Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Ритъмът на спомените

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата

    Нормална цена: 14,95 лв.

    отстъпка -20%

    Промоционална цена: 11,96 лв.

    ISBN: 9789542613244
    Наличност: Не е наличен
    Година: 2014г.
    Страници: 352 стр.
    Размер: 14х21
    Тегло: 0.2450 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Саломе произхожда от заможно лекарско семейство. Тя се влюбва в бедния студент Октавио, който обожава поезията и й посвещава пламенни стихове. Въпреки неодобрението на родителите си, Саломе се омъжва за него.

    Филмов агент забелязва Октавио и решава, че лицето му е създадено за големия екран. Той се явява на пробни снимки и скоро се превръща в най-голямата звезда на чилийското кино. С хонорара от първия си филм купува огромна къща за съпругата си и трите им деца.

    Един ден на прага на дома им се появява известният поет Пабло Неруда. Той споделя с младия актьор, че е голям негов почитател, и го моли за услуга. Октавио не е в състояние да откаже на своя кумир. Той се съгласява да помогне на кандидат-президента на социалистическата партия Салвадор Алиенде в предизборната му кампания. На 11 септември 1973 г. в Чили е извършен военен преврат и Алиенде е убит. Начело на страната застава генерал Пиночет.

    Противниците на Алиенде отвличат Саломе заради съпруга й. След два месеца в плен тя се завръща у дома и се затваря в себе си. Измъчван от чувство за вина, Октавио осигурява политическо убежище на семейството си в Швеция.

    Ще успее ли Саломе да се отърси от болезнените спомени и да прости на съпруга си?

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Ритъмът на спомените

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Сантяго, Чили
    февруари 1974-та

