Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Игри на властта

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    15,95 лв.
    ISBN: 9789542615576
    Наличност: В наличност
    Година: 2016г.
    Страници: 368 стр.
    Размер: 13х21
    Тегло: 0.2500 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Продължение на бестселъра „Работещи момичета“

    Двайсет години по-късно Роуина и Топаз все още са на върха на кариерите си. Роуина е музикален продуцент, превърнал се в легенда. Топаз е многоуважаван изпълнителен директор на едно от най-популярните модни списания. Загърбили миналото, двете най-добри приятелки са щастливо омъжени и се наслаждават на живота си.

    Кризата обаче не подминава музикалния бизнес и изведнъж компанията на Роуина се оказва на ръба на фалита. Тя прави всичко по силите си, за да я спаси, преди да е станало прекалено късно.

    Топаз също се намира в труден период от живота си. Съпругът й – Джо, я изоставя заради млада и красива актриса, а продажбите на списанието й достигат рекордно ниски нива. Топаз знае как да събуди интереса на читателите, но няма представа как да спаси брака си. Затова се обръща за помощ към най-добрата си приятелка.

    Роуина и Топаз се връщат към корените си и отново изпитват наслада от работата и неистово желание за успех. Борбени и амбициозни, те заедно се изправят срещу най-големия си враг от миналото.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Игри на властта

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Мария Гонзалес лежеше отпусната на масата за масаж.


    Затоплени гладки камъни бяха поставени отзад на талията ѝ и стратегически подредени нагоре по гръбнака. Кожата ѝ със златист загар блестеше от розмариново масло, а гарвановочерните ѝ коси бяха повдигнати над тила, прихванати с шноли от слонова кост.


    "Виктрикс" беше най-изключителният спацентър в Манхатън и Мария се наслаждаваше на услугите на двама от най-добрите им терапевти. Чувстваше се секси, изтощена от индивидуалната тренировка сутринта, последвана от лека закуска, богата на протеини, от белтъци и бекон, които поддържаха прословутото ѝ дупе повдигнато и стегнато, а талията ѝ удивително тънка. Вчерашните посещения при маникюрист и стоматолог означаваха, че ноктите ѝ са идеално оформени, а зъбите искрящо бели. Успокояващите ръце я разтриваха, топлите камъни отпускаха мускулите й. В стаята звучеше нежна японска музика. Леко се раздвижи и се сети за Джо Голдстийн.


    Хм. Видението накара Мария да усети по-силна топлина, отколкото от камъните. Джо Голдстийн беше толкова неустоим. Беше секси, по-възрастен, с ум, мускули и голяма власт. Мария бе свикнала мъжете да точат лиги по нея, да флиртуват, да я умоляват за среща. Джо бегло бе плъзнал поглед покрай нея, сякаш с досада. Недоумяваше как това може да бъде толкова секси.


    Не беше гей. Беше женен за Топаз Роси, страховитата издателка на списания, но тя бе стара харпия, така я наричаха. Е, човек не можеше да се издигне до нейното положение, ако не е такъв. Имаха близнаци и Мария просто бе сигурна, че Джо е нормален. Той беше алфа мъжкар от старомоден тип. Целият тестостерон. Беше го проучила в Гугъл, прочела какво пише за него в Уикипедия. Да, новият шеф на НАТ беше горещо парче. И точно типът интимен приятел, от който Мария се нуждаеше.


    Вече съжаляваше за решението си да приключи със "Съмърсайд". Беше мегазвезда, но това можеше да отшуми за нула време. Мария предпочиташе да бъде реалистка. Можеше да изглежда секси цяла вечност, ако полага достатъчно усилия, но всяка година в повече щеше да означава малко по-малко сексапил, а и не беше добра във финансовите дела. Имаше милиони в сметките си, но вече бе изхарчила повече. Това не беше никак добре. Умен приятел би бил много ценен за нея. А и Джо Голдстийн можеше да повлияе върху бъдещето й. Можеше да отиде и другаде, разбира се, да получи роля в нов сериал, ако искаше да се снима в някой клонинг на "Съмърсайд".


