Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Из ученията на Шри Юктешвар и Парамаханса Йогананда

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    17,95 лв.
    ISBN: 9789542614630
    Наличност: В наличност
    Година: 2015г.
    Страници: 416 стр.
    Размер: 14х21
    Тегло: 0.3650 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Според историческата наука, еволюцията на човешката раса и развитието на цивилизациите е ставало постепенно, в линеен порядък. В светлината на някои от най-новите археологически и научни открития обаче тази теза изглежда все по-несъстоятелна.

    Преди повече от столетие един индийски мъдрец дава съвсем различно тълкувание на човешката история, което днес намира потвърждение в редица научни открития. Шри Юктешвар, един от най-големите духовни учители на Индия и гуру на Парамаханса Йогананда (автор на „Автобиография на един йогин“), представя еволюцията на човечеството като поредица от цикли – или юги, през които планетата минава. Според него наскоро сме преминали през долния край на този цикъл – Кали юга, и сега се придвижваме към по-висшата енергийна епоха. Това ще доведе до фундаментални промени както във външния свят, така и в човешкия мироглед.

    Когато човешката история се разгледа през тази призма за цикличност на епохите, много от загадките на миналото намират своето логично обяснение. Така човек не само получава по-смислена представа за миналото, но и придобива една по-ясна визия за бъдещето.

    „Югите“ представлява любопитно съчетание между древното знание на индийските мъдреци и съвременната научна мисъл. Джоузеф Селби е специалист по древна история и източна философия, а Дейвид Щайнмец – по астрономия и физика.

    Няма продукти, които да съвпадат със зададените от вас критерии.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Из ученията на Шри Юктешвар и Парамаханса Йогананда

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



     


     


     


     


    Увод


     


     


    През 1905 г. Алберт Айнщайн преобърна света на физиката с главата надолу – за първи път човечеството видя прочутото днес уравнение E=mc2. Айнщайн радикално промени разбиранията ни за физическата Вселена, като доказа, че цялата материя всъщност е концентрирана енергия.


    Възгледите на ХІХ век за материалния свят са основно механични; материята е смятана за солидна и принципно неизменима. Макар да приемат, че е съставена от безкрайно малки обекти, хората тогава вярват, че тези елементи са солидни и подчиняващи се на същите основни закони, с които се съобразяват Слънцето и планетите. Времето също е възприемано като непоклатима константа във Вселената и неподвластно на променящите се условия. През ХІХ век самата Вселена е осмисляна като много голяма машина, часовников механизъм с безграничен размер, функциониращ съвършено точно и непреклонно в своето протяжно величие.


    Днес ние имаме съвсем различни представи за физическия свят. Смятаме, че материята е енергия в концентрирана форма. Не само че за нас тя е променлива, но знаем и че най-малкият атом може да бъде преобразен в огромно количество енергия. И невероятно разрушителните сили на ядрените оръжия, и изумителната мощ на ядрената реакция доказват проницателните заключения на измамно простичкото уравнение E=mc2.


    Възгледите ни за самата огромна Вселена също се промениха революционно. Ние не само знаем, че обектите в Космоса не се движат по прави линии, ние знаем, че не съществува подобно нещо като прави линии. Пространството е изкривено и Вселената има граници. Физическите предмети не могат да се движат по-бързо от скоростта на светлината. Скоростта на светлината всъщност е единствената константа във Вселената – всичко друго се измерва само спрямо нея. Дори времето се съотнася към
    светлината.
    Концепцията за атома, възприеман по-рано като образувание от малки елементи, като миниатюрна Слънчева система, в която ядрото заема мястото на Слънцето (сигурно сте правили подобни модели в шести клас), сега е отстъпила място на друга теория – че дори не можем да го визуализираме в представите си. Днес физиците твърдят, че атомът е миниатюрна частица от пространството, в което обектите влизат и от
    което, за едно кратко космическо премигване, излизат в квантовия, субатомен свят – свят, където самият опит да бъде наблюдаван атомът променя на практика наблюдаваното. Нилс Бор, изтъкнатият физик от началото на ХХ век и Нобелов лауреат, нарича квантовия свят potentia, т.е. възможност. Други говорят за него като за квантов прилив или квантова пяна, т.е. енергиен водовъртеж, съществуващ
    точно под прага на човешкото възприятие.


