Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Души в окови (Клуб класика)

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    17,95 лв.
    ISBN: 9789542614784
    Наличност: В наличност
    Година: 2015г.
    Страници: 724 стр.
    Размер: 14х21
    Тегло: 0.5000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    „Души в окови“ е блестящ роман с автобиографични елементи. В него се проследява историята на Филип Кери, останал сирак отрано, копнеещ за живот, изпълнен с любов и приключения. След мъчително детство при студения си чичо Филип най-сетне се чувства порасъл и свободен да започне живота си далеч от ограниченията. Заминава за Хайделберг, а след това и за Париж, решен да осъществи мечтата си да стане художник. Скоро обаче разбира, че истинският живот не е такъв, какъвто го е виждал в младежките си блянове. Осъзнал, че му липсва талант, Филип се връща в Лондон и се захваща с медицина. Там среща Милдрид и се влюбва безпаметно и страстно. Попаднал в оковите на любовта, Филип достига до най-дълбоките дебри на отчаянието. И разбира: любовта може да унищожи човека. Или да го въздигне.

    ***

    Уилям Съмърсет Моъм (1874 – 1965) е английски писател и драматург, чието творчество оставя дълбоки следи в съвременната литература. Сред най-известните му творби са „Души в окови“, „Цветният воал“, „Острието на бръснача“, „Луна и грош“ и др. Съмърсет Моъм се нарежда и сред най-големите майстори на разказа. Творчеството му се отличава с реализъм, психологическа достоверност и многопластовост.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Души в окови (Клуб класика)

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    51.


     


    Минаха два месеца.


    Като продължаваше да разсъждава за тези неща, Филип си казваше, че истинските живописци, писатели или музиканти са тласкани от непреодолима сила, която ги кара така да се вглъбят в работата си, че те нямат друг избор, освен да подчинят живота си на изкуството. Те стават жертва на самоизмамата си, играчки на инстинктивните си стремежи и животът им се изплъзва между пръстите, без да са го изживели. Но нещо му говореше, че животът не е, за да го рисуваш, а за да го живееш, той искаше да опита от всичко земно, да изсмуче от всеки миг усещането, което той може да му даде. Накрая реши да предприеме нещо и да види какъв ще е резултатът, а след като вече бе взел решение, каза си, че няма смисъл да отлага. По благоприятно стечение на обстоятелствата тъкмо на другия ден сутринта в школата трябваше да дойде Фоане – той щеше да го запита направо има ли изобщо смисъл да продължава да се занимава с живопис. Не бе забравил с каква категорична грубост професорът бе казал истината на Фани Прайс. Фоане беше прав. Филип никога не можеше да избие напълно от главата си мисълта за Фани. Ателието му изглеждаше чуждо без нея, от време на време отделен жест на някоя студентка, звученето на нечий глас го стряскаха и му напомняха за нея: сега, когато беше мъртва, Филип чувствуваше присъствието й по-силно, отколкото приживе; тя често му се явяваше насън и той се събуждаше със сподавен вик на ужас. Ставаше му страшно при мисълта колко много е страдала.


    Филип знаеше, че в дните, когато Фоане имаше лекции при тях, той обядва в едно ресторантче на улица „Одеса“, затова похапна набързо, за да го причака пред вратата, когато излиза. Филип крачеше нагоре-надолу сред уличното гъмжило и накрая зърна Фоане, който вървеше към него с наведена глава. Въпреки голямото си смущение Филип си наложи да отиде при него.




    • Pardon, monsieur, бих ли могъл да поговоря за малко с вас?




    Фоане му хвърли бърз поглед, позна го, но не му се усмихна в знак на поздрав.




    • Кажете.




    • Работя при вас вече почти две години. Искам да ми кажете откровено – мислите ли, че има смисъл да продължавам?




    Гласът му леко потреперваше. Фоане продължаваше да върви, без да вдигне глава. Филип се взираше в лицето му, без да може да прочете нещо в него.




    • Не разбирам.




    • Твърде беден съм. Ако нямам дарба, по-добре ще е да се заема с нещо друго.




    • Не знаете ли дали имате дарба, или не?




    • Всичките ми приятели са уверени, че са талантливи, но аз си давам сметка, че някои от тях грешат.




    Тъжната уста на Фоане се разтегли в едва доловима усмивка и той запита:




    • Наблизо ли живеете?




    Филип му каза къде се намира ателието му. Фоане се обърна.




    • Да вървим. Ще ми покажете работата си.




