Количка 0
0,00 лв.

Лични мотиви

От: Александра Маринина

За разрешаването на новия си случай Анастасия Каменская заминава за курортното градче Южноморск.

За разрешаването на новия си случай Анастасия Каменская заминава за курортното градче Южноморск. Въпреки че този път я придружава съпругът й, тя няма намерение да се отдава на приятни занимания като плаж и разходки. Каменская трябва да открие кой е убил възрастния хирург Евтеев, който отдавна се е оттеглил от лекарската си практика.

Кой би убил смъртно болен старец, чиито дни са преброени? Нима децата му са толкова нетърпеливи да получат наследството? Или извършителят е сред тесния му приятелски кръг и търпеливо е изчаквал удобен момент? Дали пък някой не търси възмездие за лекарска грешка? Каменская методично работи по всички версии, за да достигне до извода, че става въпрос за акт на отмъщение. Водена от убеждението, че зад този род престъпления винаги стоят лични мотиви, Настя бавно разплита мрежата от лъжи, изнудване и убийства. Истината ще шокира дори нея.

Повече информация
ISBN 9789542618270
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Художник Георги Атанасов Станков
Преводач Здравка Петрова
Брой страници 400
Дата на издаване 2018 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Лични мотиви
Вашият рейтинг

Точно в онзи период се намираше на малък гръцки остров и с упоение правеше портретни скици на разнообразни типажи – местни жители и курортисти от цяла Европа. Тогава веднъж отиде в ресторантчето, настани се както обикновено на масата в ъгъла, извади албума и започна да работи. Заинтересува го един мъж, който шумно празнуваше някакво събитие в компанията на многобройни приятели, у него имаше нещо беззащитно и детско, въпреки че очевидно беше баровец и разполагаше с доста пари. После вниманието на Борис привлече друг персонаж, който седеше на същата маса, вдясно от мъжа – хитряга, неразговорчив, сякаш къташе камък в пазвата си. Последва го младо момиче, според Борис неясно как попаднало в тази компания: тя беше някак смутена, сякаш се чувстваше излишна и изобщо не разбираше какво прави тук. „Сигурно се е запознала с някого на плажа, поканил я е за вечерта в ресторанта и тя е дошла, ала вместо на романтична вечеря се е озовала на разгулна новоруска вечеринка. Прилично девойче, съвсем различно от онези, които мъжете обикновено водят в такива компании“ – помисли си Борис, оформяйки скръбната гънка край нейните пълнички устни. Щом завърши скицата на момичето, той премести очи към солиден леко рижав блондин на възраст, опитвайки да нарисува израза на снизходителна умора, който се мяркаше на лицето му. И тогава до масата му спряха двама плещести охранители.

– Я дай тука това, цапачо! – С тези думи единият изтръгна албума от ръцете на Борис.

Художникът премълча, дори не се възпротиви – твърде добре знаеше, че в такива случаи не бива да се перчи, по-добре да изтърпи и да изчака всичко да се уреди от само себе си. А че някак ще се уреди, не се съмняваше и за миг, та нали не беше сторил нищо лошо, не беше откраднал, нито излъгал, просто си рисуваше... И то на обществено място, така че не бе нарушил и онова, което е прието да се нарича с красивата английска дума „прайвъси“. Вярно, двамата бодигардове изглеждат страховито и очите им са безсмислени, и муцуните тъпи, но нали не те вземат решенията, а техните господари. А Борис не се съмняваше, че тези господари са разумни хора: беше наблюдавал компанията вече два часа и всички правеха впечатление на напълно адекватни личности.

От лапите на бодигарда албумът премина в ръцете на солидния блондин, докато другата горила за всеки случай така фрасна Борис, че той падна на пода и се сгърчи от болка. „Търпи – повтаряше си, бършейки с длан кръвта, бликнала от разцепената му устна, – не вдигай шум, сега само гръцка полиция ти липсва. Бързо ще видят за какво става дума, ще разберат и ще ти върнат албума... Търпи, не се репчи, и без това сам не можеш да се справиш с тях.“

Там наистина бързо схванаха за какво става дума. Солидният блондин прелисти албума, спря се на една от рисунките, смръщи се, а после внезапно се разсмя оглушително и някак грозно. Подшушна нещо на бодигарда и изгледа с весели и заинтересовани очи Борис, който тъкмо се надигаше с усилие. Юначагата дойде при художника.