    Теорията на струните, най-новата „теория на всичко“, отива още по-далече. Според нея изобщо не съществуват материални структури, а дори невъобразимо малките субатомни структури, които физиците се опитват да изучат – като кварките, са на практика съставени от още по-малки вибриращи струни и енергийни пръстени.
    Преди малко повече от сто години човечеството е смятало, че светът е изграден от материя, взаимодействаща си с енергията. Днес ние сме наясно, че нашият свят е съставен от енергия, приела формата на материя.



    *


    Днес сме на прага на друга, още по-голяма промяна в областта на идеите – този път не в теорията на физиката, а на историята и развитието на цивилизациите. Точно както Айнщайн преобърна традиционното мислене благодарение на аномалния, но неоспорим факт, че скоростта на светлината е константа, така днес историята и археологията се сблъскват с неоспорими аномалии, които са напът да променят традиционното мислене за хода на човешкото развитие.
    Настоящата теория за развитието на човечеството е линейна, подобно на представите за Вселената от ХІХ век. Според нея приблизително около осем хиляди години пр.Хр. хората, обособени в скитащи групи на ловци събирачи, съществуват на ръба на оцеляването. Някъде между 8000 и 3000 г.пр.Хр. човечеството се научава да обработва земеделски култури и да опитомява диви животни. Смята се, че именно тези земеделски умения позволяват на групи хора да се установят на едно
    място за постоянно и тъй като вече имали достатъчно храна, шансовете им
    за оцеляване се увеличили значително. След като населението усяда твърдо в даден район, за първи път хората започват да строят големи постройки, поставя се началото на размяната и търговията, развива се езикът, появява се необходимост от управление, оръдията на труда и сечивата стават по-сложни и полезни – и това развитие продължава в повече или по-малко права линия, чиято кулминация е съвременната
    цивилизация.


    Съществуват обаче много факти, които просто не се връзват с описаното по-горе. Някои от тези аномалии, които не съответстват на традиционните теории, станаха известни наскоро благодарение на прилагането на новите научни достижения – като ДНК картирането и радиометричното датиране, върху артефакти от миналото. Други аномални примери са край нас толкова отдавна, че тяхната близост и познатост замъгляват значението им – но те се взират право в нас!


    Най-известните съоръжения в света са пирамидите в Гиза, издигнати заедно със загадъчния Сфинкс. И до днес, след хиляди години предположения, ние все още не знаем двете най-основни неща за тях: как са били построени и защо.


    Традиционните историци и археолози твърдят, че пирамидите са построени за приблизително двайсет-трийсет години от хиляди работници с помощта на примитивни сечива. Дори да приемем, че една примитивна култура би могла да открие как да пренесе огромни количества от камъни до строителната площадка, все още остава загадката как са били отрязани, обработени и поставени 2,5 милиона блока при средна скорост един блок на всеки четири минути за двайсет години. Някои от тези блокове тежат повече от седемдесет тона и говорим за височина почти половината от „Емпайър Стейт Билдинг“.


    Освен това, ако приемем традиционната теория, не бива да забравяме, че целият строеж трябва да е бил извършен само с дървени, каменни или медни инструменти и с плетени въжета.


    Дори подобна „примитивна култура“ да бъде призната за способна да се справи с предизвикателствата на толкова големи строителни конструкции, никой не може да обясни точността и уменията, с които това е постигнато. Нито пък някой е успял да установи как „примитивна култура“ може да създаде проект за подобни сложни структури – а те със сигурност е трябвало да имат подробен предварителен проект в детайли, преди да бъде започната работата, или пък как такова общество би успяло да поддържа организацията, необходима за тази дейност, в продължение на двайсет или трийсет години, т.е. периода, нужен за построяването на пирамидите.


    Прецизността и уменията, които откриваме в строежа на пирамидите, са забележителни дори по днешните стандарти. Основата на Голямата пирамида, най-впечатляващата от трите централни пирамиди, покрива територия от тринайсет акра – и все пак нивото на основата не се разминава за цялата тази площ с повече 16 мм (5/8 от инча).


