Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Запомнете Пловдив 3

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    12,95 лв.
    ISBN: 9789542616542
    Наличност: Не е наличен
    Година: 2016г.
    Страници: 288 стр.
    Размер: 14х21
    Тегло: 0.3500 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    В първата книга тръгнахме от Джумаята – по Главната и „Отец Паисий“. Във втория том разказахме истории от Кършияка, Столипиново, Хаджи Хасан махала. Сега може да прочетете истории от югоизточната част на града. Истории за бай Иван Карачомака, Мамин Кольо, Михалчо, Низама и още десетки пловдивски легенди. И за забравени обикновени хора, които могат да ни бъдат нравствен пример днес.

    И без тези три тома за града ни със сигурност има най-много книги със спомени от миналото – по-далечно или по-близко. С идеята да запомним онзи Пловдив, който вече го няма. Пловдив на нашите бащи и деди. Струва си. Тази книга ще ви помогне...

    Авторът

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Запомнете Пловдив 3

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    3. КЪМ СТАРИЯ ГРАД, КОЙТО РАЗЛЮБИХ


     


    След като стигнахме до легендарните писоари, имаме три пътя – или да навлезем към Пазара, или да завием наляво към „Св. Петка“, или да завием надясно по калдъръма към Стария град.


    Стария град, или Трихълмието, е нещо, което не може да се пропусне, но и не може да се опише в рамките на задачата, която сме си поставили. Става дума за поне 6 хиляди години история.


    Има много написано за живота върху трите тепета, оттук минава и най-популярният туристически маршрут.


    Трябва да призная, че последните двайсетина години избягвам да идвам тук – след като е имало периоди, когато всяка вечер краката сами ме теглеха към калдъръмените улички. И специално към „Алафрангите“.


    Да не говоря за годините на детството, когато покорявахме скала след скала по Небет тепе. Някой ще каже – какво пък толкова има за покоряване по това тепе? Под самия връх – от източната страна, има една толкова стръмна скала, че не може да се изкачи по никакъв начин. Освен ако не знаеш чалъма. Показаха ми го и за минута се изкатерих до върха. Просто има една цепнатина, в която трябва да се вкопчиш, и премествайки ръцете си по нея нагоре, получаваш достатъчна опора. Веднъж даже изкачих скалата с трандафори, които едва ли са най-удобните обувки за алпинизъм.


    Като деца – без да сме чели исторически книги, сами разкривахме историята по тепето. Сами стигнахме до прочутите стълби, които водят към Марица, открихме също и една кръгла вдлъбнатина в скалите, която вероятно е била използвана за шарапана за приготвяне на вино.


    Тогава във всяка къща имаше по парче стара тухла – римска или турска, която през зимата вечер се затопляше на печката, увиваше се във вестник или пешкир и се слагаше под юргана, за да топли краката.


    Така заспивахме – с историята в краката.


    Тогава къщите бяха порутени и като че ли оставени на доизживяване. По-големите деца от махалата обикаляха по изоставените къщи и отмъкваха така наречените скоби.


    Тъй като земетресения в пловдивската история никога не са липсвали, старите майстори са захващали гредите под прав ъгъл не с твърда сглобка, а с ръчно изковани скоби, така че при разлюляване на земята конструкцията само се е раздвижвала, а не се е разпадала.


    От време на време на Хисар капия снимаха филми, събираха се зяпачи от Стария град. Спомням си, когато снимаха „Легенда за любовта“ или нещо подобно, от прозорците на днешния Музей на възраждането бяха спуснати разни килимчета – за да закриват дупките по стените.


    Там са снимани и две българо-чешки продукции – „Лабикан“ и „Ферхад и Кирин“ с участието на Апостол Карамитев. Мисля, че става дума за някакви източни приказки.


    Голямо събитие беше снимането на съветския филм „Бяг“, Старият град мисля, че изобразяваше Истанбул. Във филма на Алов и Наумов по пиеса на Михаил Булгаков играеха големи актьори като Михаил Улянов и Евгений Евстигнеев, ходих една вечер – белким ги зърна, но зяпачите бяха толкова много, че нищо не видях.


    След това се снимаха и други филми, не ми се рови да изброя известните актьори. Много са и важните хора – то кой ли специален гост на града не е минавал по калдъръма.


    Спомням си няколко случки – през 1996 година тук мина някакъв руски маршал, мисля, че беше началник на Генералния щаб. Черните лимузини стовариха делегацията на Хисар капия, гостите се повъртяха малко и тръгнаха да се качват обратно. И в този момент започнаха да лаят кучета. Лаеха някак си зловещо и заканително. Кортежът тръгна обратно, но кучетата продължаваха да лаят, вещаейки нещо лошо. Даже си помислих дали не се задава нова световна война.


