрещна атмосфера на приятна занемареност. В огромната камина пращяха няколко пъна, обгърна ги мирис на тлеещо дърво и торф. Над камината се открояваше дърворезба на семейния герб, който Морган бе видяла преди време в справочника „Благородническо потекло“ на Дебрит. Личеше, че първоначално е бил позлатен и боядисан в наситени цветове, но пушекът от камината през годините го бе почернил почти изцяло. По стените висяха трофеи от убити животни и цяла гора от красиви еленови рога, между които проблясваше студеният метал на мечове, ками и древни щитове. Строга подредба на стари резбовани маси, столове и шкафове срещаше погледа, а в центъра на огромното помещение се намираше голяма кръгла маса с глинена кана върху нея, пълна с прашен пирен.
        Морган още се оглеждаше с любопитство, когато от тъмен коридор се материализира женска фигура в черна рокля и бяла престилка. Госпожа Монро, икономката, посрещна сина и наследника с широка усмивка на сбръчканото си лице. Тя работеше за семейството вече цели четиридесет години и Хари се кълнеше, че знае много повече неща за тях, отколкото те знаят за себе си.
    Госпожица Калвин — представи той Морган след първоначалните поздрави.
    Госпожа Монро наведе тържествено глава, но не и преди да огледа Морган с критична студенина в очите.
        — Добър ден, госпожице. — Тя се обърна пак към Хари и с жест, едновременно закрилящ и майчински, го запита дали иска чаят да бъде сервиран веднага.
        — Да, моля ви. Ще ни го сервирате ли тук, до камината? В другите камини сигурно още не е запален огън, нали? — Хари довлече тежък резбован дъбов стол по-близо до сипещите искри пънове.
        — Ще го запалят веднага — ще имате нужда от топлината му тази нощ. Идва буря, старите ми кости я усещат. А сега настанете се удобно, господарю, докато се погрижа за чая. — Тя говореше с натрапващ се шотландски акцент и Морган едва я разбираше. Но беше повече от ясно, че госпожа Монро не я одобрява като компаньонка на „младия господар“, както тя упорито наричаше Хари.
        След чая Хари я разведе из главните стаи и Морган ахкаше смаяно почти на всяка крачка, независимо от първоначалния си скептицизъм. Една от стаите беше дълга около двадесетина метра и по всички стени висяха гоблени от шестнадесети век, обточени с широки ивици от стилизирани плодове и декоративни завъртулки, в средата на които бяха изобразени бродещи диви зверове сред огромни виещи се листа. Бяха избелели до омекотени нюанси на синия, зеления и червеникаво-кафявия цвят и вероятно бяха много ценни. Обхвана бързо с поглед и останалите вещи в тази внушителна стая. Забеляза скъпите полилеи, чиито продълговати призми отразяваха умиращата светлина на отиващия си ден, позлатата и броката на диваните от двете страни на огромните мраморни камини, скъпите килими, красивите столове и масички, върху които бяха пръснати предмети на изкуството. Въздъхна с копнеж. Би било направо фантастично, ако не властваше тази обща атмосфера на занемареност.
        После Хари я заведе в библиотеката, където хиляди томове подвързани с кожа книги изпълваха полиците, и в балната зала, където местните благородници са идвали да се упражняват в шотландски танци преди откриване на балния сезон и годишните сбирки на клановете.
        Разгледаха и кабинета на херцога, в който централно място заемаше огромно бюро, и колекция от вкаменелости, както и оръжейната с характерната й миризма на високи, непромокаеми гумени ботуши.
        Когато се върнаха в хола, завариха госпожа Монро, която искаше да знае дали младият господар ще одобри предложението вечерята да се сервира в осем часа.