    Каменните блокове са изсечени и долепени един до друг толкова съвършено точно и плътно, че макар да не са замазани с хоросан, между тях не може да се пъхне дори кредитна карта.


    Голямата пирамида в Гиза е единственото от древните седем чудеса на света, което съществува и днес – и може би ще я има дълго след като и последните съвременни небостъргачи на земята се срутят. Тя е строена с изумителна предвидливост: мястото, на което е издигната, се е оказало способно да я издържи в продължение на хиляди години, без пирамидата да се е помръднала или наклонила, въпреки че векове наред е била най-тежката структура на земята.


    Традиционните археолози и историци датират строежа на Сфинкса и на пирамидите от Гиза приблизително към 2900 – 2500 г.пр.Хр., но има любопитни доказателства, че Великият сфинкс може би е много по-стар от пирамидите. Възрастта на древните съоръжения често се определя чрез количеството въглерод, което се намира във всеки дървен или органичен материал, открит в съоръжението, но Сфинксът е изцяло от камък и съответно не предлага нищо подходящо за датировка. Ерозията на камъка – следствие от продължителното влияние на климата и времето – обаче ни дава приблизителна представа. Геологът д-р Робърт Шох, уважаван учен и преподавател в Бостънския университет, твърди с убедителни аргументи, че резултатите от установената по Сфинкса водна ерозия сочат, че той е бил изваян най-малко преди седем хиляди години – много, много по-рано от възприетата традиционна теория.
    Пренебрегването на информацията относно пирамидите и Сфинкса може да
    бъде извинено, ако това бяха единствените аномалии, несъответстващи на
    линейния възглед за историята и развитието на човешката цивилизация.
    Но съществуват и много други.


    Прието е да се смята, че човекът се научава да обработва земеделските култури и да отглежда животни за няколко хиляди години – от 8000 до 3000 г.пр.Хр., повече или по-малко случайно, в изолирани райони като Плодородния полумесец, долината на река Инд в Пакистан или долината на Жълтата река в Китай.


    Новите научни методи, прилагани върху открити наскоро артефакти на различни археологически обекти из целия свят, обаче сочат, че домашни животни и култивирани житни растения има много по-отдавна от осем хиляди години пр.Хр. Доказателства за питомни кози и овце са открити в Афганистан приблизително тринайсет хиляди години пр.Хр., а скорошни проучвания доказват, че находките на култивирана пшеница от Израел датират докъм двайсет и една хиляди години пр.Хр.


    Традиционно се твърди, че човечеството постепенно се научава да строи различни видове съоръжения, стъпка по стъпка, грешка след грешка, често издигайки сгради върху други, намиращи се на същото място, по-стари постройки. Следи за подобно развитие намираме от около 500 г.пр.Хр. Археолозите, които работят в съвременен Рим, са открили например, че в по-новите горни пластове на техните разкопки са използвани по-сложни строителни техники, докато в по-старите долни пластове те определено са по-примитивни.


    При други, още по-стари археологически обекти обаче са открити следи от развитие в обратна посока. В древните руини на Мохенджо Даро, близо до река Инд в Пакистан, в най-старите пластове – от близо 3000 г.пр.Хр. – са намерени най-сложните постройки. Градските пътища са разположени в прави линии с пресечни улици, които оформят решетка – по подобие на съвременните градоустройствени планове. В къщите е имало
    течаща вода, отопление и канализация. В града са били построени обществени бани и площади. Освен това – и вероятно най-интригуващото – при строежа на сградите на територия от около 160 000 квадратни километра (100 000 квадратни мили) са били използвани тухли с еднакъв, стандартен размер, както и уеднаквени мерки. И напротив, последващото развитие през следващите векове на същата територия показва все по-намаляващо ниво на сложност на постройките, докато към 1500 г.пр.Хр. строителните стандарти се влошават значително.


    Съвременните учени смятат, че първоначално езиците също се развиват изолирано, на
    различни места по света и с течение на времето се смесват и заемат един от друг, докато се стигне до сегашното състояние.