        Събуди се от птичите песни. Утринната роса се изпаряваше от избуялата трева, върху която лежеше. На бузата ѝ се бяха отпечатали смачкани маргаритки, цветчетата им се бяха пречупили под деликатното ѝ лице.
        Дребна мравка пробяга по ръката ѝ. Пеперуда кацна върху разчорлените ѝ черни къдрици, а после отлетя към една азалия. А изпод нея се надигаше силният и омаен мирис на пръст.
        Минаха няколко секунди, докато Саломе де Рибейро осъзнае, че не е умряла и не се е озовала в рая. Не сънуваше, не халюцинираше. Вече беше свободна. Затворът бе на километри от мястото, където лежеше.
        Бяха я свалили в някакъв парк. Изхвърлиха я от пикап с маска на очите, цялата в рани, безплътна като сянка. Падна на земята почти безшумно, защото бе твърде лека, за да произведе звук. Стотина фини кости, побрани под деликатната, осеяна със синини кожа. Земята я посрещна радушно, а мократа пръст хлътна под падналото ѝ тяло. Часове наред ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст, преди изгревът да я събуди. А сега чу първите звуци на заобикалящия я живот. Камбанен звън от катедралата, шум от профучаващи по улиците коли. Сантяго се събуждаше, също като нея, и тя се наслаждаваше на звуците и миризмите на живота.
        Толкова беше свикнала с мрака, затова ѝ отне няколко минути да осъзнае, че все още вижда само черно, макар сетивата ѝ да бяха пробудени.
        Опита да свали силно стегнатата превръзка върху очите си. Утринното слънце тъкмо се показваше и Саломе присви зеници, за да види долината, където светлините на града още проблясваха в маранята.
        Пръстите ѝ се отпуснаха върху пръстта. Коленете, разтреперани и изранени, се огънаха под изнемощялото ѝ тяло. Насили се да се стегне, да не обръща внимание на синините и пукнатите кости, да прекоси града в ранното утро и на почти петнайсет километра оттук да намери пътя до дома си, където съпругът и децата ѝ спяха в леглата си.
        Мина през желязната порта, изцедила и последните си сили. Когато ръката ѝ натисна дръжката на входната врата, тялото се огъна като кошница, омекнала от дъжда. Звукът от падането ѝ наподоби шепот.
        Октавио се втурна да провери какво става на верандата, притеснен, че някой е дошъл да навреди на него и децата му. Щом отвори вратата и видя жена си просната отпред, се свлече на колене.
        Докато я притискаше към гърдите си, усети острите очертания на плешките, изпъкналите ѝ ребра. Беше толкова слаба, че не посмя да я премести, за да не я нарани. Така че тя остана да лежи в ръцете му като умиращо цвете, откъснато и оставено без вода.
        Октавио нямаше време да измие жена си и да се погрижи за нея – децата се появиха на вратата и я видяха. Едва разпознаха майка си. Косата ѝ беше разрошена и мърлява. Роклята ѝ беше прокъсана и лявата гърда се подаваше наполовина от раздраното деколте.
        Беше много по-слаба отпреди похищението. И тогава не беше едра, имаше дребна фигура, но с приятни извивки. А сега изглеждаше почти като дете. Като изгладняло сираче, покрито с мръсотия и кървящи рани.
        Октавио отведе жена си в кухнята и я настани на стол до масата за хранене. Децата се изправиха пред нея. Тя ги виждаше, ала не бе в състояние да произнесе и звук. Искаше да им каже колко много са ѝ липсвали, как ги е сънувала всяка нощ, откакто са се разделили, но от гърлото ѝ не излизаше глас. Не можеше да говори. Просто седеше на стола, пръстите ѝ трепереха в скута, а широко отворените ѝ очи се взираха в децата.
        Саломе не искаше да ги изплаши. Можеше да си представи как изглежда в очите им. Не помнеше кога последно се е къпала, кога последно е ресала дългата си коса. Единственото ѝ желание беше да спи и да ги прегърне тези тримата, които така ѝ бяха липсвали.
        Големият ѝ син все пак събра смелост да я прегърне, за което тя отчаяно копнееше. Рафаел не се поколеба. Доближи се до майка си и я прегърна.
        Саломе не мигна, когато синът ѝ я притисна към себе си, макар прегръдката му да бе толкова силна, че тя едва не изпищя от болка. Той отмахна косата от лицето ѝ, без да обръща внимание на въшките и заплетените къдрици, и я целуна по бузата.
        -    Добре дошла, мамо – прошепна Рафаел и се завъртя, за да се увери, че по-малките му сестри са видели как няма нищо страшно и също ще поздравят майка си.
        Първо към нея пристъпи средната, после и най-малката. И двете се постараха да не реагират на ужасната миризма и се усмихнаха.
        Саломе заплака. Не заради физическата болка, защото с нея беше вече свикнала. Заплака, защото Октавио, децата, домът им изглеждаха същите, каквито ги бе оставила. Но тя се беше завърнала толкова променена.
        Това бе измамно впечатление, понеже и те се бяха променили през двата месеца. А дори и преди това. От началото на преврата идиличният свят на семейство Рибейро-Ерера бе прекратил съществуването си. Ефектът от преврата и последствията от действията на Октавио все още се проявяваха в пълна мяра пред тях.
        