    Началникът на Генералния щаб си тръгна от България още същата вечер, на другия ден дойде новината, че са го свалили.


    Няколко години след това президентът Стоянов доведе в Стария град принц Чарлз. Помотаха се при латерната на бай Дончо, след това влязоха в Балабановата къща. И там се случи нещо, което се появи на първите страници на британските вестници. Че е било голяма новина, го гарантира Томито Спространов, който по това време е бил в Англия. „Всички само за това говореха“ – кълне се той.


    Та в Балабановата къща принцът и нашият президент се качили на втория етаж. Английските екипи останали на първия да си вземат солука след обикалянето по калдъръма. Единствен се качил операторът Асен Тихов, който правеше видеодокументация за пловдивската община.


    На втория етаж обаче била изненадата. Там има пиано, на което едно наше момиче било подготвено да посвири нещо от Бийтълс, става дума за All You Need Is Love. Почва да свири и нарочно ли, случайно ли – за да покаже колко обича легендарната английска група, президентът Стоянов започва да припява. Принцът мълчи, мълчи, започва да мърда устни от учтивост, па по някое време издава и глас. Макар по конституция ли, по протокол ли това му било забранено.


    Новината гръмва. Само че английските оператори са я пропуснали. Има я само Асен. И започват да му предлагат луди пари за кадрите. Човекът можеше да направи голям бизнес, но „отгоре“ му наредиха да даде кадрите безплатно. Така ги получих и аз – затова разказвам случката като свидетел. Нашият екип успя да снима паниката сред дворцовия протокол. Някакви притеснени англичани се разхождаха нервно из двора с огромни мобифони в ръка и докладваха в двореца за страшното събитие.


    На жена ми, която имаше някакъв пръст в организацията на провокацията, й бяха намекнали, че ще й бъде забранено да стъпи когато и да било на територията на Кралството. Само че накрая на визитата принцът й подари портрет с автограф. Изглежда, от щаба му бяха решили, че това събитие го е представило в добра светлина.


    Портрета още си го пазим за спомен.


    Връщам се при бай Данчо, лека му пръст. Помня, че го снимах още 75-а година, когато беше шофьор или кондуктор в градския транспорт, а латерната му събираше прах в един тъмен коридор. Един ден се появи срещу входа на „Св.св. Константин и Елена“. Латернаджията общуваше с президенти, принцове и маршали и вероятно се е помислил за много важен, защото негови колеги, които си изкарваха хляба наоколо, започнаха да се оплакват от него.


    Добър-лош – мястото му стои празно. И никой не измисли друга атракция като латерната му.


    Сега единствено Томито, който продава отсреща сувенири, най-много да засвири с една дървена свирка. Томито може да разкаже много неща за психологията на туристите. Една от „асистентките“ му ми е разказвала как купуват гръцките баби например. Те идват на групи, води ги задължително попът на селото или махалата. И успееш ли да продадеш нещо на попа, след това бабите се хвърлят да купуват – като овце след коч. Друг начин няма.


    Запазването на Стария град като архитектурен резерват е нещо, с което можем да се гордеем. Десетки къщи бяха възстановени, някои като Балабановата – изградени наново. Но не както днес се строят крепости – само по догадки, а на база на точни планове, оставени от предвидливи архитекти като арх. Пеев.


    Името на Начо Културата, „кмет на Стария град“, както го величаеха, отдавна е станало легенда, но не трябва да се забравя, че двигателят за по-голяма част от направеното беше кметът Диран Парикян.


    Скоро някой ми зададе въпроса: „Абе дали при комунизма нямахме по-добри кметове?“. Имаше предвид на първо място Парикян, „арменското кметурко“, както му викаше Начо Културата, но не с подигравка, а с любов.


    Някъде в архивите имам запис на последното интервю с този бележит пловдивчанин – макар и доизживял живота си в София. Спомням си само, че спомена между другото по колко апартамента са строяли по негово време. Едва ли някога ще достигнем онази цифра.


    Някъде в края на 60-те години, бях студент в София, та из живеещото по софийски квартири пловдивско студентство се разнесе новината, че в Стария град имало вече много хубави кръчми.


    Естествено, най-важна беше информацията за цените, събирахме пари и когато станаха достатъчно, посетихме Алафрангите.


    А след като се върнах в Пловдив, правех всичко възможно да бъда всяка вечер там. Със заплата 105 лева и някой хонорар отгоре. Е, парите на стигаха за всяка вечер, проблем имаше и с намирането на свободни места.


