Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Жени в слънчева светлина

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата

    Нормална цена: 17,95 лв.

    отстъпка -15%

    Промоционална цена: 15,26 лв.

    ISBN: 9789542618942
    Наличност: В наличност
    Година: 2019г.
    Страници: 368 стр.
    Размер: 14.2x21
    Тегло: 0.3000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Кит Рейн е писателка, която живее в Тоскана и работи по биографията на своя близка приятелка – сложна и завладяваща личност със силно въздействие върху живота й. В един късен следобед Кит наблюдава шумното пристигане на три американки, които се настаняват в съседната вила.

    Джулия, Камил и Сюзан се радват на спонтанното си приятелство. Децата им вече са самостоятелни и вместо да се отдадат на скучен и самотен живот като повечето техни връстнички, поемат в неочаквана посока. Трите наемат красива каменна къща в малкото италианско градче за цяла година. Въпреки че не познават чуждата страна, приключенският им дух ще вдъхне на всяка от тях кураж, вкус към живота и непоколебимо желание да изявят най-доброто от себе си.

    С помощта и приятелството на Кит трите ще се впуснат в италианския начин на живот, отдавайки се на отдавна забравени страсти.

    А резултатите ще бъдат поразителни.

     

    Вижте повече за книгата тук.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Жени в слънчева светлина

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Понякога носех на Тито и Луиза кошница сливи, когато дърветата ми се превиваха от плод. Щом вратата им се отвореше, сноп светлина обливаше восъчните тухли. В края на коридора виждах големия прозорец, заслонен от зелените листа на липата, а през зимата острите черни клони, които стърчаха като нарисувани с въглен.


    Видях долу в маслиновата горичка буса на Джани да завива, преди да изчезне от погледа ми. Сред сребристите дървета зървах от време на време проблясъци в бяло от буса. Той се спусна по неравния път, спря на обраслото с бурени място за паркиране до къщата, където Луиза често оставяше синия си „Фиат Чинкуеченто“ със свален гюрук дори и когато валеше. Все ми се искаше да използвам този образ в някое стихотворение, но така и не намерих къде.


    Три жени слязоха от буса. Определено не изглеждаха като трите грации, докато мъкнеха сакове, груби раници и торби. Джани измъкна четири куфара мастодонти и с усилие ги пренесе един по един до вратата. Не чувах жените, които възклицаваха и се смееха. Предположих, че са дошли за есенна ваканция. Има пътешественици, които избягват трескавото оживление на лятото и пристигат в сезона, предлагащ повече спокойствие. Надявах се да не са шумни, защото звуците се разнасят из хълмовете. Ако пристигнеха и съпрузите им и започнеха буйни вечери, щеше да настане хаос. Кои ли са? Не са млади. Това поне забелязах.


    Собственото ми пристигане тук – мили боже – преди цели дванайсет години е толкова ярко в паметта ми, сякаш се е случило вчера. Слязох от колата, погледнах изоставената каменна селска къща и разбрах... какво разбрах? Това е. Това е мястото, където ще съградя бъдещето си.


    Възможно ли е те да си мислят същото? И Маргарет, моят обект на изследване, моята изгубена приятелка, беше пристигнала някога, много преди мен, пред нейната златиста каменна къща под кулата на Ил Палацоне (истински дворец впрочем), без да знае какъв живот ще открие. Това, което открила в действителност, било огромно квичащо прасе, заключено на долното ниво на къщата от предишните собственици (селяните, както ги наричаше тя) като подарък за нея.


    Маргарет бе дошла тук на доброволно изгнание, а не като мен – да идва и да си заминава. С бродираните си чехли и венецианския жакет от черно кадифе тя нямаше нищо общо с новодошлите, с техните ботуши и пухкави якета в цикламено, оранжево и шафраново.


    Тази с крещящоцикламено яке извади транспортна кутия за куче от задната врата на буса. Коленичи и освободи малко кафяво кученце, което веднага започна да тича в кръг около тях и едва не литна от радост. Предположих, че след като са довели и куче, не са пристигнали за кратка ваканция.


    Докато прибирах още дърва за огъня, изпаднах в някакъв унес. Жестовете и движенията им изведнъж ми се сториха далечни, като в застинала жива картина, като илюстрация на късен следобед от средновековен часослов: изпълненото със сенки сиво небе; здравата, солидна къща, огряна от късните слънчеви лъчи; камъните, които искрят като покрити със слуз от охлюви; стъклата на прозорците, отразяващи светлината като огледало. Източените сенки на кипарисите между Вила Асунта и мен са нашарили на ивици селския път. Като зад воал (защото следобедната светлина тук придобива бледомедна прозрачност), много плавно жените пристъпват към вратата, където Джани се суети с железния ключ, който виси на дрипава оранжева панделка на кукичката от вътрешната страна на вратата. Знаех, че скоро ще вдишат мириса на стари книги в затворената къща. Щяха да влязат и да видят прозореца в коридора, обсипан със златни листа от липата, а може би тази гледка щеше да ги накара да спрат за миг и да си поемат дълбоко дъх. Ето ни тук. Защо в очите ми запариха сълзи?...