        Докато Саломе напрягаше сили да прегърне децата си, майка ѝ се прибра вкъщи. Доня Оливия влезе в кухнята с два хляба в ръце. Октавио не я беше молил за това, но тя беше станала рано, както често ѝ се случваше. Беше свикнала с безсънието и се стараеше поне да е полезна в часовете на будуване. Изобщо не очакваше да види детето си на влизане в къщата. Но ето че дъщеря ѝ седеше на един стол, а притесненият Октавио бе коленичил до нея.
        Доня Оливия изтърва хлябовете и се втурна да прегърне детето си. Взе кърпата от Октавио и притисна дланите на дъщеря си към страните си, заплака, докосвайки лицето ѝ, и занарежда проклятия срещу чудовищата, отговорни за това отвратително престъпление
        През следващата седмица майката се грижеше за Саломе като за новородена. Всяка сутрин и всяка вечер доня Оливия решеше косата на дъщеря си, за да ѝ помогне да възвърне обичайния си блясък. Парфюмираше я със спрей, ухаещ на гардении, и я мажеше с пчелен балсам, навиваше кичурите на ситни къдрици, като ги усукваше около пръста си.
        Външно съпругата на Октавио изглеждаше като ранена кралица. Царствените ѝ скули бяха още по-изпъкнали отпреди, бадемовата кожа постепенно възвръщаше вида си и синините избледняваха.
        Но си оставаше много крехка. Отказваше да издаде подробности за отвличането си и Октавио не настояваше. Просто беше благодарен, че се е върнала. Знаеше, че вече са извадили по-голям късмет от мнозина други. Тъй като и в двете отвличания похитителите в крайна сметка бяха освободили Саломе. Ако имаше трети път, може би късметът щеше да им изневери.
        На осмата нощ след завръщането ѝ Октавио прегърна жена си и каза, че трябва да напуснат Чили.
        -    Тук вече не е безопасно за нас – прошепна, докато лежаха на голямата си спалня с балдахин. – Швеция удовлетвори молбата ни за политическо убежище.
        Саломе го чу, ала не отговори. Но на следващия ден стана от леглото и започна да събира багажа. Докато залепяше етикетите на петте сандъка, които трябваше да заминат за Швеция, Октавио забеляза, че жена му не е сложила в багажа стария им грамофон с фуния. Стори му се странно, обаче реши да не я пита. Помисли си, че по-късно може да съжали, задето не го е взела, макар сега да не го искаше. Така че отвори единия сандък, който беше наполовина пълен, и пъхна грамофона вътре, убеден, че някой ден Саломе ще му благодари за далновидността.

    Вестерос, Швеция
    ноември 1998-а

        Повече от двайсет и три години минаха, докато Саломе възвърне способността си да слуша музика, без да си спомня за преживения кошмар. Така че по ирония на съдбата следобеда, когато пристигна писмото, старият грамофон свиреше тихо, а иглата му проскърцваше под печалните тонове на Сати.
        След като прочете внимателно текста, тя сгъна грижливо листа на три и го прибра в чекмеджето на бюрото. Кожата ѝ се смрази, а тялото ѝ трепереше.
        Отиде до грамофона, сложи ръка върху лъскавата черна фуния и повдигна рамото с игличката. Музиката спря и плочата започна да се върти по-бавно. Последвалата тишина успокои Саломе. Тя установи с облекчение, че единствените звуци, заглушавани от музиката, идваха от полуотворен прозорец, който се клатеше от ледения вятър.
        Вътре беше тъмно, а навън – сумрак. Беше едва три следобед, но нощта вече се беше спуснала над шведското небе.
        Ако не се броеше студеният въздух, проникващ в апартамента, жилището на Саломе беше сякаш в тропиците. Когато я посещаваха, децата знаеха, че където и да живееше майка им, тя притежаваше божествената способност да пресъздава дома, в който бяха прекарали детството си в Сантяго. В стаите ухаеше на сушен здравец, евкалипт и дива мента, защото беше скрила навсякъде торбички, пълни с тези ароматни листа. Беше покрила стените със старите филмови плакати на баща им, от периода на неговата слава. Събираше малки колекции от предмети, открити случайно – неща, които хората изхвърляха, защото ги смятаха за лишени от стойност. Ала тя ги ценеше, тези захвърлени вещи, и им осигуряваше дом по рафтовете, отрупани с речни кристали и сушени лимони и круши.
        Саломе беше същата и в Чили. Колекционер. Домът им в Сантяго бе огромен, много по-голям от сегашния ѝ апартамент, но и там тя покриваше всички стени с картини или рисунки, а рафтовете – със свои находки. Пазеше корите от авокадо и ги провесваше над печката. Пълнеше буркани с цветен пясък, държеше кошница с морски миди до ваната и ги пускаше във водата, та децата ѝ дори и през зимата да си представят, че плуват в морето.
        Когато се изселиха, не можаха да вземат повечето си вещи. Времето и чилийските власти не проявиха благосклонност и отпуснаха на Саломе едва няколко дни, за да приготви багажа. Така че когато затвори желязната порта на дома си, Саломе остави там до голяма степен и начина на живот на семейството си. Често се чудеше какво са направили наемателите с къщата. Дали се чувстваха като у дома си, дали носеха дрехите, окачени в гардеробите, дали използваха сапуна, който бе оставила върху порцелановата поставка, наследство от баба ѝ. Често се чудеше дали семейството, което всеки месец ѝ изпращаше чек, някога се замисляше за нейното семейство, за случилото се с тях и защо са били принудени да заминат. Или бяха решили да не мислят за тях, а само да се удивляват на късмета си, че живеят в такава голяма и красива къща.