    • Ама сега ли? – стресна се Филип.




    • Да, защо не.




    Филип не намери какво да отговори и продължи да крачи редом с маестрото. Беше премалял от вълнение. И през ум не му бе минавало, че Фоане може да поиска да види веднага работите му; той си бе въобразявал, че ще го попита дали има нещо против да го посети някой ден, когато му е удобно, или предпочита да ги занесе в студиото на Фоане; и в единия, и в другия случай би имал възможност да се подготви. Трепереше от притеснение. В сърцето си се надяваше, че Фоане ще разгледа картината му, след това лицето му ще се озари от една от тъй редките му усмивки, ще му стисне ръката и ще каже: „Pas mal. Продължавай, момчето ми. Имаш талант. Истински“. При тази мисъл радостна тръпка премина през него. Каква радост, какво облекчение! Смелостта му щеше да се удвои; и какво значение имаха трудностите, лишенията и разочарованията, ако един ден щеше успее? Толкова много се бе трудил, жестоко би било всичко да е било напразно. И тогава се сепна – спомни си, че Фани Прайс бе изрекла същите тези думи. Стигнаха до къщата и Филип се изплаши. Искаше му се да отпрати Фоане, но нямаше смелост. Не желаеше да узнае истината. На влизане портиерката му подаде едно писмо. Погледна плика и позна почерка на чичо си. Фоане се заизкачва по стълбите след него. Филип искаше да каже нещо, но не намираше какво; Фоане също не проговаряше и Филип се притесняваше още повече от това, че мълчаха. Професорът седна; без да каже нищо, Филип постави пред него картината, която журито на Салона беше отхвърлило; Фоане кимна, но пак не проговори – тогава Филип му показа двата портрета на Рут Чалис, пейзажите, които бе рисувал в околностите на Mopé, и няколко скици.




    • Това е всичко – каза той и се засмя притеснено.




    Фоане си сви папироса и я запали.




    • Казвате, че разполагате със съвсем малко лични средства, така ли? – запита той най-после.




    • Твърде малко – отвърна Филип и изведнъж почувствува, че сърцето му се смразява. – Недостатъчно, за да се издържам.




    • Нищо не е тъй унизително, както това непрекъснато да мислиш с какво ще преживяваш. Презирам тези, които разправят, че презирали парите. Те са или лицемери, или глупци. Парите са като шесто чувство, без което не можеш да използваш напълно останалите пет. Без прилични приходи половината от възможностите на живота са затворени за теб. Тогава единствената ти грижа е, ако печелиш един франк да не похарчиш франк и нещо. Ще чуеш хора да казват, че бедността била най-добрият остен за художника. Но те сигурно никога не са чувствали острието му да се забива в тях. И не знаят как то те озлобява. Човек е изложен на безкрайни унижения, които ти орязват крилете, пускат метастази в душата ти. Не е въпросът да натрупаш богатства, но просто да имаш толкова, колкото да си запазиш достойнството, да имаш възможност да работиш, да бъдеш щедър, открит и независим. Окайвам човека на изкуството, бил той писател или художник, който разчита единствено на изкуството си, за да се препитава.




    Филип тихо прибра платната си.




    • Боя се, че не вярвате много в изгледите ми за сполука.




    Фоане леко сви рамене.




    • Имате известна сръчност на ръката. Ако работите упорито, ако постоянствате, не виждам причини да не станете един съвестен художник, който си разбира от занаята. Ще има стотици художници по-слаби от вас и стотици като вас. В това, което ми показахте, не видях талант. Виждам труд и интелигентност. Никога няма да се издигнете над посредствеността.




    Филип си наложи да отговори съвършено спокойно:




    • Много съм ви признателен, че си дадохте толкова труд. Нямам думи, за да ви благодаря.




    Фоане стана да си върви, но се поколеба, спря се и сложи ръка на рамото на Филип.




    • А ако искате съвет от мен, ето какво ще ви кажа: съберете всичките си сили и си опитайте щастието другаде. Ще ви се сторя суров може би, но чуйте още нещо: бих дал всичко на света да ме бяха посъветвали, както аз вас, когато бях на вашите години, и аз да се бях вслушал в този съвет.




    Филип го погледна смаян. Професорът направи опит да се усмихне, но очите му си оставаха сериозни и тъжни.




    • Жестоко е да откриеш посредствеността си, когато е вече късно. Не ставаш с по-добър нрав от това.




    Позасмя се при последните си думи и бързо излезе от стаята.