Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Човек за споделяне

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    11,95 лв.
    ISBN: 9789542611905
    Наличност: В наличност
    Година: 2013г.
    Страници: 192 стр.
    Размер: 14x21
    Тегло: 0.2200 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Чувството за истинност е много важно и за споменните страници, включени в новата ми книга „Човек за споделяне“. Искрено се надявам, че то винаги е съпровождало и моя делничен живот...

    Почти половин век е изминал от излизането на първата ми стихосбирка – „Една усмивка ми е столица“. Колко много изгреви, колко много залези!... Вярвам, че споменатото чувство за истинност движи и моята самоделна лодка. Не убеждавам нито себе си, нито другите, че тя е стигнала велики брегове. Сам си знам, че не е лесно да преплаваш цялото море със самоделна лодка! Но с нея много пъти съм плавал през истински вълнения!

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Човек за споделяне

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    ПОЧТИ НЕРЕАЛНА ЗЕМЯ

     Уж се завърнах оттам преди доста години, а моето пътуване през Индия продължава… Вървя по улиците на Делхи и Джейпур, на Варанаси и Бомбай, потапям ръка във водите на Джамуна и Ганг, разговарям с индийски поети, продавачи на сувенири, брамини, служителки по летищата, шофьори на такси… Пътувам със самолет, после с автобус, лека кола, велосипедна рикша или бодро вървя пеш край глинени хижи и пъстроцветни храмове, край бибикащи автомобили и лениви свещени крави. Пътувам нетърпеливо и напосоки, с мисълта, че каквото и да видя по тази почти нереална земя, все ще е недостатъчно. Такива са и моите изречения в жълтеникавия бележник – накъсани и нетърпеливи, хукващи в различни посоки и невинаги хванали най-важното.
     Всъщност едно нещо ми се изяснява лека-полека – споменът за Индия не може да бъде моментална снимка, а размисъл, който всекидневно се променя и допълва в последвалите години. При всяко ново разлистване на пътния бележник – вече на родна земя – в паметта ми започват да изплуват нови полузабравени случки, багри и гласове. Отделните изречения постепенно се разклоняват в по-дълги пасажи, понякога – в цели страници. Неведнъж съм искал да завърша и сложа настрани този пътепис, а той все продължава да се пише – дълго време, куп години, десетилетие след моето първо стъпване на Делхийското летище…
     Значи това е Делхи – безкраен шпалир от разперени палми, къщи в европейски стил, минарета, дворци, храмове и лъскави билдинги, между които възникват купчини от ниски бараки, парцаливи палатки, или просто дървени легла, чийто покрив е небето; добре организирана суматоха от нови лимузини и старомодни автомобили, от вехти (и винаги претъпкани) автобуси и моторни триколки-рикши, пронизващи със своите клаксони нажежения въздух; да прибавим и множеството мотоциклети, украсени със златисти пискюли и носещи върху себе си понякога цяла фамилия: той, съпругата, двете малки деца; велорикши, движени от чалмалии мъже с изпити лица, тежко стъпващи слонове, декорирани с орнаменти и звънтящи медни звънчета, бавно пресичащи булеварда свещени крави; да погледнем и дългите редове от минимагазинчета (с размерите на кухненски шкаф), в които се продават сладкиши от лещено брашно, кока-кола или цитрусовото питие лимка, европейски дрехи или индийски божества от глина, метал и дърво… Хиляди гласове и звуци, порой от живи багри, гъсто ухание на цветя и сандалово дърво, рой биологически миризми…
     Нашата кола, предоставена ни от Министерството на културата, прилича на голям черен бръмбар, който бръмчи по широкия булевард “Радж пат” (това ще рече “царски път”). Минаваме край спретнати паркове и изкуствени езера, а пред нас постепенно израстват църковноподобните куполи на правителствената резиденция… Размишлявам за вредите и ползите от английския колониализъм: задължителното преклонение пред британския “сахиб”, вързаните за оръдейните дула сипайски бунтовници; но и каменните сгради на европейския тип държавност, грижливо подстриганите градинки, растящото производство на автомобили (повечето – предишни английски марки и всички – с дясно кормило), вежливите изрази на английски език… Всъщност горделивата Англия си е отишла така, че да остане завинаги. А е предусетила, че може да остане преди всичко с полезните неща на европейския порядък, деликатно вплетени в азиатския бит. “Вратата на Индия”, висока и просторна отвътре арка, стъпила в средната част на булеварда, е реален символ на това. Тя е издигната през 1921 година в знак на почит към загиналите за Великобритания хиляди индийски войници. Във вътрешността на арката има саркофаг от червен мрамор, увенчан от проста войнишка каска. До саркофага –мургав часовой в параден мундир, стиснал пушка с дълъг нож.
