Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Може ли да се срещнем отново?

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Може ли да се срещнем отново?

    от Алисън Морган
    издател: Ибис
    Виж откъс от книгата
    13,90 лв.
    ISBN: 9786191572045
    Наличност: В наличност
    Година: 2017г.
    Страници: 344 стр.
    Размер: 14х21
    Тегло: 0.3200 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Остроумен и забавен роман за една сватовница, експерт по въпросите на сърцето, освен когато се отнася за нейното собствено…


    Бри Какстън, собственичка на агенция за запознанства, е посветила живота си на любовта и може да се похвали с 98 % успеваемост. Тя е на върха в своята кариера и очаква публикуването на първата си книга. Бри ще е щастлива и доволна дори само да види творбата си отпечатана, но връхлетялата я изневиделица семейна криза я поставя пред истинско изпитание: тя се нуждае от немалка сума пари, при това бързо. И в личния й живот цари хаос, след като гаджето й я зарязва в момент, когато тя очаква да й предложи брак. Но кой ли ще си купи книга за любовта, написана от жена, чийто любовен живот е пълна бъркотия?

    Принудена да спечели интереса на читателите, като разкрива подробности от любовната си връзка пред любопитна журналистка, Бри сключва сделка със свой клиент, попаднал в нейните два процента неуспех. Никсън е очарователен, загадъчен и невъзможен за сватосване, но Бри се нуждае от гадже за пред медиите и Ник трябва да изиграе тази роля. В началото всичко започва просто като бизнес и Бри е изненадана, когато светът неочаквано се влюбва в Ник и тяхната фалшива любовна история, а стъписването й е още по-голямо, когато открива, че се наслаждава на компанията му. Оплитайки се все повече и повече в паяжината от лъжи, Бри започва да се чуди коя всъщност е истината, докато открива мигове на щастие, смях и откровение с мъжа, който би трябвало да бъде всичко друго, но не и Прекрасния принц.


    Проникновен, пропит с искрящо остроумие разказ за истинската любов и стръмните, лъкатушещи пътища, по които често поемаме, за да стигнем до нея. Умело разказана история, която ще ви държи в плен до последната страница.

     

    *На книжния пазар

    Няма продукти, които да съвпадат със зададените от вас критерии.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Може ли да се срещнем отново?

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Глава 1


     


    – Не мога да повярвам, че това се случва – казвам на секретаря си Андрю, седнал от другата страна на бюрото ми.
    – Искаш ли да те ощипя?
    – Стой далече от мен! – смея се аз и вдигам ръце, за да го възпра, когато той скача от стола си. – Доктор Оз казва, че стискането на кожата може да причини кръвни съсиреци. Или нещо подобно. Както и да е, трудно ще празнувам, ако съм мъртва.
    – Глупости. – Той чевръсто ме щипва по лакътя и отстъпва, за да вдигне телефона.
    Аз не сънувам, но господи, наистина е сюрреалистично, че след по-малко от два месеца моята книга „Може ли да се срещнем отново?“ ще се появи по книжарниците. По книжарниците. След две години на усилени преработки и писма с откази, достатъчни да облепят стените на универсален магазин, моята книга – моята най-голяма гордост и най-трудно извоюваното ми постижение – щеше да бъде публикувана. Ако не бях с новата си тясна черна пола, щях да изтичам от офиса и да направя серия цигански колела покрай брега. Е, възпира ме не само това, но и фактът, че едва ли някой ще иска да види как платът на полата ми ще се сцепи чак до талията. Отново.
    Освен съвети за взаимни компромиси и предложения как да намерим „единствената и вечна любов“, дебютното ми ръководство за самопомощ съдържа и някои от моите най-запомнящи се сватовнически любовни истории (любимата ми е за двойката, които се ожениха на седемдесет и за медения си месец новобрачните заминаха да скачат с бънджи), както и няколко забавни случки по време на първи срещи, които не потръгнаха особено добре – един мъж пристигна на срещата с камион за превозване на мебели, метна към дамата чифт брезентови ръкавици и ѝ нареди да хване другия край на гардероба. А един друг мой клиент завел партньорката си на погребение.