    Съществуват обаче убедителни лингвистични доказателства, че всички западни езици, от фински до английски, от иврит до френски, могат да проследят своя произход от санскрит, най-древния език в Индия. Корените на санскрита, един от най-сложните и усъвършенствани писмени езици на света, могат да бъдат отведени най-малко докъм седем хиляди години пр.Хр.; и дори тогава той е притежавал много по-голяма степен на структурна и граматична сложност, отколкото има днес. Ще бъде по-вярно да се каже, че съвременните западни езици са резултат от опростяването и упадъка на санскритския език, отколкото, че са се развили и еволюирали от него.


    Тези и други аномални факти и открития просто не пасват на съвременната линейна теория за развитието на цивилизациите. Не само че трябва да отместим времевите граници на историята си много по-назад в миналото, но трябва и да намерим начин да разберем как така още преди векове човечеството е знаело толкова много неща, които и днес се смятат за модерно и ново познание. Как е възможно Сфинксът да е създаден
    вероятно преди около седем хиляди години? Как е възможно пирамидите, едни от най-добре построените съоръжения в света – и в древния, и в съвременния – да са изградени с такава прецизност и умения в период, който се предполага да е зората на цивилизацията? Как е възможно човекът от древността да е използвал житни култури още преди двайсет и три хиляди години? Как може най-старите постройки в древен град като Мохенджо Даро да са най-сложните? Как така санскритът се оказва един от най-сложните и добре структурирани езици в света още преди девет хиляди години?
    Картината, която се създава от тези и от безброй други загадки, е следната: човечеството е притежавало високоусъвършенствано познание в миналото, много по-рано, отколкото днес е прието да се смята; и през хилядите години между тогава и сега го е загубило.


    Как може да се обясни това?



    *


     


    През 1894 г. близо до Калкута (Колката) е написано малко произведение – „Свещената наука“ – от Свами Шри Юктешвар. В увода на тази тънка книжка Шри Юктешвар не само обяснява познанията и сложните постижения на миналото, но и предсказва научния бум през ХХ век. По-нататък предвижда ключовото постижение, което ще бъде направено през новото столетие: откритието, че материята е съставена от „фини елементи и енергии“.


    Предсказанието на Шри Юктешвар е направено почти от другия край на света и двайсет години преди публикуването през 1905 г. на Айнщайновата теория за относителността (включително E=mc2), която твърди, че енергията и материята са равностойни. Шри Юктешвар не пише като учен, а като пророк и мъдрец, и излага в съвременна форма мъдростта, предавана от векове в древните индийски текстове и учения.


    В „Свещената наука“ той описва повтарящия се цикъл на човешкото развитие, наречен цикълът на югите, т.е. епохите. Пълният цикъл се състои от възходяща половина, или дъга, и от низходяща половина, дъга, като всяка продължава по 12 000 години. По време на възходящата дъга от 12 000 години човечеството се развива през четири различни епохи, юги, достига кулминацията си и после запада отново през четири епохи в низходящата дъга – в обратен порядък, за още 12 000 години. Така в течение на 24 000 години човечеството като цяло достига своя връх в познанието и съществуването си и отново запада, минавайки през цикъл, който се случва отново и отново.


    Шри Юктешвар пише, че в момента се намираме във възходящата половина на цикъла, във втората епоха – Двапара юга. Той описва и по-висшите епохи след нашата, когато човечеството ще общува телепатично, ще разбира сложните закони на мисълта, които лежат в основата на енергията, ще преодолее ограниченията на времето и ще прозре
    най-важния и фундаментален от всички закони – че божественото съзнание е в основата на цялата реалност.


    Шри Юктешвар обяснява, че цикълът на югите е следствие от външно влияние, идващо извън нашата Слънчева система, което въздейства върху съзнанието на цялото човечество. В резултат от това влияние човешкото съзнание се променя, като същото се случва и с възприятията, чувствата и интелекта на хората. В по-висшите епохи, които Шри Юктешвар описва, човечеството не само ще знае повече, но и ще бъде способно да възприема повече, отколкото можем ние днес; хората не само ще имат по-усъвършенствани способности, но с прогреса на епохите подбудата за действията им ще се промени значително. В тези по-висши юги възприятията и способностите, смятани днес за необичайни, ще бъдат нормални за всеки, живеещ тогава – както днес смятаме за напълно естествена част от живота си колите, самолетите и телефоните.