     Ще мине време и ще осмисля често чуваните думи: “Делхи не е Индия”. Тук европейският отпечатък е най-силен – тук са най-важните административни билдинги и многобройните кина, банки, издателски къщи, хотели. Най-вече централната част на града изглежда така. Ала и в столицата Делхи съществува обширен квартал с типични глинени хижи, тесни улички, скитащи брамини, свещени крави, тълпи полугладни деца. Впрочем хора, непритежаващи нито една вещ, могат да се видят и извън тази стара част на града. Обикновена гледка са легналите по тротоара мършави люде, а спящите по парапетите на мостовете биха смаяли със своя балансиран сън чужденеца. Как не падат в река Джамуна тези спящи хора!
     Разбира се, по широките тротоари в централната част не спират да се движат човешки потоци, които радват окото с разнообразните пъстри облекла, млади усмивки и интелигентно излъчване. По-различни са там багрите, звуците, уличният ритъм.
     Не ще и дума – столицата Делхи носи в себе си всички възможни контрасти, социална разслоеност и съседство на различни времена, каквито можеш да срещнеш в цяла Индия.
     Записал съм си в бележника изречения от книжката пътеводител:
     “Делхи се различава от други индийски градове, но в него се среща всичко хубаво и лошо, което съществува в Индия. Огромният град има неизтощима способност да поглъща многочислени култури и пак да остава верен на себе си…”
     Та колата си върви по своя уговорен маршрут, край храмове, паркове и луксозни хотели, а аз си мисля за видените просяци по ъглите на улиците и под кръстовищните светофари. Понякога млада майка тика в очите ти непроходило дете с липсваща ръка, без ухо или без друга част на тялото (вече ми бяха казали, че понякога подобни ампутации се извършват и от родителите заради самата просия); или прокажен с мръсна марля на лицето вместо нос наднича в стъклото на спрялата кола… Още от първия ден под индийско небе се отказваш от намерението да помогнеш на някого. Такава мизерия, надничаща иззад ъглите на модерния живот, е непосилна за погледа, прави благотворителния жест донякъде безсмислен.
     Заедно с Индия, позната ми от “Рамаяна” и “Махабхарата”, от книгите на Тагор и картините на Рьорих, заедно с държавата, която произвежда леки коли и пуска спътници в Космоса, срещам и Индия на бедността и на всекидневното усилие за оцеляване. Вярно е, че правителството прави всичко възможно да намали недохранването и бедния бит. Но е трудно да подобриш живота на всички – стотици милиони – човеци… Мисля си и за онези три блага, които според древноиндийската философия трябва да залягат в основите на човешката дейност: добродетел, изгода и любов. Много вода е изтекла между бреговете на легендарната Джамуна, а все още никой не може да отговори как трябва да се осъществи този троен съюз от блага в човешкия живот… Защо човек не успява да следва сътворените от самия него високи мъдрости? Или само болезнено се сблъсква с тях – както в онази индийска приказка, където гладният гарван е смъртно ударен от падналия върху него (и цял живот мечтан!) палмов плод.
     …А сега – ето ни в някогашната мохамеданска престолнина на Индия – град Агра, намиращ се на около 200 километра от Делхи. Всъщност Индия извън Делхи (като изключим градовете, пръснати нарядко в пространството) е едно безкрайно село. Няма безлюдни долчинки, усамотени горички. Безбройни дървени и глинести жилища от двете страни на пътя, малки чаепродавници и бръснарнички до някое дърво, шарени параклиси, водни помпи и мургава навалица пред тях. Един любопитен детайл – хора, които са собственици само на едно дървено легло, го отстъпват срещу заплащане на спиращите шофьори за час или два. Леглата са под сянката на крайпътните дървета, на дърветата са заковани табели: “Радж хотел” (“Царски хотел”)…
     Спираме пред мавзолея на Акбар, царувал в края на XVI век. Огромния храм с разноцветни мрамори Акбар е посветил на своите четири любими жени, изповядващи различни религии. Затова храмът има пет етажа (символична будистка цифра), по него са изписани цитати от Корана, срещат се индуистки знаци, не липсва и християнският кръст… Ето че човешката любов може да сприятели чуждите един на друг богове! По-късно, в изумителния музей на град Варанси, щях да узная, че в Индия съществуват не хиляди, а десетки хиляди богове…
     Край Агра историята е струпала и други забележителности: Червената крепост, Мъртвият град, едно от седемте чудеса на света – Тадж Махал.