    Една успешна книга не само щеше да разшири и укрепи бизнеса ми, но торбичките под очите ми, следствие на дълги нощи висене пред компютъра – честно, да виждаш отражението си върху монитора на лаптопа в два сутринта, би трябвало да се смята за престъпление срещу правата на жените, – сълзите на несигурност, пролети върху клавиатурата, и мазолите по пръс­тите от писане, триене и пак писане най-после ще кулминират в нещо реално. Нещо, което аз съм създала. Нещо, заради което моята баба Джо ще се гордее с мен.
    Протягам ръка зад компютъра и вземам рамкираната фотография, на която сме двете с нея на стъпалата на предната веранда на къщата, построена от моя дядо преди четиресет години.
    – Мислиш ли, че мога да напиша книга? – бях я попитала аз един съботен следобед, докато накланяхме глави и се усмихвах­ме пред фотоапарата на мама.
    – О, Бри, вярвам, че можеш. И аз ще бъда първа на опашката, за да си я купя.
    Все още усещам лекото ухание на черни череши в дъха на Джо, когато ме целуна по бузата за довиждане.
    Трудно е да проумееш, че са изминали петнайсет години и толкова много съботни дни. А още по-трудно е да повярваш, че сега сме само ние двете. Тя е единственото семейство, което ми е останало. И макар че Джо го прикрива много добре, някогашната ѝ заразна усмивка се е превърнала в тънка линия на разочарование и не е нужно да си експерт по езика на тялото, за да разпознаеш наслоената тъга, забулваща очите ѝ.
    И така, ведно с диаграмите и стратегиите, тирадите, изпълнени с цветисти ругатни, съмненията и възродените надежди аз излях сърцето и душата си в „Може ли да се срещнем отново?“ – да не споменаваме и голямата част от спестяванията ми, за да наема рекламен агент. Няма нищо, което да искам повече от това, да отпразнувам издаването на книгата ми с Джо, да възкреся щастливата връзка от миналото ни. Да намаля болката заради това, което бях отнела.
    Андрю се връща и се обляга на бюрото ми. Облечен е в черни дънки и прилепнала сива жилетка върху бяла риза с папийонка от мек плат с индийски десен. Тъмнокестенявата му коса, обръсната покрай ушите и по-дълга на темето, е оформена с гел в идеални шипове с бели връхчета (той се бе навел над умивалника в банята и бе потопил краищата в избелващ препарат).
    Андрю беше моят най-близък приятел от първи курс в Калифорнийския университет в Сан Диего. Ние споделяхме обща баня в жилищен комплекс с апартаменти извън кампуса и помежду ни избухна ожесточена разправия на третата седмица след началото на зимния семестър – кой да подозира, че включването и изключването на сешоара ми, докато се приготвям за лекциите в седем сутринта, вместо да го оставя през цялото време включен, докато косата ми напълно се изсуши, ще го накара да превърти? Аз му заявих, че има увиснали рамене като клоните на шибой. Той ме посъветва да си обръсна подмишниците.
    На следващия ден той ми купи лъскав, много по-безшумен сешоар, даде ми назаем любимия си пуловер и ми показа как да си слагам гланц на устните. Оттогава сме много близки.
    Същото не може да се каже за родителите му. След като научиха за женствеността и сексуалната му ориентация, те записаха Андрю на футболен лагер, курсове по бойни изкуства, уроци по стрелба и всякакви всевъзможни мъжки занимания с надеждата да го превърнат в корав мъжкар. Не се получи.
    – Джо е на телефона – оповести той. – Стори ми се доста разстроена, дори не пожела да говорим какво се е случило в снощния епизод на „Ергенът“. – Андрю започна да лющи етикета на моето здравословно блокче от овесени ядки. – А ние винаги говорим за това, какво е станало в поредния епизод на „Ергенът“.