    *


    Къде, бихте могли да попитате, са доказателствата за съществуването на югите? До голяма степен те са точно под носа ни.


    В продължение на векове, през периода, който Шри Юктешвар описва като най- долната епоха – Кали юга, повечето европейци смятали, че светът е бил плосък. Интелигентни и образовани мъже и жени твърдели, че това е очевиден факт. Днес всяко дете знае, че светът е кръгъл – и може да обясни как сами да стигнете до този извод. Наблюдавайте как кораб се появява в далечината. Ще забележите, че първо се вижда върхът на кораба, а постепенно и останалата част, от мачтата до палубата и основата.
    Днес приемаме за очевидно, че светът е кръгъл, и се подиграваме на хората, които някога вярвали, че е плосък. През 1900 г. учените смятали, че Земята и Вселената са огромни машини, работещи с часовникова точност от началото на времето. Може би се подиграваме и с тях заради погрешните им възгледи. И все пак е било едва преди стотина години, а сега ние възприемаме възгледите на Айнщайн за Вселената за
    нещо подразбиращо се от само себе си.
    Голяма част от това, което днес смятаме за очевидна подкрепа на линейната теория за развитието на човечеството, може би скоро също ще предизвиква подигравките ни.
    В някои детски игри карат децата да открият други обекти, „скрити“ в картинката – може би фигура на лебед в някой облак, тромпет в клоните на дървото или каручка в оградата на верандата. Първоначално е трудно да ги откриеш, но после като че ли сами започват да изскачат пред очите ти. По същия начин, когато погледнем с нови очи към миналото си, като имаме предвид цикличния възглед за развитието на човечеството,
    доказателствата, които са били скрити под носа ни, започват просто да изскачат.
    В музеите има хиляди артефакти, които не са изложени – съхранявани в складове и мазета. Те обикновено се смятат за не толкова интересни – или пък, както често се оказва, не е имало достатъчно време или експерти, или финансови ресурси, за да бъдат обстойно проучени. Някои от тях може да се окажат безценни доказателства за висшето познание от миналото.


    През 1901 г. на гръцкия остров Антикитера е открит загадъчен механизъм, датиращ според археолозите поне отпреди две хиляди години. Той едва наскоро бе подробно проучен с помощта на съвременните технологии и бе установено, че в него се съдържат над сто и двайсет сложни „часовникови“ устройства – доказателство за технология, която не би трябвало да съществува толкова отдавна. Кой знае колко други
    предмети, някои от които намиращи се в прашни складове по света, други –
    изложени в музеите, внезапно ще „изскочат“ пред очите на изследователите и учените, когато новите идеи станат все по-очевидни в светлината на прогресивните възгледи за човешката история.


    Нещо повече, съществуват хиляди древни постройки – като пирамидите в Централна Америка, които все още не са разкопани, или други – като пирамидите в Гиза, за чието изграждане и цел все още няма напълно убедително обяснение. Или друг пример – фигурите на платото Наска в Перу, стилизираните рисунки на животни – колибри, маймуна и др., „начертани“ на земята в гигантски мащаб, благодарение на който могат да се видят и разпознаят като съответните животни само ако човек се намира на стотици метри във въздуха, на самолет или хеликоптер. И до днес е загадка защо едно общество би вложило години труд, за да създаде неща, които хората не могат да видят – освен ако не са имали начин да ги виждат!


    Озадачени от старите и новите открития, цяло ново поколение учени, археолози, палеонтолози, палеогенетици, палеоастрономи, подводни археолози, лингвисти и специалисти от безброй други научни дисциплини се вглеждат по-задълбочено в настоящите възгледи, догми и неразгадани мистерии от историята и праисторията. Много от тях прилагат неизползвани до този момент техники и усъвършенствани технологии, за да проучат отново древните артефакти и обекти. Макар понякога
    традиционните историци и археолози да ги смятат за ексцентрици, тези учени стигат до открития, които е трудно да бъдат пренебрегнати – и те много често се различават драстично от наложените от векове представи за света.