     Самият Агра е неголям за индийските мащаби, може би стохиляден град, чиито жители изкарват хляба си предимно от занаятчийство и туристическа търговия. На всяко от споменатите исторически места, щом излезеш от прохладния автобус, към теб се хвърлят десетки продавачи на гривни, огърлици, туристически картички, разни неща за ядене със съмнителна чистота (а можеш само да гадаеш дали слабичкият търговец е сложил нещо в устата). С помощта на малък брой английски думи продавачите настояват, убеждават, намаляват цената през пет секунди… (Сега у нас също има разцвет на всякакъв вид туристическа търговия, но много ми се иска тя да е далече от тази картина.)
     Най-скъпоценното преживяване днес е Тадж Махал. Неповторимо творение, вдъхновено (също) от голяма любов, “сълза върху прекрасното лице на вечността”, както го нарича Рабиндранат Тагор. Храмът е строен в продължение на 20 години (завършен е в 1653 г.) и през всичките тези години тук са работели десетки хиляди души… Храмът е с особена облачна белота, състои се от централен купол, осмоъгълен корпус, четири тънки минарета и от… дълбоко синьо небе. Да, облачнобелият Тадж Махал, сънуван от влюбения в жена си шах Джахан и построен от множество неизвестни нам хора, е неделим от вечната синева, от източната игра на слънчевите лъчи. Неговото бисерно сияние е в тиха хармония с хоризонта, дърветата, река Джамуна, с цялата природа наоколо. Всъщност Тадж Махал не би могъл да съществува сам за себе си, той е немислим без слънчевата или лунната светлина, без удивения поглед на временния човек, застанал по щастлива случайност на това място. Дребните сметки, интригите, партийните страсти, глупавото важничене, несподелените любови и провалените приятелства се стопяват в паметта на човека, изправен пред този разговарящ с Вселената храм…
     Отидох си от Тадж Махал, но той не си отива от мен!
     Споменах за синьото небе над Тадж Махал, но после – край град Джейпур в следобедния задух, една вечер в Делхи и цял ден в Бомбай (сега Момбай – б. а.), ме настигаха закъснели мусонни дъждове… Първият ми спомен за индийски дъжд: топли струи (а не капки) се изливат почти водопадно и не виждам сградите оттатък улицата. Стоя на тротоара, под рехавата закрила на фикусово дърво, а редом с мен се усмихва един уличен гладач на дрехи. Той е сложил на главата си най-ценното, което притежава – излъскана гладачна дъска. По време на дъжд тя му служи за покрив, а нощно време се превръща в легло… Сега очевидно се гордее с предимството си и се колебае дали да ме извика под дъската. А пред босите му нозе пращи и съска гореща допотопна ютия с няколко гаснещи въглена вътре.

     На фона на луксозния квартал, където ме завари дъждът – с кокетни къщи и дворна зелелнина, – босият гладач на дрехи излъчва добро самочувствие, да не говорим за безупречно бялото му облекло.
     Впрочем тънките парчета плат по тялото на всеки индиец са обикновено чисти и изгладени. Уличният гладач е необходима фигура – дори в по-бедните квартали. Повечето религиозни обичаи поощряват чистотата. Даже между просяците рядко ще зърнеш парцалив човек.
     Едва ли ще учудя някого, ако кажа, че индийците се радват на дъжда. Той е безплатен душ, обещание за паница ориз повече, щедър дар от боговете, кратко разведряване, дошло от природния еркъндишън в зноя. Той е повод за общо веселие, за споделена усмивка. Иначе индийците, особено по-бедните, не пеят и не танцуват толкова често. Според моята преводачка (индийка, учила в София) индийските филми, със своите многобройни песни и танци, дават невярна представа за живота на хората тук… То май филмите, освен всичко друго, целят и това – да създават по-вълнуващи, по-желани реалности за човешкото множество. Особено това се отнася за индийското кино, чиято производителност достига до хиляда филма в година.