        Когато преди няколко месеца най-после разопакова стария грамофон, Саломе си каза, че е време да прегледа съдържанието на сандъците, които толкова много години бе оставила неотворени. Закрепи черната фуния за основата и подмени износената игличка с друга, която купи от антикварен магазин. Децата, вече пораснали, дойдоха да я навестят, дойде и бившият ѝ съпруг, Октавио. В скромния апартамент, сред уханието на евкалипт, потанцуваха – и петимата. Пуснаха плоча на Пабло Зиглер и Рафаел танцува с една от сестрите си, Бланка.
        -    Помниш ли кога намерихме тази вехтория? – обърна се Октавио към бившата си жена. С чаша вино в ръка се запита дали сега, след толкова години, е доволна, че е прибрал грамофона в багажа им.
        Саломе се усмихна и потъна в прегръдката на музиката. Потропваше с крак по дъските на пода, а токът на сандала ѝ се люшкаше напред-назад.
        -    Чудесно е, че можем отново да го слушаме и да ни спохождат само хубавите спомени – каза тихо. После затвори очи и си припомни как двамата с Октавио пуснаха грамофона след сватбата си. Той я преведе през новия им дом, отвори френските прозорци, които водеха към верандата, и мелодията изпълни стаите на празната къща и литна към градината, над високите плодни дървета и дивите рози.
        От тази нощ бе започнала да събира плочи с танго. До грамофонабяха струпани Ел Кантон, Пиацола, Каландрели. Как само ги обожаваше! Обичаше мига, в който съпругът ѝ спускаше игличката и плочата се завърташе, а музиката се понасяше във въздуха. Децата също обичаха тези моменти. Учеха се да танцуват, като гледаха родителите си. Повтаряха прегръдката на ръцете им, преплитането на краката, завъртането на петите. След изчезването на Саломе и последвалото ѝ завръщане обаче музиката в дома им спря. Грамофонът остана на старото си място, но никога вече не го пускаха.

        Има неща, които една жена знае, че не бива да разказва дори на семейството си. Отчасти по интуиция и отчасти от инстинкт за самосъхранение. Саломе открай време вярваше, че Бог е създал жените с утроби, за да могат, след като родят децата си, да пазят тайните си там.
        И наистина, тайните на Саломе не биваше да бъдат споделяни. Спомените на майката за нейното отвличане и изтезания бяха истории, които децата никога не трябваше да чуват.
        Никога не им разказа какво ѝ бяха причинили там, в Чили, макар да знаеше, че децата ѝ деляха живота си на две половини: преди отвличането на майка им и след началото на изгнаничеството на семейството. Когато всичко се беше променило.
        Саломе вярваше, че ще ограничи болката на децата си, като им спести истината за изтърпяното. Така че я таеше в себе си, докато положението не стана непоносимо и не ѝ се наложи да се обърне към лекар. А този човек вече не бе сред живите и тайните бяха изцяло нейни. Дори Октавио не знаеше цялата история с всички подробности.
        Но сега, докато седеше сама в апартамента си и слушаше Сати, не можеше да пренебрегне писмото с пощенско клеймо от Великобритания, пристигнало със следобедната поща. В него пишеше направо и без заобикалки: „Събираме историите на пострадали от режима на Пиночет”. Това заявяваше със студените си черни букви писмото от международна организация за защита на човешките права. „В интерес на историята и на справедливостта е жестокостите на генерал Пиночет да бъдат документирани и той да бъде подведен под съдебна отговорност за убийствата на хиляди…”
        Саломе знаеше, че преди няколко дни испански прокурор бе поискал Англия да екстрадира генерал Аугусто Пиночет, човека, който според нея беше отговорен за опустошаването на обичната ѝ родина, за това, че семейството ѝ бе принудено да побегне и потърси убежище в студена чужда страна. А ето че сега щеше да отговаря за престъпленията си срещу нея, срещу човечеството.
        Но това ѝ се стори почти болезнено закъсняло. Сега, след близо двайсет и пет години, я молеха да си спомни. Не я беше страх, че паметта ще я предаде, ако се наложеше да свидетелства. Много по-лошо. Страхуваше се как това щеше да се отрази на децата ѝ. Сви юмруци върху корема си, за да надвие внезапната болка, която я проряза.
        Това са само нерви, каза си. Ала тайните, които пазеше погребани толкова години, бяха неумолими. Не можеше да ги пренебрегне, както и не можеше да се престори, че не е получила писмото, с което я канеха да свидетелства. Трябваше да реши дали най-после да разбули онези тайни, които криеше дълбоко заровени след приключването на терапията. Знаеше, че е достатъчно силна, за да се изправи срещу демоните от миналото си, но се боеше от болката, която това би причинило на децата ѝ и дори на бившия ѝ съпруг.