    *


    В тази книга ще представим някои от най-интересните открития на новото поколение археолози и други учени, които хвърлят нова светлина върху нашето далечно и често скрито минало. Вече се знае например, че през шестото и петото хилядолетие пр.Хр. нивото на науката, астрономията и математиката в Индия е много по-напреднало от нивото им в Европа през първото хилядолетие пр.Хр. Индийските мислители още тогава знаели, че Земята и другите планети обикалят около Слънцето. Използвали са
    концепцията за нулата в сложна математическа система и са имали почти същата като съвременната идея за същността на атома.


    Изследваме и идеите на Шри Юктешвар за цикъла на югите от съвременна гледна точка. В книгата си той обяснява, че човечеството напълно е излязло от най-долната епоха, Кали юга, и през 1900 г. е навлязло в настоящата енергийна епоха, Двапара юга. Откритията и научните познания на ХХ век промениха не само представата ни за природонаучните дисциплини, но и повлияха значително на културата и цялото ни
    общество. Бизнесът, правителствата, популярната култура, религията, всичко днес претърпява бурни промени и според Шри Юктешвар това ще продължи още определено време.


    Изследваме и бъдещето. Според Шри Юктешвар човечеството ще овладее телепатията и в най-висшата епоха, Сатя юга, ще прозре, че божественото съзнание е в основата на цялата реалност. Човечеството току-що е излязло от най-тъмната епоха и в бъдеще ни предстоят много по-велики неща – не само в областта на технологията и изобретенията, а и в усъвършенстване на познанието, съзнанието и възприятията, които ще ни тласнат към по-просветлено бъдеще.


    Надяваме се, че тази книга едновременно ще ви заинтригува и вдъхнови. Мнозина оплакват бързите и сложни промени в съвременния свят и последствията от тях. Въпреки че нашето време наистина се променя бързо, цикълът на югите ни дава утеха, като ни показва, че тези промени не са случайни, а по-скоро са разгръщане на вътрешния потенциал на човечеството. И да, в бъдеще ще ни се наложи да научим множество уроци, някои от които трудни, но все пак се движим напред, към времената, когато съзнанието ни ще бъде освободено от задръжки и ще разполагаме с неподозирани възможности.


     


     


     


    ***************************************************************************


     


     


     


    Висшите епохи в другите култури


     


    Някой може да реши, че идеята на Шри Юктешвар за югите е уникална. Тя е уникална в своята яснота, но не и като концепция. Много други култури изразяват подобни идеи чрез традициите и митовете си. Джорджо де Сантиляна, бивш преподавател по история в Масачузетския технологичен институт и съавтор на „Мелницата на Хамлет“ (Hamlets Mill), изследва многобройни митове за по-висши епохи в миналото, преминаващи от една древна култура към друга. Идеята за по-високо развитите епохи, съществуващи в миналото, се появява вплетена в повечето културни традиции, като така утвърждава тяхната реалност.


    На Запад сме запознати най-вече с мита от Древна Гърция за златния, сребърния, бронзовия и железния век, който се среща в творбите на Хезиод и Платон и датира приблизително от времето, което според това, което ни казва Шри Юктешвар, е низходящата Кали юга. Тя започва в 700 г.пр.Хр. и според митологията тогава човечеството е било в железния век, най-нисшия, до който е стигнало, минавайки последователно от златния, през сребърния и бронзовия век.


    Историкът на философията, В. К. Ч. Гутри, в книгата си „В началото: Някои гръцки възгледи за произхода на живота и ранната фаза на човечеството“ (In the Beginning: Some Greek Views on the Origins of Life and the Early State of Man) дава следното описание на златния век (известен и като Ерата на Кронос):


    „... не богатство и лукс, а достатъчност на храна от природата, свързана с висок морал на хората и пълно отсъствие на войни и раздор. Лекота и щастие, водещи до простота и невинност на ума... Кронос в своята мъдрост назначил богове или духове да се погрижат за хората.“.


    В златния век хората живели много простичко. Нямало войни и раздори, защото не притежавали нищо, за което да се бият. Нямало земеделие, но земята сама произвеждала храна, а климатът бил благоприятен.


    Очевидното сходство между описанието на Гутри на златния век и това, което Шри Юктешвар прави на Сатя юга, е смайващо. Ако беше един изолиран случай, лесно можехме да предположим, че е съвпадение, но има още много примери от други култури, включително скандинавската, келтската, от племената хопи, лакота, от персийците и древните египтяни.