     Но за годишния брой на индийските филми бях само чел и чувал. А как посрещат тук дъжда, видях с очите си. На дъжда се радват и дървета (някои от тях мигом разцъфтяват), и хора, и свещени крави, и товарни слонове. Виждах в дъжда множество бели усмивки, чувах весели викове. Считах, че индийците обичат яркото и знойно слънце (поне повече от мен, несвикналия), но ми казаха, че понятието “слънчев човек” тук има отрицателен смисъл. Така наричат егоиста, изпепеляващия всичко около себе си. Мина ми през ума, че и по нашенско се срещат такива ухилени демагози или сияещи веселяци, умеещи с лека ръка, така – на майтап, да натрупат куп благини. И чиито дебелашки шеги могат да отровят целия ти живот… Много ми се искаше да чуя, че съществува обратното понятие – “дъждовен човек”. Човек, който носи добрина, късмет и плодотворност. Но моят делхийски събрат по перо, поетът Кхаре, с усмивка ми намекна, че носители на доброто са преди всичко боговете.
     Точно личната покана за гостуване в дома на Кхаре ми показа и един от заможните квартали на Делхи – къщи като курортни резиденции, в чиито просторни дворове цъфтят декоративни храсти и стърчат внушителни дървета. Да бъдеш писател в Индия, освен всичко друго, означава, че ти си човек от благородно потекло, със сигурни приходи и завидна образованост, който е извисен над общото читателско (или слушателско) ниво. И който е освободил духа си от дребни битови грижи, за да общува предимно с духовното пространство. А там човешкият дух има шанса да усети ласкавата мъдрост на боговете…
     Вече споменах, че в индуистката митология те са огромно множество: Индра, Шива, Кришна, Ганеш и стотици още. Бих казал, че недалече от храмовете на индуистките богове стои и Буда –независимо че религията, носеща неговото име, върви по отделен път. Като прибавим разновидностите на християнството, почитателите на Корана (Индия е завлядявана от мюсюлманите няколко пъти от ХII век насам – това личи и от немалкото дворци, които те са оставили), после религията на сикхите, джаянизма и ред други – ето че картината става много по-сложна.
     Няколко реда в бележника ми по този въпрос: “Боговете на индийците са достъпни, жизнелюбиви и… грешни. За тях говорят (особено за “артиста” Кришна и за слоноподобния Ганеш) с обич и хумор. Кришна например е имал повече от 300 любовници (кой ли му е светил, за да бъдат точно преброени?). Докосването до статуята на Ганеш има и някакъв скрит еротичен смисъл – това трябва да ти даде допълнителна жизнена енергия, включително и сексуална. Във Варанаси ми показаха изображения на богове на дребната търговия, на извънбрачната любов, на хитростта; казаха ми, че съществуват богове дори на това, как расте тревата и как се движи водата в реката… Индия е потвърждение на тезата, че религиозното мислене на човека идва от Изтока. Западът ни е дал по-рационални неща – реактивния самолет, ядрената бомба или нескафето например… Религията е не само същността на традиционния живот, а самата същност на индиеца. Житейският бит го интересува дотолкова, доколкото му дава възможност да общува с небето. Не само в храма или пред малките параклиси по улиците, а даже когато влиза в работното си помещение или когато вечер се завръща вкъщи, той докосва прага и изрича кратка молитва.”
     Може да се каже, че индийците имат богове и богини за всеки труден въпрос на житейското битие. Например за края на земното съществуване се грижи мрачната богиня Кали – богинята на промяната и смъртта.
     Една вечер гледахме индийски религиозни танци. Млади жени играеха различните богове – Шива, Кришна и др. Танцьорките разказваха – без думи – известни религиозни сюжети. Всъщност те владееха до съвършенство думите на жеста. Жените играеха боси, но на босите им нозе бяха нарисувани обувки. Мъчех се да отгатна защо жени се превъплъщават в богове? У нас, в зората на възрожденския театър, мъжете са играли ролите на жени. А тук е обратно… Особено впечатление ми направи един танц, представящ Кришна и една от неговите любовници. Танцът внушаваше идеята, че жените искат не само обич, но и власт над мъжа. Гледай ти – още в древните индуистки танци можем да открием стремеж за феминистко властолюбие. Докато днешната роля на индийската жена е доста по-различна.