    Най-мразех панаирната седмица, когато всичко в Стария град ставаше „резерве“ за гости. Някой път надниквах с надежда в двора – дали нещо не е останало свободно, но напразно. Само виждах на любимата ми маса някой мазен софиянец или дебел немец, поканил на вечеря българския персонал, обслужващ щанда му. Това бяха хубави момичета, някои очевидно се чувстваха неудобно в такава компания и се чудеха как след вечерята да се изсулят, отхвърляйки неизбежната покана, но други се навиваха – за вечеря и някое западняшко подаръче.


    Тогава освен „Алафрангите“ имаше още две модни заведения: “Тракийски стан“ и „Старата къща“.


    Тракийски стан“ изникна в къщата на Лимонови – имаше такъв лекар, който беше колега на баща ми. Ходил съм като дете на гости в тази къща – преди да стане на ресторант. Жена му, Мария Лимонова, пишеше разкази. Нямаха деца и си осиновиха момче, доколкото си спомням. Мария Лимонова почина млада, момчето един ден изчезна и май не го откриха. Това са истории отпреди половин век, дано да не бъркам.


    Пловдивчани от бохемата предпочитаха „Старата къща“, това заведение не беше много представително, освен това бе и по-евтино. Но то затвори преди 20 години – оказа се, че работело без никакви документи.


    Малко по-късно реставрираха къщата на Павлити, но тъй като името на собственика беше прекалено гръцко, я кръстиха „Синята къща“, която стана база на Комитета за култура.


    И в нея масите по време на панаир се резервираха от първата до последната – да не би да влезе някой прост пловдивчанин. Бях свидетел как веднъж не пуснаха даже дъщерята на Павел Матев, който по това време реално беше министър на културата. Не я познаха и я отпратиха, макар да приличаше удивително на баща си. А и тя предпочете да не се легитимира и си тръгна скромно.


    Любимото ни заведение беше „Алафрангите“. Това беше едно от малкото заведения в цяла България с такова романтично дворче. На цигулка свиреше циганчето Ромо, потомък на стар музикантски род. Импровизираше както си иска, веднъж специално за компания измисли пред нас цяла песен за „пловдивската телевизия, хей“.


    Запомнил съм една интересна история с него. Пътувал Ромо с влака за София, в купето срещу него били седнали майка и дъщеря. Носили калъф с цигулка. Дъщерята отивала на изпит в софийската консерватория. Майката, която очевидно била цигуларка, постоянно обяснявала на дъщеря си как трябва да се изсвири изпитната творба. По едно време извадили цигулката и започнали да се упражняват – не съвсем успешно. И тогава Ромо помолил да му дадат за малко инструмента.


    Майката веднага отказала – та срещу нея седял някакъв мургав циганин, можел да повреди цигулката. Ромо пак се примолил и дъщерята се застъпила за него.


    Взело циганчето скъпия инструмент, сложил го зад врата си и в тази кръчмарска поза изсвирил сложната изпитна творба – без грешка, а може би и с някоя циганска импровизация накрая.


    Представете си каква е била физиономията на майката...


    Вече не ходих в Стария град, когато се разнесе слухът, че Ромо се самоубил. Заради трагична любов с българка.


    Та в онези времена, началото на 70-те години, като че ли клиентите на „Алафрангата“ бяха едни и същи. Един сезон си имахме маса в избата – срещу мокрия бюфет на бай Пешо. Идваше писателят Рашко Сугарев, който не говореше много, затова пък Иван Дионисиев не ни оставяше да скучаем. Помня как правеше увлекателен сравнителен анализ на фашистките и комунистическите затвори – беше лежал и преди Девети, и след Девети. Или се оплакваше как никой не обръща внимание на идеята му за плавателен канал между Видин и Солун. Щял да чака още малко и да прати идеята на Йосиф Броз Тито.


    Дионисиев ни остави не само спомени, но и една интересна книга за пловдивските чешити.


    Огнян Сапарев пък водеше една от най-красивите си студентки – Сребрина, за която в крайна сметка се ожени.


    Опитвам се да си спомня цените от онова време – руската водка беше 1,21, уискито около 2,40, специалитетът – вита тънка наденица с картофки, около 2,26, имаше и вариант с гювече, малко по-скъп. Ако бъркам, не бъркам с много. Цената на млечната салата не помня, тогава обаче салатите бяха евтини. Млечната салата тогава беше пловдивско изобретение и софиянци много я ценяха.


