Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Дъщерята на палача, кн. 1

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    14,95 лв.
    ISBN: 9789542614753
    Наличност: В наличност
    Година: 2015г.
    Страници: 368 стр.
    Размер: 13х20
    Тегло: 0.3000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Най-продаваната немскоезична книга на „Амазон“

    Бавария, 1659 г.

    Тихият и спокоен живот в градчето Шонгау е разтърсен от странните обстоятелства около смъртта на момче. Вещерски символ на рамото на детето кара хората да смятат, че това е дело на местната акушерка и лечителка – Марта Щехлин. Други две деца изчезват безследно и паника обзема местното население. Градската управа вижда единствено решение в бърз процес и присъда срещу акушерката. Задачата да изтръгне признанията й с мъчения е възложена на местния палач – Якоб Куизъл.

    Куизъл обаче вярва в невинността на Марта. Той и неговата умна и съобразителна дъщеря – Магдалена, тайно започват да търсят истинския злодей. Те разполагат с броени дни да спасят акушерката от кладата. Към разплитането на мистерията се присъединява и синът на местния лекар – Симон. Скоро между него и Магдалена пламват силни чувства. В сърцето на младата жена се заражда надеждата, че има шанс да наруши традицията, според която трябва да се омъжи за палач.

    Мнения на клиент

    За Дъщерята на палача, кн. 1 Коментар от Книгоман
    Заплетен исторически сюжет. Добър стил на разказване. Великолепна книга, която те пренася в Средновековието. Горещо я препоръчвам. (Публикуван на 09.06.19)