     Не твърдя, че познавам в детайли този религиозен мир, примерно цялата философия на индуизма. Но потвърдих за себе си някои по-известни неща. Сърцевина на индуизма е идеята за прераждането. Образованият човек е два пъти роден… Изобщо човекът е цялостен и вечен: “Роденият ще умре, мъртвият ще се роди пак” (в “Махабхарата”).
     Религията, несъмнено, обогатява духовно индиеца, прави го мъдър и търпелив, регулира по невидим начин скромния му живот. Но съществуват и някои богове и богини, които налагат безпрекословна вярност, особено от страна на жената. Например от различни книги и филми е известно това, че богинята Сати изисква жената да бъде изгорена заедно с мъртвия си съпруг. В днешно време този жесток ритуал е почти преодолян, законът го наказва с изключителна строгост, но в някои провинции той още води полутайно съществуване. В края на 80-те години например, в областта Раджистан, Северна Индия (твърди се, че това е прародината на циганите), умира млад съпруг, студент в началните курсове на университета. И изгарят заедно с него образованата му млада жена – и то само след шестмесечен брак. Една от причините е фактът, че и двамата са се намирали (за няколко дни) в родното си село. След внезапната смърт на съпруга си жената се скрива у своята леля, но все пак я откриват, замайват я с опиати и я повеждат към кладата…
     По-късно щях да видя други ритуални клади (предназначени за мъртви хора) край свещената река Ганг. Разбира се, зърнах отдалече, от плаващата край брега лодка, буйните клади, където пламтят почитани мъртъвци. Най-високопоставените от тях бяха слагани на кладата, увити в оранжев плат.
     За малко пак ще се върна към обичая “Сати”. Този обичай, поставящ в такова мрачно положение съпругата, има вековни корени. Познат е от 1500 години, за него споменава и Марко Поло. Погребването на живата съпруга заедно с мъртвия съпруг се е случвало и в други части на света – например в Древния Египет. Но най-много векове подобно нещо (като се използва традиционната клада) е ставало в Индия. Немалка роля в този древен религиозен ритуал са играли икономическите интереси. В една бедна селска фамилия не е е било без значение как ще се разпредели наследството на мъртвия съпруг…
     Поначало жената невинаги е равна с мъжа пред боговете. Световноизвестната поетеса Амрита Притам, в чийто делхийски дом имах честта да гостувам, ми каза, че обикновено жената има само правото да мете стъпалата на храма, но не и да влиза в него. Заедно с жилавите кастови различия това беше едно от големите вълнения на възрастната поетеса. Разбира се, и самите кастови правила (които, макар и обявени за отживелица от държавата, още съществуват) определят различно отношение към едни или други жени – в зависимост от произхода. Освен това има значение за коя област на страната става дума. В многомилионния Бомбай по време на празника, посветен на Ганеш, зърнах и жени под купола на пищно осветените палатки. В главния храм на Варанаси – Златния храм – видях много жени да влизат за тържествено богослужение.
     Ярката точка, която носят на челото си много (но не всички) индийки, се нарича “бунди” и показва степен на посветеност в ритуалите. Очевидно тя крие и кастов смисъл. “Ако я няма на челото ми, все едно, че не съм облечена”, сподели между другото една млада писателка от Делхи. Помъчих се да си я представя без точка на челото… Младата жена беше от заможно семейство, имаше и на двете си ръце златни пръстени, но това не й пречеше, по индийски обичай, да яде ориза от чинията си с пръсти…
     Обикновеният индиец, въпреки неясното си образование (или очевидната си неграмотност), умее да мисли философски за нещата на живота, не е лишен и от чувство за хумор.
     Случаен мой спътник в Бомбай ми разказа приказка за летящата мишка. Когато на този свят птиците воювали със зверовете, мишката се мятала ту на едната, ту на другата страна. Взела страната на зверовете, но победили птиците… После последвала птиците, но я настигнал облак кървава перушина, падащ от хълма. И досега летящата мишка (т.е. прилепът) се крие в тъмни ъгли през деня. Без да знае нещастната твар дали е птица, или звяр… Неведнъж си спомнях тази приказка и на българска земя в последвалите преходни години на обществено разделение и противопоставяне.
     А един млад гуру, почитащ богинята на милосърдието и създател на болница за прокажени край река Ганг, ме развълнува с изненадваща формулировка на моите лични проблеми. Вече съм разказвал за тази среща, но тук си я припомням отново.
