Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Кафе в балната зала

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    15,95 лв.
    ISBN: 9789542617198
    Наличност: В наличност
    Година: 2018г.
    Страници: 304 стр.
    Размер: 13х20
    Тегло: 0.2000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Тайните не се пазят вечно...
    Сестрите Ела и Роберта О’Калахан са отчуждени от стара семейна тайна. Двете живеят в отделни крила на тяхното рушащо се имение. Не са си проговаряли от десетилетия. Общуват помежду си единствено чрез кратки и злобни бележки, оставени в коридора. Пред заплахата от фалит Ела се опитва да спаси дома им, като отваря кафене в балната зала. Напук на възраженията на Роберта.
    Докато заведението се радва на успех сред местните жители, сестрите О’Калахан се оказват замесени в скандал, който датира от 60-те години. Ще успеят ли да преодолеят враждата си и да се изправят пред миналото си, за да продължат напред?

     


    Няма продукти, които да съвпадат със зададените от вас критерии.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Кафе в балната зала

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Главата ù пулсираше, изпълнена с безмълвния гняв на сестра ù. Ела бързо отиде в стаята си и застана пред тоалетката. Враните вдигаха врява високо в клоните на дърветата. Тя затвори очи и както често правеше, си представи всичко до най-малката подробност: шумотевицата от разговорите, потропването на порцелановите чаши, скърцането на чакъла под стъпките на клиентите, които идваха и си отиваха от нейното кафене, изпълнената с живот стара къща.


    Ела отвори сребърната кутия за бижута и извади зелената брошка. Имаше форма на теменужка, но беше в индигово черно-зелен цвят. Майка ù мърмореше, че брошката трябвало да бъде лилава, жълта или дори изцяло черна. Бърни О’Калахан я сложи само веднъж на тъмното си палто. Така и не използва брошката повторно.


    Цветята трябва да изглеждат като цветя – казваше тя и цъкаше ядосано с език, задето съпругът ù бе пропилял парите си за брошка, която тя не харесваше.


    Ела много обичаше теменужката на „Вайс“ – зелените камъни искряха, а по-тъмните кристали блестяха и очертаваха съвършено извитите цветчета на виолетката. В средата брошката беше черна, с изключение на един зелен кристал с формата на сълза.


    Когато започна да си разменя писма с бижутерите от „Вайс“ в Ню Йорк, за да уговорят подробностите за брошката, Джон О’Калахан също сметна, че различните зелени нюанси са едновременно красиви и необичайни. Всяка година господин О’Калахан поръчваше по две брошки от фирма „Вайс“ в Ню Йорк. Бижутерите, които работеха в семейната фирма, с радост изпращаха малките пакети до пощенската служба в Ратсърни, така че Бърни О’Калахан да не научи в детайли за крайностите, до които нейният съпруг бе стигнал, за да ù покаже любовта си към нея.


    Ела бе носила брошката само веднъж през всичките тези години. Първоначално възнамеряваше да я пази за някой специален повод, но пропусна подходящия момент. Случи се така, че единственото важно събитие в живота ù стана погребението на съпруга ù. Точно преди да изнесат ковчега му от къщата, Ела забоде брошката на ревера на черното си разкроено палто. Онези, които видяха Ела в този ден, казваха, че тя никога не бе изглеждала толкова бледа, елегантна, съкрушена и самотна.


    Една пратка от Ню Йорк пристигна дори и след смъртта на родителите ù, сякаш за да покаже, че нищо не е в състояние да разруши любовта на Джон О’Калахан към съпругата му. И до ден днешен Ела държеше брошките в малките картонени кутийки, в които те пристигнаха от Америка.


    Мюриъл Харти бе изтичала по алеята с набраздено от бръчки чело. Говореше смутено, заеквайки:


    Получих я вчера и видях господин О’Калахан да минава по улицата. Но нещо ме разсея и той отмина. Трябваше да го извикам. Никога няма да си простя, че не го направих.


    Ела бе разтворила кафявата хартия и отворила кутията. Под капака ù се бяха показали двете брошки, внимателно завити с мека бяла хартия, и Ела бе извадила бижуто с топаз и оранжеви скъпоценни камъни. Щеше много да подхожда на новото тъмнооранжево палто на майка ù, което тя си бе купила от Гори и пазеше за рождения си ден. Брошката представляваше подредени в кръг опушени топази и матови жълти камъни. Но онова, което караше бижуто да изпъкне, бяха тъмнооранжевите скъпоценни камъни, които, подобно на слънчеви лъчи, излизаха във всички посоки от един топаз в средата. Оранжевите камъни блещукаха на светлината.


    Но Ела обожаваше другата брошка – съвсем семпло бижу с квадратна форма. Прозрачните камъни улавяха светлината и блестяха с цветовете на дъгата. Отлично подхождаше на онази ефирна рокля, която майка ù си бе ушила за нощта на хоровия рецитал.


    В онзи момент Ела усети как в нея се надига гняв, задето Мюриъл Харти не бе извикала баща ù, а просто бе продължила да се занимава с проклетите си клюки.


    Ела изпрати пощенски запис, за да плати накитите и писа на господин Вайс за трагичния инцидент, с което му съобщи, че семейство О’Калахан от „Роскарбъри Хол“ вече няма да поръчва брошки.


    Един месец след това Мюриъл Харти бързаше по алеята на „Роскарбъри“ все така развълнувана.


    Пристигна още една кутия – извика тя.


    Мюриъл Харти загуби ума и дума, щом Ела отвори кутията и в нея видяха не една, а две изискани черни брошки. До тях бе сложено и деликатно, изпълнено с уважение писмо, с което бижутерът изразяваше съчувствието си. Ела извади и втората кафява кутийка и разгледа двете брошки. По онова време Роберта бе отказала да приеме брошката, а напоследък Ела не носеше своята. Но в първата година след смъртта на родителите им брошката с формата на семпло черно цвете ù носеше утеха.


    Тя прибра кутията в чекмеджето и облече дебелото си палто. Поспря в коридора, за да извади от чантата си пудриерата и се вгледа в малкото ù огледалце. Внимателно напудри лицето си, прикривайки бръчките под очите си с тампончето на пудрата така, че за миг заприлича на младата Ела с големи очи, които някои хора биха описали като тъжни.