    В Древна Персия, в традицията на зороастризма, съществувал около 500 г.пр.Хр. на територията на днешен Иран, космическата година, която продължава 12 000 години, се разделяла на четири периода от по 3000 години. Четирите епохи са символизирани от дърво с четири клона – златен, сребърен, стоманен и железен.


    Скандинавските митове описват последователността на епохите: епоха на мир, епоха на развитие на социалния ред, епоха на нарастващо насилие и западаща епоха на жестоки зими и морален хаос, завършващ с унищожение, наречено Рагнарок, след което светът ще бъде отново възстановен.


    Традицията на четирите епохи се появява и в келтската митология на Ирландия. Първата келтска епоха, Партолон, се свързва с белия цвят на среброто. Втората, на Немед – с червения цвят на бронза; последвана е от Туата де Денан, златната (жълта) епоха. Четвъртата, епохата на синовете на Мил, е черна. Любопитно е, че „Махабхарата“, великият индийски епос, използва същите цветове в същия ред, като „цветовете на бога“ по време на съответстващите юги. Манетон, египетският жрец, живял около 300 г.пр.Хр., пише история на Египет на гръцки език, от която са оцелели само фрагменти – предимно списък на египетските владетели. Но той освен това разказва и за епоха, в която боговете управлявали човечеството, последвана от период, в който властвали полубогове и герои, и накрая – епоха, в която на власт били обикновени смъртни хора. Последователността отново ясно отразява прогресия на низходящи ери.


    Хопите, племе от Американския югозапад, говорят за четири свята. Авторът Франк Уотърс, самият той по произход хопи, ги описва в своята „Книга на хопите“ (Book of the Hopi). В първия свят хората били невинни, щастливи и здрави. Били в хармония помежду си и с природата. В третия свят вече живеели в големи градове и имало поквара и войни, а в четвъртия животът им бил много тежък, изпълнен с противоречия – „горещина и студ, красота и лишение“.


    В древните индийски традиции се говори за „бика на Дхарма“. Има игра на думи: на санскрит vrisha означава едновременно и „бик“, и „добродетел“, т.е. „дхарма“. Както споменахме по-рано в тази глава, дхармата се увеличава и после смалява с минаването на югите през цикъла от 24 000 години. В Сатя юга, най-висшата епоха, според индийската традиция бикът на Дхарма стои на четири крака, докато в следващата – Трета юга, е само на три, в Двапара юга – на два, а в Кали юга – на един.


    Шри Юктешвар пише, че дхармата е само една четвърт развита в Кали юга, наполовина – в Двапара юга, три четвърти – в Трета юга, и съответно изцяло развита в Сатя юга.


    Тъй като и митът за бика на Дхарма, и идеята за югите произлизат от Индия, тази очевидна прилика между учението на Шри Юктешвар и мита за бика на Дхарма не е изненадваща. Но изумително сходен мит може да бъде намерен и в Северна Америка – легендата за Белия бизон.


    Северноамериканското племе лакота (сиукси) имат легенда за посещение на небесен бял женски бизон, който пристигнал от запад, целият в бяло, носещ вързоп – едно от нещата вътре бил сноп салвия. Бизоновата жена дала на лакота техните церемонии и религия. Научила ги как да се молят и да пеят, както и да използват свещената лула, която също носела във вързопа си. Тя им разказала, че има четири епохи и че през най-висшата от тях свещеният Бял бизон, който присъства постоянно в митовете на лакота, стои на четири крака. През втората – на три, а в третата и четвъртата – съответно на два и един. След като им предала учението си, бизоновата жена заминала отново на запад, по същия път, от който била дошла.


    Сред много паралели, срещани в описаните по-горе митове, по-специално се открояват няколко.


    1. Всички са достигнали настоящата си форма в Кали юга (700 г.пр.Хр. до 1700 г). Кали е най-долната от епохите в цикъла.


    2. Всички изразяват вярата, че разказвачите на митовете са живели в най-долната от епохите, които описват.


    3. Всички говорят за процес, в който човечеството запада от по-висши епохи в последователен ред, от най-висшата, през по-слабо развитите и най-накрая – в най-нисшата епоха.


    4. Всички описват най-висшата епоха ка