    – Това е странно. Нека видя какво става. – Натискам бутона за първа линия, благодарна, че най-добрият ми приятел обича моята осемдесетгодишна баба също толкова силно, колкото и аз. Макар че как би могъл да не я обича? Тя е смела и решителна дама с копринено мека сребриста коса, събрана на кок и стегната с шнола пеперуда. Тя прави най-вкусните канелени курабийки в окръг Сан Диего и въпреки че нито един от двамата не го признава, докато тя се възстановяваше след операция на бедрото преди четири години, аз съм абсолютно сигурна, че са си поделили пликче с царевичен чипс, консерва с бобен сос за топене и цигара с марихуана. – Здравей, Джо. Всичко наред ли е?
    – О, господи, Бри, не знам какво да правя.
    Андрю е прав.
    Въпреки това се усмихвам, когато чувам треперещата нотка в гласа на Джо. Бог да благослови сърцето ѝ, но през пос­ледните години тя започна малко да забравя и да се плаши и макар че я посещавам всеки ден, не е необичайно за нея да се паникьоса, защото е забутала някъде дистанционното на телевизора или не може да намери другия си чехъл. Няма значение, аз ще се обаждам или ще се отбивам при нея и по сто пъти на ден, ако се наложи. Готова съм на всичко, за да е тя спокойна и щастлива. Ще направя каквото и да е, за да облекча мъката и страданията ѝ от последните петнайсет години.
    – Какво не е наред?
    – Пощаджията току-що ми донесе писмо.
    – Да, добре. – Нали това им е работата на пощаджиите. – Какво пише в писмото?
    – Пълно е със странни сложни думи. Нищо не разбирам. Но с червено мастило най-отгоре на листа е написано „Последно предупреждение“. Пише, че дължа много пари. Можеш ли да дойдеш?
    – Да, разбира се. Но не се тревожи, навярно е някаква измишльотина или номер да се измъкнат пари. Спомни си онова глупаво устройство за пречистване на водата, което онзи мошеник от телевизионната реклама на практика те застави да купиш преди две години. Ще намина след работа. Искаш ли да донеса нещо? Още месо за сандвичи? Имаш ли достатъчно зелени ябълки?
    – Добре съм. Само побързай.
    – Добре. А междувременно се опитай да се отпуснеш. Направи си една голяма чаша от онзи градински чай с лавандула, който обичаш. Оставих още една опаковка в килера. Ще се видим скоро.
    – Тя добре ли е? – пита Андрю.
    – Аха, просто е получила някакво заплашително писмо. – Надрасквам набързо кратка бележка да ѝ купя едно парче от любимата ѝ шоколадова торта. Шоколадовата торта може да разреши всички проблеми. – Как е възможно някой да спи спокойно, след като измъчва и тормози възрастни хора?
    – Язвите на обществото. – Преди да се запъти към бюрото си, Андрю сочи екрана на компютъра ми. – Знаеш ли, повечето хора пазаруват в „Амазон“ или гледат по YouTube клипове с безкосмести котки. Ти си единственият човек, когото познавам, чието хоби е постоянно да надзърта в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ през работно време.
    – Това е най-готиният уеб сайт. – Кликвам върху изображението и черно-бялата страница изпълва екрана ми. – Много е интересно.
    – Очевидно никога не си гледала как безкосместа котка яде малини.
    – Захващай се за работа – кискам се аз.
    Но вместо да затворя уеб страницата, кликвам върху „Паднали ангели“ от Лорън Кейт – бестселъра, който е на първо място през тази седмица. Това събужда спомените за Джо и мен как използваме за залог стафиди, крекери, солети или любимите ѝ шоколадови бонбони с ликьор, докато пълзим из сайта на „Таймс“, обзалагайки се каква ще е класацията на бестселърите през следващата седмица. Залагахме кой роман ще е на върха, кой ще се смъкне под първите двайсет, колко пъти ще се появи любов, завинаги или мъртъв в заглавията, колко чаровни и секси може да са авторите мъже.
    Никога не е имало значение коя от нас печели. Ние смесвах­ме купчините си с лакомства, дъвчехме печалбите, смеехме се без причина, наслаждавайки се на следобеда и взаимната си компания.
    Вратата на офиса се отваря със замах и моят клиент Никсън Вос нахлува вътре.