        — Чудесно, госпожо Монро! — отговори той и се обърна към Морган: — Нямаш нищо против, нали? — Тя кимна, отбелязвайки наум упорството, с което я игнорираше икономката. — Ще заведете ли госпожица Калвин до стаята й? Моля да се погрижите тя да получи всичко, от което има нужда. — Госпожа Монро замълча. — Ще имаш време за душ и да отдъхнеш преди вечеря, Морган — продължи Хари, без да забелязва студенината на икономката. — Междувременно аз ще свърша някои мои задължения по имението.
        В стаята й имаше легло с четири резбовани колони, тежка мебелировка и прашни кадифени завеси, които, както и семейният герб над камината, бяха видели и по-добри дни. В камината гореше торф. Морган погледна мрачния меланхоличен пейзаж навън и потръпна от някакво странно предчувствие. Водите на езерото бяха черни и зловещи, а откъслеците земя, все още непогълнати от мъглата, изглеждаха голи и влажни. Каква огромна разлика в сравнение с Лонг Айлънд! Ако действително се омъжи за Хари, ще настоява да имат къща в Лондон и да идват тук колкото е възможно по-рядко — поне доколкото става въпрос за нея самата! Хари няма да има нищо против да живее в Лондон, след като веднъж се сдобие със собствен дом там. Всъщност тя ще направи живота му толкова привлекателен, така забавен, че той ще забрави за Шотландия и този мрачен замък! Междувременно… В главата й бързо се подреди добре обмислен план.
        Вечеряха в облицована с ламперия трапезария и за Морган тази вечер бе връх на абсурда. Бяха само те двамата на полирана махагонова маса с места за четиридесет и двама души! Около нея бяха подредени тапицирани с червена кожа столове с релефно изработени върху облегалките позлатени букви ER и коронка. В центъра на масата бе поставена масивна сребърна фигура на елен с два сребърни свещника с по осем разклонения от двете му страни. По масата бяха подредени сребърни солници, пиперници, бурканчета с горчица, сребърни чинии за масло, подложки за кани с вино, чинии, пълни с шоколадови бонбони, и две сребърни яребици с естествена големина. Всичко — включително вилиците, лъжиците и ножовете пред нея — бе белязано с характерната за семейния герб изправена на задни лапи тигрица. Тя бе избродирана дискретно и в ъгъла на салфетките. „Татко ще падне, ако зърне всичко това!“ — помисли тя, опитвайки се да не избухне в смях пред абсурдността на положението. Нямаше ли някъде уютна стаичка, в която да се насладят на интимна вечеря без присъствието на Макгиливъри, главния прислужник, който не ги изпускаше от поглед като добре трениран ястреб?
        Хари не спираше да говори. Разказа й за замъка и за прилежащите към него хиляди декара земя, голяма част от тях покрити с гори; за домашната ферма наблизо; за историята на семейството и за ролята му в развитието на Шотландия… Макгиливъри непрекъснато и незабелязано допълваше чашата му от тежка кристална кана. Морган отпиваше по малко и го слушаше само с половин ухо. Какво от това, че имат гори, пълни с дивеч, и потоци, пълни с риба, когато внимателният оглед на замъка й бе подсказал, че се нуждае от основен ремонт? По някои от стените пълзеше влага, която оформяше черни петна плесен. Камъкът по укрепленията се ронеше и навсякъде се усещаше мрачната атмосфера на запуснатост. „На бедност“ — помисли си тя изненадано. Нямаше централно отопление и банята й изглеждаше така, сякаш бе от каменната ера. Огромната дълбока вана бе от чугун и се крепеше на четири лъвски крака от желязо. Трябва да я снима, иначе семейството й нямаше да повярва!
        Когато влязоха в кабинета, за да изпият по чаша кафе, тя отбеляза, уж някак между другото:
        — Имение като това вероятно изисква куп пари, за да се поддържа, нали?
        Хари поклати тъжно глава.
        — Разбира се! Трябва да се направят толкова много неща: ремонт на покрива, на избите…
        — Централно отопление?
        Той се разсмя, когато забеляза шеговитите искрици в очите й.