     Облечен целия в бяло, той седеше с кръстосани крака на малък подиум в островърха беседка, а беседката се намираше на двадесетина крачки от споменатата болница. Гледаше някъде в далечното пространство и рядко отронваше по някоя дума. Хората, които идваха при него, за да чуят лаконичните му откровения, присядаха почтително на по-ниските стъпала, водещи към издигнатия подиум. Попитах го вижда ли нещо обезпокоително в съдбата ми. Той сдържано се усмихна: “…Някои Ваши недоброжелатели изпитват силна неприязън към Вас. Ала по-важно е Вие да победите своята неприязън към тях… Всъщност това е проблемът Ви”.
     В случая неговото ясновидство искаше да освети повече моралната страна на моето бъдеще. Усетих, че думите му идват на място. Около мен моралният климат рядко е бил достатъчно здравословен. Ще спомена само нашенския “гений на завистта”, за който говори Елин Пелин.
     Другаде разбрах, че вярата в прераждането невинаги е съпроводена от религиозен аспект. Тя може да бъде повод и за деликатна шега. Делхийска журналистка ми каза в прохладния кафе-клуб: “Колко приятно си разговаряме! Сигурно сме се виждали в предишния си живот…”. Кой знае, си рекох. Жалко, че не мога да си спомня кога точно се е случило това. Дали не е било пак на чаша чай?
     Обикновено пътувах заедно с наши сънародници, живеещи временно в Делхи. Веднъж стана дума за езика хинди. Съпровождащият ме български студент, учещ в Делхийския университет, се опита да ме просвети в тази езикова област... Според него в началото на нашата ера е имало 3 световни индоевропейски езика: древногръцки, латински и санскритски. Самата дума “санскрит” в превод означавала “съвършен език”… Санскритската сричкова писменост (около 50 срички), даваща възможност за различни смислови комбинации, е в основата на днешната “хинди-писменост”. Пак той ми превеждаше надписите на гърба на камионите по пътя за Джейпур:
     “Ти, който гледаш злобно, лицето ти е грозно!”
     “Живей и остави другите да живеят!”
     “Запомни: човекът не е честен!”
     “Прави всичко така, че да бъдеш обичан!”
     И най-честият надпис: “Свирете, моля!”.
     Защото звуковите сигнали са задължителни за Индия. Не зная доколко това регулира буйното движение на леки коли, камиони, слонове, камили, крави, ала симфонията от клаксони, звънци, животински рев понякога е непоносима…
     Отново си спомням за град Варанаси. Боингът се приземява на бетонната писта, почти повторил във въздуха проблясващия завой на река Ганг. Доколкото разбирам, това е по-горното течение на реката, водата идва от недалечните планини с буен устрем. Научаваме, че наскоро е валял пороен дъжд и затова Ганг тече толкова мътна и разлюшкана, понесла храсти, клони и даже удавени животни. (Същия ден щях да съгледам сред жълто-кафявите вълни рогата на удавен черен бивол…)
     С малко закъснялата помощ на местна туристическа компания се добираме до града с допотопен автомобил през невероятна жега. Често спираме поради позната причина – невъзмутимия ход на свещените крави. Разбира се, не всяка крава в индийския пейзаж е свещена. Обикновените крави орат нивите и носят товари на гърба си, а свещените се въртят около храмовете и чакат да им се подхвърли нещо за ядене. (Това ми напомни за няколко “свещени” писателски персони у нас, непрекъснато въртящи се около жреците на властта – и преди промяната у нас, и след това.)
     А храмове във Варанаси има достатъчно – повече от 2 хиляди светилища на индуизма, будизма, както и на множество други богове. Самият град е под покровителството на Шива, но в близките му околности съществува и свято гористо място, където Буда е прочел своята първа проповед.
     Настаняваме се в приличен осеметажен хотел. При влизането ни в хотела възрастен факир, седнал на тревата недалече от входа, пита:
    - Искате ли да видите нещо изключително?
     И сочи към вързаната за дървото черно-кафява мангуста – нещо средно между язовец и катерица. После обръща лице към голямата шаваща торба, от която подава глава едър питон.
     - За двадесет рупии – осведомява ни факирът – питонът ще изяде мангустата. И това може да стане пред вашите очи.