– Ти... таковата... Абе прощавай, стана грешка. Викат те... Ъъъ, в смисъл, канят те на масата. Ще стигнеш ли сам?

Борис кимна и миролюбиво се усмихна. Ето на, нищо страшно не стана, както и беше предполагал. Сега ще се извинят, ще му върнат албума и ще му предложат сто долара като компенсация за моралните и физическите щети и така всичко ще приключи.

Но не приключи така. Заведоха го при блондина, който с кратък жест даде на човека до себе си да разбере, че трябва да освободи място. Настаниха Борис, наляха му чаша уиски, веднага се появи чиста чиния, която сервитьорът започна да пълни с разнообразни мезета. Борис не отпи, отдавна и сериозно изпитваше отвращение към алкохола.

– Да се запознаем – подаде му ръка солидният мъж. – Павел се казвам.

– Борис – кратко се представи художникът.

– Отдавна ли си тук?

– Втора седмица.

– А аз се излежавам вече месец. Хубаво е това местенце – мечтателно се усмихна Павел, – море, ветрец, не е горещо. И най-важното – лапачката си я бива, прясна риба, разни морски дарове, плодове, зеленчуци. Щото в Москва всичко е или замразено, или парниково, не може да се яде, никакъв вкус. Така че тук ми е тъкмо по сърце – хем съм сит, хем здрав. А ти, значи, си художник?

– Ами нещо такова – предпазливо отговори Борис.

– Видях ти скиците. Харесаха ми. Браво, момче, виждаш надълбоко, вадиш на показ цялата същност на човека. Откъде имаш такова набито око?

– Не знам – сви рамене Кротов, – сигурно по природа ми е дадено. Просто обичам хората, интересни са ми.

– Обичаш ли ги? – излетяха нагоре веждите на Павел. – Та за какво може да ги обича човек? Във всеки има такова бунище, че направо смърди. Човекът е заченат в грях, роден е в мерзост и пътят му е от зловонната пеленка до смърдящия саван, така ли е?

– Май е така – съгласи се Борис. – Но все пак у всекиго има нещо... И на мен винаги ми е интересно какво е омешано там вътре.

– И какво, никога ли не грешиш?

– А, откъде да знам аз – обезоръжаващо се усмихна Кротов, – това знае само човекът, чийто портрет рисувам.

– Браво на тебе. – Солидният мъж отново кимна одобрително. – Предпазлив си, внимаваш за думите си – значи си умен. Ще нарисуваш ли моя портрет?

– Без проблеми. Само че няма да ви хареса, ще трябва дълго да седите неподвижно, да позирате.

– Е, нищо, понякога е полезно и да поседи човек, да поразмишлява за тленното битие. Скиците ти са хубави, вадиш всичко вътрешно навън. Мършавия върху твоя лист е като на длан.

– Мършавия ли? – попита Борис. – Кого имате предвид?

– Ей оня там. – Павел показа хитреца „с камъка в пазвата“. – Моят сив кардинал. Винаги съм усещал, че ме съветва предимно в своя полза, но се съмнявах, смятах, че това не може да бъде, та нали от калта съм го измъкнал, прибрал съм го от улицата... Приласках го, дадох му работа, плащам му луди пари, ала може да ми се отплати с черна неблагодарност. А ти дойде и веднага видя всичко. Значи не ме е подвел усетът. Ще го пратя на майната му, да си крои интригите на друго място. И момичето правилно си хванал, тя наистина е случайно тук, не й е мястото в нашето джамбуре. С една дума, заемаш ли се с моя безсмъртен облик?

– Заемам се. Само не разбирам за какво ви е? Вие и без това знаете всичко за себе си. Ами ако не ви хареса това, което ще видя и нарисувам?