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Дъщерята на палача, кн. 1

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Палачът мина през каменната арка между разтворените крила на портата, унило увиснали на пантите си, и влезе в замъка. Караулещите войници му кимнаха уморено и го пуснаха да мине. Якоб Куизъл огледа тесния мръсен двор. След последното нашествие на шведите преди десетина години резиденцията бе западнала още повече. Кулата отдясно се издигаше като опушена руина, покривите на конюшните и хамбарите бяха покрити с мъх и пропускаха вода. Счупени карети и всякакви вехтории се подаваха измежду разбитите дъсчени стени.
    Куизъл се изкачи по изтърканите стъпала, прекоси един тъмен коридор и се спря пред ниска дървена врата. Тъкмо смяташе да почука на нея, когато отвътре се чу глас.
    –    Влизай!
    Секретарят явно имаше уши на рис.
    Палачът отвори вратата и влезе в тясната стая. Йохан Лехнер седеше на писалище, почти скрит зад купчини книги и пергаменти. С дясната си ръка той не спираше да пише с перо в един бележник, а с лявата посочи на Куизъл да седне. Макар че първите слънчеви лъчи се промъкваха през прозореца, в стаята беше здрачно. Потрепваше само светлината от няколко свещи. Палачът се отпусна на неудобния нисък стол и зачака, докато секретарят вдигне глава от своите документи.
    –    Знаеш защо те повиках, нали?
    Йохан Лехнер впери пронизващ поглед в палача. Съдебният секретар бе наследил черната брада от своя баща, който също бе служил като секретар в Шонгау. Същото бледо лице, същите черни, пронизващи очи. Лехнер бяха влиятелен род в този град и секретарят не пропускаше възможност да го припомни на своите събеседници.
    Куизъл кимна и започна да пълни с тютюн лулата си.
    –    Остави това! Знаеш, че не търпя дима.
    Палачът прибра лулата и изгледа предизвикателно Лехнер. Мина известно време, преди да проговори:
    –    Заради Щехлин, предполагам.
    Йохан Лехнер кимна.
    –    Народът негодува. Още отсега. А се случи едва вчера. Хората говорят...
    –    Какво общо имам аз с това?
    Лехнер се приведе над масата и се опита да се усмихне. Удаде му се само наполовина.
    –    Ти я познаваш. Разбирате се. Децата ти са се родили с нейна помощ. Искам да говориш с нея.
    –    За какво да говоря с нея?
    –    Накарай я да си признае.
    –     Какво да направи?
    Лехнер наклони тялото си още малко над масата. Сега лицата им бяха на една ръка разстояние.
    –    Разбра ме правилно. Да си признае.
    –    Но още нищо не е доказано! До този момент само няколко жени злословят. Момчето е било няколко пъти при нея. Това е всичко.
    –    Проблемът трябва да се реши. – Йохан Лехнер се облегна на стола си. Пръстите му барабаняха по облегалката. – Твърде много се говори. Ако протакаме, ще стане както по времето на дядо ти. Тогава ще имаш много работа.
    Палачът кимна, знаеше за какво говори Лехнер. Бяха изминали седемдесет години, откакто в прочутия процес срещу вещиците в Шонгау няколко десетки жени бяха отишли на кладата. Онова, което бе започнало с лошо време и няколко неизяснени смъртни случая, бе завършило с масово безумие, в което всеки обвиняваше всекиго. Тогава неговият дядо Йорг Абриел бе обезглавил около шестдесет жени. След това бяха изгорили телата им. Майстор Йорг се беше прочул и бе забогатял от това. Тогава по телата на някои от заподозрените бяха открили така наречените магьоснически белези – родилни петна, които бяха решили съдбата на бедните жени.
    В сегашния случай също ставаше въпрос за еретичен знак и дори Куизъл не можеше да отрече неговата връзка с магьосничеството. Секретарят имаше право. Хората щяха да продължат да търсят знаци. И дори ако убийствата се прекратят, подозренията нямаше да спрат. Този огън можеше да прерасне в пожар и да обхване целия Шонгау. Освен ако някой не признаеше и не поемеше цялата вина върху себе си.
    Марта Щехлин...
     Якоб Куизъл поклати глава.
    –    Не мисля, че Щехлин има нещо общо с убийството. Може да е бил всеки, може да е бил външен човек. Момчето се носеше по водата. Един дявол знае къде са го намушкали. Може би са били мародерстващи войници.
    –    А знакът? Бащата на момчето ми го описа. Не е ли изглеждал така? – Йохан Лехнер му подаде една рисунка. На нея се мъдреше кръгът с обърнатия кръст. – Знаеш какво е това – просъска секретарят. – Магия.
    Палачът кимна.
    –    Но това не означава, че Щехлин...
    –    Акушерките са наясно с тези неща! – Лехнер беше повишил глас, което не бе обичайно за него. – Винаги съм предупреждавал, че не бива да приемаме такива жени в града. Те са пазителки на тайни знания и могат да погубят нашите жени и деца! В последно време децата непрекъснато бяха покрай нея. И Петер в това число. А ето, че го намериха мъртъв в реката.
    Якоб Куизъл копнееше за лулата си. С удоволствие би прогонил с дима лошите мисли от стаята. Твърде добре познаваше предразсъдъците на Съвета по отношение на акушерките. Марта Щехлин беше първата акушерка, която градът бе приел официално. Открай време тези жени будеха подозрения у мъжете със своите забранени знания. Те познаваха отварите и билките, докосваха жените на неприлични места и знаеха как да премахнат плода в утробата – този подарък от бог. Много акушерки бяха изгорени като вещици от мъжете.
    Якоб Куизъл познаваше отварите и също бе смятан за магьосник. Но той бе мъж. И палач.
    –    Искам да отидеш при Щехлин и да я накараш да си признае – каза Йохан Лехнер. Той отново се бе отдал на бележките си и пишеше нещо. Погледът му беше насочен към книжата. Разговорът беше приключил.
    –    А ако не признае? – попита Куизъл.
    –    Тогава й покажи инструментите. Достатъчно е да види пръстотрошачката и ще омекне.
    –    За това ще е нужно решението на съвета – прошепна палачът. – Аз не мога да го направя по свое желание. Вие също.
    Лехнер се усмихна.
    –    Както знаеш, днес има събрание на Съвета. Сигурен съм, че Първият бургмистър и другите височайши особи ще одобрят предложението ми.
    Якоб Куизъл размишляваше. Ако Съветът одобреше днес началото на разпита, процесът щеше да се задвижи като часовников мехазнизъм. Атова означаваше изтезания и най-вероятно смърт на кладата. И за двете отговаряше палачът.
    –    Кажи й, че утре ще започнем разпита – каза Лехнер, без да вдига глава от книжата на масата. –     Ще има време да си помисли. Ако реши да се инати... е, тогава ще имаме нужда от твоята помощ.
    Перото продължаваше да драска по хартията. Откъм главния площад долетя звънът на църковната камбана. Беше осем часът. Йохан Лехнер вдигна поглед.
    –    Това беше. Можеш да си вървиш.
    Палачът стана и отиде до вратата. Когато натисна дръжката, зад гърба му още веднъж прозвуча гласът на съдебния секретар:
    –    Ей, Куизъл!
    Той се обърна. Секретарят заговори, без да го поглежда. – Знам, че я познаваш добре. Накарай я да говори. Това ще спести и на двама ви ненужни страдания.
    Якоб Куизъл поклати глава.
    –    Не е била тя. Повярвай ми.
    Сега Йохан Лехнер отново вдигна поглед и го загледа право в очите.
    –    Аз също не мисля, че е била тя. Но това е най-доброто за града. Можеш да ми вярваш за това.
    Палачът не отговори. Приведе се, за да не удари главата си в ниския горен праг, и затвори вратата след себе си.