    Но, парадоксално, Мария бе страшно доволна, че господин Голдстийн иска да вземе по-добри решения за телевизионната мрежа. Искал свежа кръв - беше го узнала от шпионите си в НАТ.


    А ако тя, Мария, можеше да бъде тази свежа кръв?


    Просто трябваше да бъде различна - а вярваше, че има дарба за това.


    Знаеше, че Джо Голдстийн може да ѝ уреди истинска роля, да я направи богата. Мария искаше Джо Голдстийн. Нямаше спор по въпроса. Не бе спала с никого от четири месеца - какъв смисъл имаше, по дяволите? Комплексирани млади фенове и глуповати баскетболисти, целящи да се окичат с още малко слава. Мария мразеше подобно отношение. Знаеше, че има страхотни гърди. Може да не бе завършила "Харвард", но имаше и ум.


    Искаше качествен мъж. Искаше да се развива в кариерата си, да премине на по-високо ниво.


    Отново да бъде бедна? Никога.


    На бедните им се случваха лоши неща.


    Много лоши неща. От онези, които Мария Гонзалес цял живот се бе опитвала да забрави.


    Когато решеше да се оттегли, Мария виждаше идеално бъдеще за себе си - домакиня в Хамптънс през лятото, любезна посрещачка на гости през есента. Зима на Маями Бийч или в някой курорт на Карибите.


    Всичко би било по-добро от живота, от който бе тръгнала. Стискайки зъби, Мария се раздвижи под ръцете на масажиста, чиито умели палци бяха улучили точното място, където ги искаше.


    Против волята й, мислите ѝ се понесоха назад към миналото.


    Никакви пари, красота или слава не можеха да заличат тези спомени. Изпита гняв към себе си заради това, че потъна в тях точно сега. Онова хленчещо, уплашено момиче, което бе някога, жертвата, страдащата. А когато порасна, полагаше толкова усилия да накара всички тях да я обичат, полубратята ѝ бандити и пияния ѝ баща. Ученето не помагаше. Будният, бърз ум на Мария, с който бе спечелила симпатиите на сестрите в местното католическо начално училище, ѝ носеше само неприятности у дома. "Устатница." "Всезнайка." "Малка заядлива кучка." "Изтърсачка, кльощава, вечно хленчеща..."


    Очите ѝ запариха от сълзи. Преглътна ги, твърдо решена да не допусне баща ѝ да победи.


    Споменът изплува, докато лежеше там и я разтриваха и глезеха. Поне никой не можеше да види насълзените ѝ очи.


    Мария се върна отново в невинността си, преди цяла вечност. Ето я там, малко момиче, може би на единадесет, което усърдно съчинява история и пише с евтина пластмасова химикалка. Беше я нарекла "Цяла купчина боклук", нейната представа за смешно заглавие; така Папа наричаше всичко, което тя направи, така че защо да не го поразсмее? В нейната история се разказваше за боклук, който оживява, за счупените играчки, кукли и мечета, които виждаше на сметището извън града, където безпризорни деца ровеха за храна. Играчките тайно оживяваха нощем, благодарение на магическо детско желание, изречено на рожден ден, и тръгваха да търсят страхотни приключения на север. Преминаваха през границата, промъкваха се над Рио Гранде и се озоваваха в Америка...


    Мария си спомняше тази история много добре. Никога нямаше да я забрави. Допълнителните листове, които монахините ѝ бяха дали. Измислянето на всяка подробност, планирането в главата й. Малката книжка имаше пет глави и я писа през цялата есен. Беше домашното ѝ за часовете по писане и учителката й, сестра Фатима, написа на първата страница колко прекрасно и умно момиче е Мария. Получи награда, поетична антология, подвързана с червена кожа, със заглавие, отпечатано със златисти букви на корицата и пурпурния гръб.


    Беше великолепна. Най-ценната вещ, която Мария някога бе притежавала.