    – Здравей, Бри. – Той се настанява на стола от другата страна на бюрото ми, облечен в тъмни дънки, почти скривайки облегалката на кожения стол със снажното си тяло с калифорнийски загар. Никсън подръпва маншетите на светло­розовата си риза – цвят, който малцина мъже могат да си позволят. – Как си?
    С крива усмивка грабвам мобилния си телефон и го насочвам към Никсън, показвайки му дългия есемес от поредната разочарована жена, с която се бе срещнал.
    – Да не би да искаш да поставиш рекорд?
    – И аз се радвам да те видя. Чух, че по-късно може да завали, но засега имаме красива сутрин, не мислиш ли?
    Млъквам за миг, сетне изричам с шеговита нотка в гласа, в тон с неговия:
    – Извинявай. Мога ли да ти предложа чаша кафе? Пълнозърнесто геврече? Съвест?
    – Всичките си клиенти ли мъмриш по този начин? – Той притиска палец до джоба на ризата, за да изключи звънящия си телефон.
    – Само тези, които оставят след себе си двуцифрено число разбити сърца. Колко станаха досега? Единайсет? Нали знаеш, че няма бонус за рекорд по срещи. Нито ще получиш клубна карта, когато бройката стане дванайсет.
    – Чак сега ми го казваш. А аз през цялото време се надявах да получа стикер за бронята на колата с логото на „Бри Какстън Асошиейтс“.
    Сподавям смеха си и отварям папката му със срещи; тя е синеока преподавателка по балет, чиито стройни бедра ме карат да съжаля за резена чийзкейк с бисквити „Орео“, който тази сутрин ометох на закуска.
    – Къде я заведе? И не ми казвай „на кафе“.
    – Тогава няма да го кажа.
    – Знаеш ли, много по-лесно е да се намери дългосрочна половинка за затворник със смъртна присъда.
    – В такъв случай трябва да побързам и да задействам шпионския си план.
    – Осъзнаваш ли, че се очаква да впечатлиш тези жени?
    – А те би трябвало да се опитват да впечатлят мен. Но защо да се измъчвам с вечеря, ако не можем да проведем приличен разговор на чаша кафе?
    – Защото жените обичат вечерите. Покана за вечеря означава да обявиш пред света, че си избрал нея сред всички останали, дори и да е само за вечерта. И повярвай ми, тогава е много по-вероятно една стойностна жена да откликне. Във всяко едно отношение. Вечерята е бавно съблазняване.
    – Бавно съблазняване?
    – Престани да се смееш. Говоря сериозно. – Мятам по него един кламер.
    Той протяга ръка да го улови, но се изплъзва от пръстите му.
    – Добре. Вечеря. Бавно съблазняване. Ще се опитам да го запомня. Ще ме извиниш ли за секунда?
    Кимвам и той вади настоятелно звънящия телефон от джоба си. Хрумва ми, че по време на няколкото ни срещи телефонът на Никсън изглежда винаги залепен за дланта му докато той обсъжда сделка, сключва договор, убеждава клиент да инвес­тира парите си. Кога му остава време да играе на „Военни игри“? Или да подремне?
    Несъмнено Никсън е умен, трудолюбив бизнесмен, с желязна воля, посветил се изцяло на компанията си. Затова изглежда напълно подходящо, че мелодията на телефона му представлява три резки иззвънявания, все едно удари на чук по пирон.
    Аз си играя с моя телефон, докато си мисля колко издайнически са рингтоновете. Когато чакам реда си при зъболекаря или маникюристката, се опитвам да позная доколко сигналите на хорските телефони са обвързани с предпочитаните от собствениците им магазини, стил на обувки, татуировки или прически. Това е една моя малка глупава игра. Напълно произволна и основана единствено на догадки. Но по дяволите, много ме забавлява. И имайки предвид, че прехраната ми зависи от умението ми да разгадавам езика на тялото и да долавям скритата енергия, с гордост мога да заявя, че познах в девет от последните десет случая. Да не споменаваме, че предсказах трима от последните четирима победители в „Шеметна надпревара“. Трудно е да се каже дали интуицията ми се дължи на научната ми степен по психология, на погълнатите от мен книги за човешкото поведение, или просто на факта, че съм се родила на Хелоуин.