     После вдига към устата си жълта тумбеста свирка… Ние размахваме енергично ръце в знак на отказ и продължаваме по пътя си. След близо час, когато излезем от хотела, ще забележим, че факирът пак седи в сянката на дървото, но мангустата вече я няма. Някой е дал двадесетте рупии.
     И така – намирам се във Варанаси – може би най-древния град на Индия. Споменах, че той се счита за светилище на Шива (бог на действието и разрушението), но разбирам, че ни е провървяло двойно – нашето пристигане е улучило годишния празник на бога патрон. Изглежда, че този факт е свързан с много ритуални подробности, но преди всичко това означаваше, че едномилионният град е станал двумилионен…
     Край дървени бараки, прашни паркове, древни храмове и неочаквани здания в европейски стил се тълпяха хиляди поклонници и свещенослужители на индуизма. Точно във Варанаси видях и споменатите оранжеви клади, които димяха на самия бряг, в подножието на червеникави храмове. Там изгаряха телата на онези щастливци, чиято смърт бе съвпаднала с дните на свещения празник. А самият празник кипеше жизнерадостно навсякъде. Особено край реката – по стъпалата на стръмните улички край Ганг се виждаха цели редици продавачи на дребни сувенири, медитиращи брамини, млади и възрастни мъже с вързопчета в ръце, шумни жени и деца.
     Всички произнасяха името на Шива. След царя на боговете – Индра, очевидно Шива е на почетно място сред останалите богове: Вишну, Брама, след това Кришна, богинята на любовта Лакшми, твореца на вятъра и диханието Вайю, споменатото симпатично слонче Ганеш, което е рожба на любовна връзка между палавия Кришна и жената на Шива. Ядосаният Шива превръща Ганеш от кръста нагоре в слон…
     Ето как изглежда най-големият храм на Шива в свещения град. Представете си просторна двуетажна постройка от пъстър пясъчник и мрамор, в която тихо пристъпяте по чорапи (обувките са оставени далече преди входа на храма). Храмът е посветен на Шива, но вътре могат да се видят и статуи на други богове (между тях и такива, будещи не толкова небесна, колкото земна размисъл – бог на многодетното семейство например или бог на извънбрачната любов).
     Светилището на главния бог се намира в дъното на централната зала. Шива, изваян от порцелан или червеникава глина, е допълнително нашарен с ярки цветове. Пред божественото изображение е сложен голям диск с разнобагрени живи цветя, а над цветята виси златен объл съд, от който се изцежда струйка вода, донесена от Ганг. От горния етаж се дочува протяжно песнопение…
     Ще запомня и първата вечер във Варанаси. Искахме да се поразходим по главната улица. А попаднахме в шумна и мътна река от хора, едва пъплещи автомобили, звънкащи рикши, мучащи крави; и изнервени улични полицаи, които въртяха бамбукови палки над белите си каски с надежда да установят някакъв порядък. От всички страни те притискат множество топли тела, цяла крачка е невъзможна. Въздухът не достига, суха прах боде очите, щипе дробовете, множество миризми (и най-вече – на ДДТ, щедро използвано тук против градските плъхове) приждат на вълни. Пазарните бараки отстрани просветват и гърмят с някакво подобие на музика, пъстреят плодове: банани, ананаси, разрязани дини и какво ли не още, шарени рокли и мъжки ризи висят под стрехите – целият град купува нещо и нещо продава. Несвикналият с този хаос човек се чувства мравка, жалка амеба, изплюта костилка в нозете на другите. Имаш усещането, че тези десетки хиляди човеци, животни, превозни средства, всички едва движещи се, ще се запалят в тъмната жега и ще се взривят… Една друга вечер мернах по телевизията впечатляващ клип против прекомерната раждаемост – как цяла Индия се взривява от една любовна прегръдка… Смайваща, но справедлива по смисъл метафора.
     Сутрешният Варанаси учудва с покоя си, малко е останало от снощната хаотична картина. Но все пак улиците на града не са съвсем безлюдни. Отворени са малките дюкянчета, движат се рикшите, снощната тълпа от хора се е стопила до отделни групи, но с всяка минута те растат… Дадох си сметка, че поне половината от населението на града живее на улицата. Най-странни са брамините, които са коленичили край своите параклиси – там спят, ядат (каквото им поднесат поклонниците), някъде наблизо удовлетворяват своите естествени нужди… С брамините е свързано и името на религията им – обикновено тя се нарича “браминизъм”.