    - Папа! Спечелих наградата! - извика тя, когато се прибра у дома в онзи ден. Изминаваше по километър и половина до училището и обратно сутрин и вечер. - Виж!


    Протегна ръце напред с книгата, за да я покаже.


    - Какво е това? - попита баща й, Карлос.


    - Поезия - отвърна Мария. - За писането ми. Защото съм писателка. Това е наградата ми.


    Сияеше от радост.


    Карлос остана с втренчен поглед.


    - Не са ти дали пари, нали? - Тя поклати глава. - Църквата само взема, винаги. Това е пълна глупост.


    Гневно махна с ръка към книгата.


    - Ще прочетеш ли историята ми, Папа? - попита тя и му подаде своята книжка.


    - Нямам време.


    - Искам да я прочетеш - настоя Мария. Обикновено се предаваше, но този път лицето ѝ поруменя от непреклонност. Ако майка ѝ бе жива, щеше да я прочете. Баща ѝ трябваше да разбере, че Мария не е "празноглава кучка", че е умна и получава награди.


    - Може би по-късно - изсумтя Карлос и отпи от бутилката уиски.


    Мария не помръдна от мястото си.


    - По-късно - изръмжа баща ѝ и разпиля листовете ѝ по пода, всичките, нейната история, дълга четиридесет страници.


    - Папа! Ще я изцапаш!


    Малката Мария се наведе и отчаяно започна да ги събира, докато най-големият ѝ полубрат, Чико, се смееше в ъгъла. Братята ѝ вече се подвизаваха по улиците, носеха пистолети и изпълняваха мръсни поръчки за наркобарони; бяха тъпи наемници, на които не можеше да се разчита да пласират стока.


    - Добре, ще ти я покажа по-късно.


    Карлос отпи още глътка и съсредоточи вниманието си върху футболния мач, който вървеше на примигващия им телевизор.


    През следващите няколко дни Мария досаждаше на баща си, убеждаваше го колко хубава е историята й.


    - Нарекох я "Цяла купчина боклук". Харесва ли ти, Папа? Смешно е. Можеш ли да я прочетеш днес?


    Оставяше листовете старателно подредени на нощното му шкафче или на лавицата, където той държеше дрехите си. Карлос Гонзалес ѝ се разкрещяваше да го остави на мира.


    - Трябва да я прочетеш. Спечелих награда - извика Мария веднъж, след като бе изминала седмица. - Нямаш никаква работа. Можеш да прочетеш поне една глава...


    - Дяволите да те вземат! Махни се от главата ми! - внезапно изрева Карлос, скочи и кожата му доби виолетов оттенък от гняв. Мария затаи дъх и се отдръпна назад, притискайки листовете към себе си. - Дай ми ги! Веднага!


    Изтръгна ги от ръцете ѝ и там, пред очите ѝ, накъса цялата й история на малки парчета.


    Когато Мария побягна към банята и повърна от мъка, баща ѝ, залитайки, влезе след нея и ѝ удари плесница, за да замълчи, след което зарида, каза, че тя го е накарала да направи това и се опита да залепи страниците с вода и брашно. Докато Мария гледаше и плачеше, той се напи още повече, заплаши, че отново ще я удари, и накрая хвърли всичко в печката.


    Следващата вечер Мария чу баща си да разговаря с Хефе, местния гангстерски бос, за когото работеха братята ѝ.


    - Да, ще стане хубавица - отбеляза Хефе.


    - Кльощава е, за нищо не става, само книги са ѝ в главата и все тича на училище. Къщата ми е кочина. Тя не върши никаква работа. Майка ѝ беше същата кучка.


    - Тя си получи заслуженото, Карлос. Много отдавна.


    - Шибана кучка. Не като моята Анна. - Майката на братята ѝ, която бе починала от рак. Баща ѝ казваше, че и нейната майка, Лусита, е починала от рак. Много отдавна. Мария била твърде малка, за да помни. - Анна беше светица - продължи баща ѝ с дрезгав глас, мрачно вперил поглед в чашата си. - Нямах проблеми с Анна и синовете ми.