    Каквато и да е причината, аз съм благодарна на инстинкта си и през последните шест години не само се запознах със стотици забележителни хора, но и спечелих пари от уникалните им характери.
    – Извинявай – казва Никсън, сочейки телефона си, – малък пожар в офиса.
    Той пише отговора си, а аз се замислям за моя рингтон, осъзнавайки, че също съм доста предвидима. Тъмнорусата ми коса се спуска на свободни къдрици по раменете, а гримът ми е дискретен. Чувствам се най-щастлива, когато дупето ми е заровено в пясъка или съм се сгушила на дивана с кръстословица, редом с пликче с брецели с фъстъчено масло. Обичам да се разхождам, мразя да карам колело и съм на половин крачка от изпълнението на осма йога поза.
    Затова никак не е изненадващо, че рингтонът ми е песен на „Фрателис“ – шотландска инди рок група, в която се влюбих, след като миналата пролет гаджето ми Шон ме заведе на техен концерт. Изпихме прекалено много бира, танцувахме, докато на кутрето на крака ми не излезе пришка, а после, възбудени и замаяни, се натискахме като тийнейджъри на задната седалка на неговото ауди А4. Което на другия ден не изглеждаше толкова забавно, както звучи. Куцуках през по-голямата част от седмицата, а върху лявото ми бедро се мъдреше синина с формата на чинийка за чаши.
    Отпускам още минута на Никсън и проверявам пощата си, пропускайки брошури, рекламиращи круиз до Енсенада, изгодни заеми и нисколихвени автомобилни застраховки. После поръчвам три ролки опаковъчна коледна хартия от внучката на моя градинар, която събира пари за екскурзия до зоологическата градина в Сан Диего. Те струват почти двайсет и пет долара – за ролка, – но кой може да откаже на една второкласничка с плитчици и разстояние между предните два зъба?
    Никсън все още пише.
    Добре, това продължи достатъчно дълго.
    – Спешна медицинска помощ?
    Той не отговаря.
    – Излязъл на брега кит?
    – Хмм?
    – Да търся ли скривалище, защото е избухнала Трета световна война?
    Никсън вдига глава за миг от телефона си, за да ме удостои с намръщен поглед, излъчващ красноречивото послание: какви-по-дяволите-ги-дрънкаш.
    – Обсъждаме живота ти, забрави ли? – Соча телефона му. – Кое е по-важно от любовта?
    – Виж. – Никсън изключва телефона. – Оценявам помощта ти. Наистина я оценявам. Но ти знаеш, че всички тези уредени срещи не са за мен. Тук съм, защото моята майка забравя, че имам бизнес, който да ръководя, и настоява... всъщност заповяда... да се появя с гадже на сватбата на моята братовчедка. Ако не го направя, тя ще е принудена да обяснява на приятелите и съседите, на доставчиците на храна, на цветаря и на всеки, който е наблизо, че фамилното име Вос е заплашено от изчезване, тъй като аз не съм се оженил и не съм я дарил с внуци, което в нейните очи е все едно да се измести оста на земното кълбо. Затова, според моята майка, ако не заведа гадже на празненството, ще бъда отговорен за края на човечеството.
    – Бъди мил. – Ровичкам из папката му, опитвайки се да сподавя смеха си, напушил ме заради госпожа Вос, макар че Никсън не е много далече от истината. Припомням си телефонното ѝ обаждане отпреди няколко седмици – тя забелязала сметката ми върху кухненския му плот и набързо си преписала номера ми – и обяснението ѝ с твърд тон и силен испански акцент, че с всеки изминал ден намалява времето, което ѝ е отредено да прекара с внуците си. И че Amado Jesús ще я порази смъртоносно, ако позволи niños да се родят без брак. Тя дава срок на Никсън до сватбата на братовчедката, преди да се намеси и сама да си намери снаха.