     А долу крайбрежната част на река Ганг вече кипи като бобена чорба – хиляди човеци се потапят в мътната кафява вода, пълнят малки блестящи съдове, поливат се с тях и пеят религиозни химни. Даже си пийват от водата! Как ли не ги закача болестотворната амеба, заради която аз не смеех да пия вода дори от хотелския кран? Знаех, че един български журналист е починал миналата година от чаша “амебна” вода. Моят млад гид ми обясни, че в река Ганг съществува особено съединение на среброто, предпазващо от различни заболявания, включително от коварната амеба. Но дори да е така, това навярно се отнася само за местните хора.     
     Минаваме пак с лодка покрай вчерашните места за изгаряне на покойниците. Виждаме две полуизгорели клади, димящи на брега, а един покойник, увит в оранжево платно, е поставен с пети във водата и чака реда си. Счита се, че такъв човек е достигнал най-високата точка на този свят – преди да се отправи за следващия. И че сигурно ще се върне някой ден на тази земя, но не като дребно насекомо или безсловесно животно, а като водеща човешка личност… Поне така, както ми бяха обяснени виртуалните възможности на прераждането. Честно казано, най-напред усетих в тази теория обнадеждваща логика, но като си помислих, че мога да се завърна на този свят като бръмбар или куче, махнах пренебрежително с ръка…
     Иначе пренаселеният град си има свой делничен живот, установен от векове. Особено в по-крайните квартали, разположени край водните канали, водещи към голямата река. Няма да забравя как в една ранна утрин зърнах от автобуса лъщящите задни части на десетки мъже, клекнали в дълга редица на равния бряг – традиционно място, използвано сутрин като тоалетна. Ранното слънце осветяваше дългата редица от мургави полукълба и те проблясваха като жива броеница по протежение на брега. Докъдето стигаше погледът ми… Беше фантастична картина. Моята спътница не беше изненадана много, само деликатно извърна главата си в друга посока.
     И все пак индийският живот е много по-просторен от гледките, които може да долови погледът на забързания чужденец. Нека простим на чужденеца, че запечатва в паметта си най-напред някои по-драстични щрихи в просторната индийска панорама. Това е съвсем обяснимо, защото той, особено когато не разполага с много време, долавя предимно гледките на повърхността.
     А някъде под повърхността стават важни промени, напират мощни тенденции.
     Редом с всичко казано дотук, Индия, със своето надмилиардно население, е и страна на науката, на модерната духовност. Въпреки своята вярност към традициите тя отдавна е подала ръка на научно-техническия прогрес – такъв, какъвто той е познат в редица развити страни.
     Във Варанаси, града на множество религиозни храмове, прекрачваме прага и на един друг храм – на човешкото познание. Варанаският университет, обединяващ 120 факултета (с повече от 20 хиляди студенти) е най-голямото учебно заведение в страната. Три хиляди преподаватели споделят с младите хора своите познания по медицина, инженерство, хуманитарни науки – практически всичко, което може да се научи в най-престижните учебни заведения по света. Университетът във Варанаси би могъл примерно да бъде сравнен със Сорбоната или с колежите в Кеймбридж и Харвард – ако не беше толкова многочислен и толкова богат на многопосочна университетска дейност.
     Един млад и автономен град (да, наистина автономен и наистина град, в който дори полицията не може да влиза без разрешение) е обърнал очи към бъдното, без да забравя своето древно и мъдро минало.
     В неговото пространство има десетки учебни сгради, множество студентски общежития, отделен квартал за преподавателите, плувни басейни и стопански ферми. Бях учуден да чуя, че университетският град разполага дори със своя електростанция и собствено летище.
     Някои от преподаващите професори долитат тук от други градове, даже от други страни.
     През разтворения прозорец на директорския кабинет виждам шумни групи от мургави младежи и девойки, запътени към сградата на съвременните хуманитарни науки. Долавям думи на различни езици, които само специалист филолог би различил: хинди, урду, пенджабски и много често – английски. В страна, в която поне една трета от хората са неграмотни, тези младежи вървят към високи познания, искат да надникнат отвъд видимия хоризонт… Те носят в себе си не само своите фамилни традиции и божествени вярвания, но и най-новите формули на модерно мислещата планета.
     Ти, човекът от далечна балканска страна, не си вникнал напълно в техните легенди и съвременни проблеми, но тяхната надежда за по-добър и по-разумен живот ти е напълно близка.