– Не бой се – позасмя се Павел. – Ако не ми допадне, на никого няма да показвам картината ти, ще я заключа в килера и само аз тайно ще си я поглеждам. А при всяко положение ще ти платя, не се съмнявай. Добри пари, много пари.

Той се наведе към Борис и прошепна на ухото му:

– Ще ти разкрия една тайна. Една от моите мацки веднъж ми каза, че ние никога не виждаме себе си така, както ни виждат околните. Имаме едно мнение за себе си, а на околните правим съвсем друго впечатление. И понякога е много полезно човек да знае как точно го виждат отстрани, та правилно да разбира защо хората го възприемат по този начин и защо се държат така с него. Разбра ли, художнико? Или това е твърде сложно за теб?

За Борис това изобщо не беше сложно, беше го разбрал много отдавна, още когато рисуваше своите първи портрети и чуваше смаяните възклицания на моделите: „Наистина ли съм такъв? Аз пък мислех, че...“. Но разбираше, че сега е по-добре да не отговаря – Павел явно се гордее със своята интелигентност и умението си да разсъждава върху такива фини материи.

– Нищо – покровителствено го потупа Павел по коляното, – с времето ще разбереш, още си млад. Това е сложна мисъл, самият аз два месеца се напъвах, докато я проумея. Значи се разбрахме, нали?

– Разбрахме се. Кога можете да започнете да позирате?

– Абе ако щеш, още утре, от сутринта. Къде живееш? Кажи ми името на хотела и в десет часа ще дойде кола, ще те докарат на вилата ми и ще започнем с волята Божия.

Това беше единственият път, когато Борис рисуваше портрет на клиент не в собственото си ателие. Всъщност беше първата поръчка, истинска, с хонорар, и той се постара да не се изложи. По време на сеансите с Павел дълго и спокойно разговаряха, той разпитваше клиента си за детството, за родителите му, за съучениците, за впечатленията му от прочетените в онези години книги и гледаните филми. Павел беше значително по-възрастен и за книгите, които бе чел като хлапе, Борис често дори не беше чувал, не беше гледал и същите филми, но попиваше всяка произнесена от него дума. Обръщаше специално внимание на интонациите и на промените в израза на лицето му, когато Павел си спомняше за едни или други събития. В края на краищата Борис придоби чувството, че разбира този човек по-добре, отколкото той себе си. Художникът не показваше работата си и всеки път отнасяше със себе си статива с платното. Почти веднага разбра, че зад пълното, меко, някак разлято тяло на Павел, зад неговите плоски черти на лицето и светлата, леко рижава коса се крие корав и страшно жесток човек. А пък че неговият нов познат е престъпен бос, не беше нужно и да се досеща, то беше ясно от самото начало. И Борис с известно опасение очакваше момента, когато щеше да се наложи да представи резултата от своето творчество.

И ето че настъпи денят, щом работата бе завършена. Павел дълго разглежда готовия портрет, после удовлетворено кимна.

– Става. Разбрал си всичко за мен, браво, ненапразно ще ти платя. Да, аз съм такъв: никому не прощавам, нищо не забравям и не изпитвам жал към никого. Ще окача портрета в дома си, нека всяко псе знае, че е по-добре да не се закача с мен. И за теб ще разкажа на всички – неочаквано се закиска той. – Та какво, ще бъде голям майтап! Ще те направя моден художник сред братоците, особено сред тези, дето се стремят да станат уважавани господа. Нека ти поръчват муцуните си, ако не ги е страх, че слабостта и подлостта им ще излязат наяве. Щото нали никой няма да си признае, че го е шубе, знам я тая порода... И ще се редят на опашка за тебе, като попове ще се редят! Хем ще поръчват не само своите муцуни, ще помъкнат при тебе и женските си, като нищо ще ги помъкнат. Ще забогатееш, ще завържеш полезни познанства, ще се прочуеш, ще те уважават хората, мигар е лошо, а!

Думите на Павел се оказаха пророчески.