    Да, подходът ѝ е рязък и безцеремонен, но аз се възхищавам на убедеността ѝ, на увереността ѝ. Всичко, което иска тя, е да дари любовта си на семейството. Кой може да вини една жена, задето съвсем точно заявява какво желае от живота? И макар че Никсън може да не е съгласен, той много прилича на майка си – самоуверен и непоколебим. Но двамата не са на едно мнение по въпроса, че работата е неговата рожба. Горката госпожа Вос, как да храни с лъжичка с пюре от сладки картофи една компания, фигурираща в класацията на „Форчън 500“?
    – Нека бъдем честни. – Затъквам косата зад ушите си и отпускам лакти върху дебелия стъклен плот на бюрото. – Ти не си тук, защото така е казала майка ти. Ти си тук, защото си мъж на трийсет и пет, който няма с кого да сподели живота си. Твоят дом е студен и стерилен. Навярно в хладилника ти има мляко с изтекъл срок на годност. И най-вероятно сиви косъмчета започват да никнат на неподходящи места. Зоната ти на комфорт се стеснява и в края на деня ти си сам.
    – Мамка му, Бри. Изобщо не си поплюваш. Даваш направо, без захаросани послания.
    – Знам, че звучи грубо.
    – Звучи, сякаш ме дебнеш.
    – Само когато щорите ти са вдигнати.
    Той се засмива.
    – Шегата настрана, любовта не е лесна. Не се обезкуражавай, защото имахме няколко провала. И не позволявай на шеговитото ми поведение да те подведе. Аз се отнасям много сериозно към бизнеса си. И съм добра в работата си. – Посочвам с палец към стената зад гърба ми, която е покрита с рамкирани фотографии на щастливи двойки, които съм запознала през последните шест години. – Присъствала съм на безброй сватби. Седем от клиентите ми нарекоха първородната си рож­ба на мен, а наскоро задомилият се собственик на „Холандски зоопарк за спасени животни“ посвети на мен спасението на последния си питомец.
    – Ето, това се казва признание за успехите ти. Какво беше животното? Величествена лъвица?
    – Това наистина няма значение.
    – Калифорнийски кондор?
    – Отклоняваш се от същността.
    – Рядко срещан снежен леопард?
    – Катерица, сега доволен ли си?
    – Катерица?
    – Да, знам. Не може да имаш доверие на нещо толкова непредсказуемо. А сега да продължим... – Придвижвам се към ръба на стола. – Спомогнала съм за благополучни връзки между застаряващи поп певци и състезатели по триатлон. Женила съм пилоти за надзиратели в затвор, изпълнителни директори за работници по чистотата, вегетарианци за заклети привърженици на палео диетата. „Бри Какстън Асошиейтс“ е една от най-успешните компании за сватовничество в Сан Диего. Посветила съм живота си на откриването на любовта и в деветдесет и осем процента от случаите постигнам успех. – Накланям се към него. – Осъзнаваш ли, Никсън Вос, че ти си моите два процента?
    – Наистина ли се страхуваш от катерици?
    – Иска ми се да се отнасяш по-сериозно към работата ни.
    – Нима това меко същество с пухеста опашка и очи като на сърна те плаши?
    – Много смешно. – Пресягам се към снимката на жената, с която беше последната му среща. – Ето това е жизнерадостна блондинка с усмивка, достойна за реклама на „Колгейт“. Тя е очарователна. Ти я избра. И така, кажи ми какво се оплеска?
    – Не знам. Изглежда прекалено предвидима, малко млада.
    – Млада? Точно това ти повтарям от месеци. И от месеци ти отхвърляш предложенията ми и избираш момичета, единайсет, ако трябва да сме точни, които не са за теб. И поради някаква откачена причина аз ти го позволих. – В главата ми прозвучава гласът на госпожа Вос. Mi familia. – Майка ти е права. Дотук с това.
    – Дотук с какво?
    – С това. – Размахвам снимката на момичето във въздуха. – Ти си мислиш, че искаш двайсет и няколко годишна актриса или модел с големи цици и стегнато дупе, но това е грешка.
    – Как може големите цици и стегнатото дупе да са грешка?
    – Погледни нещата от друг ъгъл. Ти си капиталист, управ­ляващ мощна организация, инвестираща в нови технологии и рискови начинания, който преговаря с финансисти от цял свят, нали така?