        — Централно отопление? О, Морган! Студено ли ти е? Съжалявам… — Той загрижено хвърли още няколко пъна в камината и разрови въглените с дълъг ръжен с месингова дръжка. — Сега по-добре ли си? Да ти донеса ли шал или нещо друго?
        — Не, благодаря! — Морган предпочиташе да се вкочани, отколкото да развали изящната линия на костюма си. — Но, Хари… — Поколеба се за миг. — Защо не направите тези ремонти?
        — Поради липса на средства, простичко казано. Нещата ще се влошат още повече след смъртта на баща ми. Данъкът върху наследство е ужасяващ. Вероятно ще се наложи да продадем по-голяма част от земята. Тя и разкошните й дарове — риба и дивеч — ще се пропилеят за нищо! — Той въздъхна дълбоко и отпи от чашата с бренди.
        — Наистина много жестоко — забеляза Морган замислено. Планът й, изграден на базата на няколко милиона долара, имаше шансове да наклони везните в нейна полза и да остави лейди Елизабет на сухо.


        Морган се вслушваше напрегнато, изправена до полуотворената врата на стаята си. Преди двадесетина минути Хари й бе пожелал целомъдрено „лека нощ“, след като я бе изпратил дотук.
        — Спи добре — пожела й той с топла приятелска усмивка. — Ако времето е хубаво, утре ще отидем на пикник. Искам да ти покажа руините на Уркарт Касъл, а после ще отидем с колата до Лох Оих.
        — Колко интересно! — възкликна Морган и го погледна развеселено. Напомняше й за Зекъри като дете: тогава той ентусиазирано се втурваше да посети любимите си места в началото на всяка ваканция, сякаш те му бяха стари приятели. Проследи го с поглед, докато не изчезна заедно с кучетата си в стая в дъното на коридора.
        После влезе в банята и внимателно отстрани по-голяма част от грима си (без сенките за очи и туша от миглите си). Прибави малко розов гланц за устни и облече пеньоар от бледосин атлаз с богата дантела и тесни сини панделки по краищата. Пръсна малко парфюм по врата, между гърдите и зад коленете — и беше готова!
        Цареше пълна тишина, като се изключи шумното тиктакане на стария часовник долу в хола. Време беше.
        — Хари! Хари! — Морган заудря по вратата му със свити юмруци и пак изпищя: — Помощ! Помооощ!
        Вратата се отвори рязко и на прага застана Хари по пижама и със стреснат поглед:
        — Какво се случи?
        Морган покри лице с ръце и захълца, като не забрави да се облегне на него.
        — О, така се изплаших! В стаята ми влезе прилеп, а аз не мога да ги понасям! Той ме нападна! Хари, няма да се върна, докато не се махне!
        — Бедничката! — Хари я обгърна успокоително с ръце, допря буза до главата й. — Защо всъщност си отворила прозореца? Няма значение, ще отида да го прогоня.
        — О, Хари, не ме оставяй сама! Все още треперя от страх! — Морган се притисна до него и обви ръце около врата му. — Не е ли възможно да постоя в стаята ти за малко? — Тя вдигна глава и в него се взряха умолително чифт нефритовозелени очи, тайнствени и дълбоки. Забеляза влажната й уста, все още трепереща от изживения шок, и закръглените й гърди, наполовина открити под пяната от дантела. Жасминов аромат — любимото му цвете — погали обонянието му и на Хари се стори, че коремът и нозете му се превръщат в стопено олово.
        — Скъпа моя… — прошепна той и я притисна силно до себе си, покривайки лицето й с порой от целувки. Морган го бе очаровала от момента на първата им среща. Красотата й беше изключителна, чарът й нямаше равен на себе си. Обичаше смеха и жизнеността й. Привлечен бе от нежността в тези странни очи на магьосница… „Какво изящно създание, полудете - полужена…“ — мислеше си той. Беше го омаяла от самото начало.