    Тя е връзката към следващото заведение – „Тракийски стан“. Много го мразех, защото там обявяваха още на вратата „вечерята е задължителна“. Веднъж Рашко Сугарев отговори така на неучтивото предупреждение: „Абе ние ще изпием толкова водка, че ще ти направим оборот за три вечери...“


    В „Тракийски стан“ имаше специална стая – там правеха банкетите в чест на важни гости на града. Бил съм няколко пъти, единия път беше обед с именити софийски културни дейци. Сервираха млечна салата, към която гостите проявиха голям интерес – в столицата ни нямало такова нещо. И питаха каква е рецептата.


    Стана тогавашният главен архитект Матей Матеев и започна да разказва как се изцежда млякото, нарязва се краставицата, смилат се орехи и накрая се добавя...Тук архитектът направи дълга пауза, като че ли се чудеше дали да изрече някаква много мръсна дума, неподходяща за изискания слух на софийските интелектуалци, и довърши: „и се слага чесън, С ИЗВИНЕНИЕ“.


    В София скоро изкопираха млечната салата, но не знам защо почнали да я правят с кисели краставички. Пробвал съм столичния вариант – отвратителен е.


    Та един ден идват някакви гости от София, водим ги в „Камбаната“ – това вече става през 90-те години, и си поръчваме аперитив с млечна салата. Сервитьорът записа поръчката и точно да затвори тефтера, една от гостенките попита: „Нали салатата е с пресни, а не с кисели краставички“.


    Сервитьорът се изправи достолепно и с категоричността на познавач по-голям от Антони Бурдейн, каза: „Млечната салата се прави единствено с пресни краставици, а гадостите с кисели се правят единствено във вашата София“.


    Беше веднага разбрал, че такъв въпрос може да зададе само столичанин.


    Столичаните обаче вече бяха завладели Стария град.


    Изпразваха къщите една след друга и ги превръщаха в бази и резиденции. Наследниците на стари фамилии си продаваха мебелите за жълти стотинки. На старите спални, където са спели няколко поколения филибелии, сега се изтягаха преяли столичани. Мебелите обаче не стигаха и се купуваха нови от Италия – важното е да изглеждат ретро. То гостите и не разбираха кое е истинско и кое менте.


    Не помня кой се беше оплакал, че някакви именити гости в една от резиденциите изстъргали част от седефената инкрустация на някакви автентични столове на двеста години. Защо са го направили – никой не знае.


    Стария град започна да опустява. Единствено в събота и неделя важни баровци идваха от столицата и тръгваха по заведенията като собственици на града.


    Даже Комитетът за радио и телевизия се обзаведе със собствена резиденция. Ключът за къщата бе предаден за отговорно пазене на един колега от Пловдив. Та той се оплакваше как идват и го будят посред нощ в петък или събота весели компании, решили да прекарат уикенда под тепетата. Или по-точно – върху тепетата.


    А една служителка в Телевизионната къща, както й викаха, веднъж се изпусна и сподели, че я било срам в понеделник да носи чаршафите на пране – след поредното творческо зареждане на любимите ни шефове.


    Отляво на „Алафрангите“ беше къщата на Съюза на художниците, известна и като къщата на Верен Стамболян. Един ден отидохме да я снимаме за някакъв филм и надникнах в стаите в партера – на пода се търкаляха стотици празни бутилки. И тук го бяха ударили на голямо творчество.


    Всички по-именити гости смятаха, че е задължение да минат и да се обадят на Начо. Той ги посрещаше любезно и оставяше незабравими спомени. Стана знаменитост, направиха и филм за „кмета на Стария град“.


    Оживлението на резервата беше добре дошло за журналистите, които успяваха да срещнат и интервюират редица знаменитости. Имах късмета съвсем случайно да открия така Инокентий Смоктуновски и Булат Окуджава.


    Тогава нямаше жълта журналистика, за която Стария град би бил рай. Начо осигуряваше таен подслон на звездни за ония времена двойки. Малко пловдивчани знаят какви хора са пребивавали в така наречения „параклис“ – малка каменна постройка западно от Афитеатъра, която някога е била склад, но в тези времена си беше нещо като романтичен апартамент за избрани хора.


    След Десети ноември се надявах, че с края на комунистическата номенклатура ще се промени и клиентелата на Стария град. Една вечер обаче се обади един виден представител на новата власт и каза, че тук, в София, една хубава компания почнали да се черпят, но спонтанно решили да долетят до Стария град и да продължат. Дали не бих искал да се присъединя? Казах, че смятам да си лягам. А и нямах и толкова пари – цените вече бяха станали съвсем други.


    Онзи ден минах по калдъръма – отдавна не бях идвал в Стария град. Имаше Панаир на занаятите и беше доста оживено. Засега само една седмица. Но има надежда животът да се върне...