    – Правилно.
    – Говориш три езика и имаш магистърска степен по икономика.
    – Точно така.
    – Как може да очакваш да намериш общ език с някоя почти малолетна секси играчка? Това е малко вероятно. Двамата не сте на една и съща вълна. Момичетата на тази възраст не се интересуват от нивата на валутните курсове или възвръщаемостта на инвестициите. Не им пука за промените в морското равнище или корабоплаването. Те се интересуват от интимни прически или изрязани бикини, лакиране на ноктите според модния цвят за сезона и водка със сок от манго. Ето какви са те. Това би трябвало да бъдат. – Соча към Никсън. – Но те не са за теб.
    – Не са ли?
    – Не са. Ти се нуждаеш от трийсет и няколко годишна, силна, независима, не толкова предвидима жена, изпълнена със страстна отдаденост. Някоя, която ще представлява предизвикателство за теб.
    Никсън се обляга назад и няколко секунди ме изучава от глава до пети. Мускулите на врата ми се стягат от изпитателния му оглед.
    Ъгълчетата на устните му се извиват в дяволита усмивка. Същата усмивка, за която съм сигурна, че е проправила пътя на Никсън към гащичките на безброй жени. Не че има някакво значение за мен, но усмивката е чаровна.
    – Значи... – подхваща той, – аз имам нужда от някоя като теб?
    – Какво? Не, не като мен. – Посягам към молива, макар че няма какво да записвам. – Ами да, най-общо казано, предполагам... точно като мен.
    Бри, какво направи? Ти създаваш погрешно впечатление у Никсън със своите дръзки дрънканици, че той е твоите два процента. Голям експерт си, няма що, така да подвеждаш горкия мъж.
    Придърпвам реверите на сакото си, сетне потупвам с гумичката на върха на молива по рамкираната снимка, на която сме двамата с Шон, щракнати, докато караме сърф в Кабо.
    – Извинявай, Никсън, но не и аз. Аз съм тук, за да ти помогна професионално.
    – Леле, аз само се пошегувах. Да не си помисли... аз и ти? – Той се засмива достатъчно високо, за да получи любопитен поглед от Андрю, седнал в другия край на стаята.
    Не е толкова смешно.
    – Ти и без това си прекалено стара – додава клиентът ми.
    Стрелвам го с поглед, без да издавам, че забележката ме е засегнала, при това още повече, откакто преди две седмици попълних формуляра за здравната ми застраховка. Благодарение на трийсет и първия ми рожден ден миналата година, трябваше да задраскам по-долното квадратче в графата години. По-дол­ното квадратче.
    На каква възраст яйцеклетките ми ще се спаружат?
    – Просто те поднасям – уточнява Никсън. – Ти беше пределно ясна. – Той кимва, сякаш се кани да каже още нещо, но се въздържа. За кратко челюстта му се стяга и той се взира в краката си.
    Очевидно съм го засегнала.
    Преди две секунди сериозно обмислях да сритам Никсън в пищяла – яко, – но сега ме залива вълна от самота. Не заради мен. Заради него. Никсън е добър човек. Да, той е малко самодоволен, подиграва се с работата ми, но в същото време той заслужава да открие любовта и своята сродна душа, да има някой, с когото да си държат ръцете, когато пазаруват въздушни филтри в събота следобед, или да се сгуши до някого, докато гледат повторенията на телевизионните сериали през ленивите неделни сутрини. Заслужава същата непринудена връзка, която имам аз с Шон.
    С ъгълчето на окото си зървам дузината бели рози, които той ми изпрати миналата седмица в деня, преди да се срещнем с финансовия консултант. Докато мисля за моето гадже, с което сме заедно от четири години, чувство за спокойствие измества притеснението ми. Мисля си как косата му се променя според сезоните: тъмна като мокър пясък през зимата и светла като сух пясък през лятото – резултат от сърфирането и безбройните импровизирани волейболни мачове през уикендите. Кожата му е загоряла, с цвета на мокачино и ние отбелязваме на календара след колко време ще избледнеят очертанията на банския му. Рекордът е девети януари. Моята ирландска кожа, която трудно почернява, никога не задържа загара по-дълго от първи октомври.