    Eдин танц в ритъма на болезнени, коварни, но и сладки спомени, напоени с аромат на пролет и портокали. Една истинска и романтична любов, прераснала в болезнена рана, и жестоката истина за несправедливия свят по време на военния преврат в Чили. Това са само част от емоциите, до които се докосваме, прелиствайки страниците на „Ритъмът на спомените“.


    През 1964 г. в Чили едно младо момиче, отгледано и възпитано в манастир, се влюбва в романтичен младеж, без претенции за заможност, но с голямо и чисто сърце, отдаден на чувствата и дълга си.


    През 1974 г. същата тази двойка са двама коренно различни хора. Тя е сломена, измъчвана психически и физически жена, търсеща утеха в семейството, а той – измъчван от съвестта, преуспял и известен актьор.


    Повратната точка в историята на Саломе и Октавио се оказва не кой да е, а Пабло Неруда, чиито стихове стават повод за срещите в началото на връзката им. Години по-късно точно той се оказва човекът, преобърнал живота им необратимо и завинаги. Неруда повлича Октавио към измамната, примамлива светлина на славата и парите. Ставайки съмишленик на Алиенде по молба на Неруда, Октавио си печели за враг следващия президент – генерал Пиночет. След смъртта на Алиенде става военен преврат и Пиночет застава на власт. Следва издирване на всички имена, свързани с Алиенде, които биват насилствено хванати, изтезавани, а някои дори убити. Една от жертвите става съпругата на Октавио – Саломе, и така тя плаща сурово за грешките на мъжа си. Нанесените й рани обаче са далеч по-дълбоки от видимите. А когато душата страда, кой би имал сили да прости и кой – да плати цената на тази коварна болка?...


    Знаеше, че е достатъчно силна, за да се изправи срещу демоните от миналото си, но се боеше от болката…


    Паралелно с историите на Саломе и Октавио, срещаме и образи като този на малката Кая, копнееща за майчина обич, изоставена от семейството си под натиска на войната. Съдбата я среща с психотерапевтa Самуел с трагичната семейна тайна, който също по принуда живее в Перу – заради нацистите, нахлули във Франция.


    Трябва да приемете, че не можете да промените миналото си, и се налага да се научите да живеете със спомените си… Не можете да ги забравите. Евентуално ще успеете за известно време да ги изтласкате от съзнанието си, но в крайна сметка те отново ще изплуват на повърхността.


    Горчивите спомени на всеки един от тези герои е това, което ги обединява, което ги свързва и прави едно цяло от мозайката на живота. Всеки от тях крие тайни, обича, бори се със страховете си, но винаги се опитва да съхрани вярата си в справедливостта и доброто във време на цинизъм, жестокост и смърт. Романът ни показва колко силни могат да бъдат устоите на човешкия дух дори когато на пръв поглед не виждаме пътя напред. Колко е висока цената на прошката и колко сладко-горчив е споменът от нея.




    Теодора Ракова