Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Тайната вечеря

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата

    Нормална цена: 15,95 лв.

    отстъпка -30%

    Промоционална цена: 11,17 лв.

    ISBN: 9789542618928
    Наличност: В наличност
    Година: 2019г.
    Страници: 272 стр.
    Размер: 14x21
    Тегло: 0.3000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    500 години след смъртта на Да Винчи, шедьовърът му „Тайната вечеря“ все още крие своите загадки.

    Януари 1497 г. Отец Агустин Леире, инквизитор от доминиканския орден, посветен в разчитането на кодирани послания, е изпратен по спешност в Милано, за да надзирава последните щрихи, които маестро Леонардо нанася върху фреската Тайната вечеря. Причина за неочакваната мисия са поредицата анонимни писма, получени в Двора на папа Александър VI, в които се твърди, че Да Винчи не само е нарисувал дванайсетте апостоли без обичайния ореол за святост, но и че самият той присъства в свещената сцена, при това обърнал гръб на Исус. Защо? Нима е бил заразен от проказата на ереста или стенописът крие смайващо тайно послание? В същото време някой извършва серия необясними ритуални убийства…

     

    Вижте повече за книгата и автора тук.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Тайната вечеря

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    – Значи се заклевате, че в тази стена сте скрили някаква тайна?


    Марко д’Оджоно потриваше брадичка объркан, поглеждайки отново стената, върху която маестрото рисуваше. Леонардо да Винчи се забавляваше с тези игрички. Когато беше в добро настроение, както днес, той не приличаше на прочутия художник, изобретател, майстор на музикални инструменти, инженер и любимец на херцога, спечелил възхищението на половин Италия. В онази студена утрин погледът на маестрото беше като на палаво момче. Макар и да знаеше, че го прави против волята на монасите, той използва наситеното с напрежение спокойствие, в което живееше Милано след смъртта на херцогинята, за да огледа работата си в столовата на доминиканските братя. Доволен сред апостолите там горе, покатерен на скелето, високо шест метра, той скачаше от дъска на дъска като хлапак.


    – Разбира се, че има тайна! – викна той. Заразителният му смях екна сред пустите сводове на „Санта Мария деле Грацие“. – Трябва само да гледате съсредоточено творбата ми и да обърнете внимание на числата. Бройте! Бройте! – засмя се той.


    – Но, маестро...


    – Добре – поклати снизходително глава Леонардо, като провлачи последната сричка в знак на протест. – Виждам, че трудно ще те науча. Защо не вземеш Библията – ей там долу, до кутията с четките – и не прочетеш тринайсета глава на Йоан, стих двайсет и първи? Може пък така да получиш просветление.


    Марко, един от младите и напети ученици на тосканеца, се втурна да вземе свещената книга. Сигурно тежеше няколко фунта. С усилие разлисти този екземпляр, отпечатан във Венеция, с корици от катраненочерна кожа и с медна украса и го отвори на Евангелие от Йоан. Беше красиво издание, с гравирани плетеници от цветя по заглавията, изпъстрено с готически букви, големи и черни.


    – „Като каза това – започна да чете той, – Иисус се смути духом, засвидетелствува и рече: истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде. Тогава учениците взеха да се споглеждат един други, недоумявайки, за кого говори. А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови. Нему Симон Петър кимна да попита, кой ли ще е, за кого говори.“


    – Хайде, стига толкова! – гръмна гласът на Леонардо от скелето. – Сега погледни насам и ми кажи все още ли не разбираш тайната ми?


    Ученикът поклати глава. Марко разбираше, че маестрото е намислил нещо:


    – Синьор Леонардо – започна с искрено разочарование той, преди да изрече упрека си, – известно ми е вече, че работите по тази част от евангелието. Нищо ново не ми казвате, като ме карате да чета Библията. Но аз искам да знам истината.


    – Истината ли? Коя истина, Марко?


    – В града се носи слух, че се бавите толкова с довършването на тази творба, защото искате да скриете нещо важно в нея. Отказахте се от техниката на фреската заради някаква нова, по-бавна. Защо? Ще ви кажа: защото така ще можете да обмислите по-добре онуй, което искате да внушите.


    Леонардо го гледаше, без да мигне.


    – Всички знаят колко обичате тайните, маестро, и аз искам да ги узная всичките!... Три години съм край вас, забърквам смеси и винаги съм ви подръка със скиците и картоните, затуй смятам, че би трябвало да имам някакво предимство пред хората навън, нали?


    – Да, да. Но мога ли да знам кой говори такива неща?


    – Кой ли, маестро? Всички! Дори монасите от този свят дом спират често учениците ви и ги разпитват!


    – И какво разправят, Марко? – гръмна пак гласът му от високото, още по-развеселен.


    – Че вашите Дванайсетима не са истинските портрети на апостолите, както биха ги нарисували брат Филипо Липи или Кривели, че представляват дванайсетте съзвездия от зодиака, че в жестовете на ръцете им сте скрили нотите на една от вашите партитури за херцога... Какво ли не говорят, маестро.


    – А ти?


    – Аз ли?


    – Да, да, ти. – Лицето на Леонардо светна отново в хитра усмивка. – След като си бил така близо до мен и всеки ден си работил в тази великолепна зала, какво мислиш?


    Марко вдигна поглед към стената, по която тосканецът правеше тук-там ретуш с четка с много фини косми. Върху северната стена бе нарисувана най-невероятната Тайна вечеря, която Марко бе виждал някога. С Исус, телом и духом, застанал точно в центъра на композицията. Беше разтворил ръце с тъжен поглед и сякаш наблюдаваше скришом реакциите на учениците си, след като току-що им бе разкрил истината. До него седеше Йоан, любимецът, заслушан в онова, което му шепнеше Петър. И ако човек изостреше сетивата си, можеше да види едва ли не как устните му потрепват. Бяха така истински!


    Но Йоан не се беше облегнал на гърдите на учителя, както се казваше в евангелието. Дори не личеше изобщо да го е правил. От другата страна на Христос стоеше прав Филип, гигантът, сочейки с ръце гърдите си. И сякаш питаше Месията: „Аз ли съм предателят, Господи?“. Или Яков Големия, изпъчил гърди като телохранител, вричащ се във вечна вярност. „Никой не ще ти стори зло, докато аз съм наблизо“, перчеше се той.


    – Е, Марко? Още не си казал нищо.


    – Не знам, маестро... – запъна се той. – В тази ваша творба има нещо, което ме обърква. Толкова е, толкова...


    – Толкова...?


    – Толкова близка, човешка, че нямам думи.


    – Добре! – похвали го Леонардо, бършейки ръце в престилката си. – Виждаш ли? Без да искаш, вече си по-близо до моята тайна.


    – Не ви разбирам, маестро.


    – И може би никога няма да успееш – усмихна се той. – Но чуй какво ще ти кажа: всяко нещо в природата си има своята тайна. Птиците крият от нас тайната на своя полет, водата е скътала дълбоко загадката за невероятната си сила... И ако успеем да превърнем живописта в отражение на тази природа, няма ли да е редно да вложим в нея същата тази огромна способност да съхранява информация? Винаги когато се възхищаваш на една картина, помни, че навлизаш в дълбините на най-висшето изкуство. Не оставай никога на повърхността й: трябва да проникнеш в сцената, да се раздвижиш сред елементите й, да откриеш нови гледни точки, да усетиш какво е скрито в нея... и така ще стигнеш до истинското й значение. Но те предупреждавам: за това се иска смелост. Много често онова, което виждаме в един стенопис, е съвсем различно от всичко, което сме очаквали.