    Двамата много рядко спорим – като изключим онзи път, когато той се разстрои, задето заспах по време на филм с Том Круз (колкото и да се старая, актьорските му превъплъщения ми действат като силно успокоително), или няколкото случая, когато не се засмях на един от тъпите адвокатски вицове на Шон. Честно, вицът за служебния защитник, проститутката и уличния стълб изобщо не беше чак толкова забавен. Но в края на деня ние се чувстваме удобно и спокойно заедно, споделяме безценното усещане за нещо стабилно и познато. История.
    В чантата ми се гуши последната бележка, която Шон е пъхнал под вратата на офиса ми тази сутрин, преди да дойда на работа.


    „При Антонио“, 20 ч.


    Типично за Шон да напише бележка за нашата вечер. Такъв си е той. Какъв очарователен малък чудак е моето гадже – записва всичко върху самозалепващи листчета. Кълна се, че не минава и ден, през който да не намеря нещо надраскано и завряно някъде: върху аптечката в апартамента му, върху жабката на аудито му, върху горния десен ъгъл на последните му показания под клетва. Сподавям усмивката си, като си припомням онзи път, когато заварих Шон гол в леглото ми с едно усмихнато лице, нарисувано върху самозалепващо листче, мъдрещо се на върха на неговия...
    – Бри? – Гласът на Никсън ме сепва и ме връща в настоящето. – Не беше ли ти, която ме скастри сурово, задето витая из облаците?
    – Извинявай. Да, нека продължим с обсъждането на твоя случай. Ти ми плащаш, за да намеря любовта на живота ти, така че е време аз да поема юздите в свои ръце и...
    – Печелиш. – Никсън вдига ръце в знак на капитулация. – Сватбата на братовчедка ми е след няколко седмици и майка ми тутакси ще разгадае измамата, ако цъфна с някоя привлекателна компаньонка, поканена само за случая. Накарай я да ме остави на мира, за да мога да се съсредоточа върху работата си. Този път ти ще избереш жената.
    – Най-после! – засиявам и вдигам юмруци, за да подчертая победата си.
    – Успокой се, откачалке! – прихва той. – Просто ми намери моята чаровница.
    Изправям се като кукла на конци, смутена от нежността в думите му. Моята чаровница.
    – Виж ти, Никсън Вос. Под целия този самоуверен, строг, пресмятащ и винаги делови вид май се крият сантиментална душа и меко сърце.
    – Няма нищо меко и сантиментално у мен.
    – Меко и уязвимо.
    – Не мисля така.
    – Под дебелата си кора, ти си мек като маршмелоу.
    Той плясва с длани по коленете си и се изправя.
    – А сега, хора, е време да тръгвам. – Но преди да се обърне, Никсън вкопчва пръсти в ръба на бюрото ми. За пръв път забелязвам малките кафяви точици в сините му ириси и долавям уханието на одеколона му „Джорджо Армани“. Разпознавам характерния горски аромат, защото за миналата Коледа подарих на Шон един флакон от него.
    Той го замени с друг.
    – И така, колко време остава до излизането?
    – На книгата ми ли? Шест седмици. Единайсети октомври, ако трябва да съм точна.
    – Запазваш си място? – Той кимва към страницата със списъка с бестселърите.
    – О, не. – Усещам как страните ми пламват. – Аз... не... не очаквам да вляза в списъка. По дяволите, аз съм щастлива само от факта, че книгата ми ще се публикува. С баба ми следим класацията на „Таймс“. Залагаме за големите играчи.
    – Ами добре. – Той сочи екрана. – Защото тази класация не е единственото мерило за успеха. Гордей се с постигнатото. Аз се гордея.
    Той се гордее?
    – Хм... благодаря, Никсън, това беше много мило. – Посягам отново към молива си.
    – И така, да разчитам ли, че ще ми намериш точната жена?
    – Знаеш какво казват, дванайсетият път е на късмет.
    – Звучи добре. До скоро.