Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Безмълвие

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата

    Нормална цена: 17,95 лв.

    отстъпка -20%

    Промоционална цена: 14,36 лв.

    ISBN: 9789542619987
    Наличност: В наличност
    Година: 2020г.
    Страници: 304 стр.
    Размер: 14,2х21
    Тегло: 0.3000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Петър Баанов, мирското име на Паисий, е висок, рус и синеок младеж, достатъчно образован за своето време. Той е изпълнен с енергия и обладан от амбиция да живее във Виена, да търгува в тамошната кантора на брат си Вълчо, там да се задоми и децата му да не бъдат „робове“...

    Но Петър извършва грях – неволно убива момичето, което харесва. И вместо към Виена, животът му поема към монашеската килия при брат му Лаврентий в Хилендар, за да търси опрощение...

    Следват десет години, за които и до днес историята и манастирските хроники мълчат. Години на странстване, време на мизерия, смъртни опасности, унижения, разкаяние и любов... Бяла лястовица за простите хора в селата и черна овца сред манастирското братство, проигумен Паисий накрая намира път за спасение на душата си.

    Той посвещава остатъка от своя живот, за да даде на българския род памет и история.

     

    Отец Паисий е останал в нашето съзнание като побелелия монах от читанките. Неда Антонова, след дълги години на проучване, ни го описва като различен човек. Човек от Бога и за Бога. Жив човек.

    Мнения на клиент

    Паисий Коментар от Николай Геров
    Научните изследвания за живота на Паисий не са открили никаква информация за това, че той може да е убил човек или че е желаел да живее във Виена и да се задомява там. Не съществуват данни, че Паисий е имал греховна младост. Колкото и години Неда Антонова да се опитва да проучва темата не е възможно да се намерят сведения, които да потвърдят съдържанието в книгата.

    Антонова може да твърди, че книгата й е исторически роман, а не научен труд, но е непочтено да се заявява, че Паисий е убиец или че е мечтаел децата му да растат в чужбина. Известното за Паисий потвърждава тъкмо обратното. Следният цитат от "История славянобългарска" подкрепя това:
    "Но поради що ти, глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език? Но, рече, гърците са по-мъдри и по-културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Затова, казва, по-добре да се присъединим към гърците. Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никакви придобивки от гръцката мъдрост и изтънченост?" Същото може да се каже и за австрийците.

    В читанките Паисий не е изобразяван побелял. В училище децата и младежите виждат картината на художника Кою Денчев, на която възрожденецът е изобразен като тъмнокос и силен мъж на около 40 години - възрастта, на която написва "История славянобългарска".

    Книгата "Безмълвие" е роман, но не за Паисий, а за някаква фантазия на Неда Антонова. Истинският жив човек Паисий дава живота си за българите. Той събужда народа си и следващите поколения просветители и революционери извоюват българската свобода. И днес книгата на Паисий връща българите към корените им.

    "Безмълвие" отправя тежки обвинения към човек, който не може да се защити. Паисий е невинен до доказване на противното, а няма сведения за виновността му. Добре е да оставим Паисий Хилендарски на спокойствие - най-малкото това е заслужил. Би било разумно книгата "Безмълвие" да не се пуска в продажба. (Публикуван на 12.05.20)

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Безмълвие

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    През това лято в Самоковската кааза срещнах само двама души, в чийто разум проблясваше неугасена все още искрица свяст...


    Единия го сварих на събора на същото онова село Ак Искър в един неделен ден две седмици след Кръстовден: стъпил беше на купчина камъни, разгръщаше голяма и тежка като кирпич книга и като четеше на висок глас от нея, от време на време целуваше страниците й и я затваряше, склопяваше очи в размисъл и тъй изчакваше слушателите му да проумеят изреченото, тогава отново отваряше книгата, пак я целуваше и продължаваше да чете...


    ...а българският ни цар – нахлупил бял калпак и яхнал черен кон със златна сбруя... След него вървят царските люде – и те окъпани в злато и с по две сабли на кръста, и трета сабля – в зъбите... подир тях иде царският аскер – като пясък в морето: ни брой има, ни чет, половината войскари на коне, другата половина – пешком и с по два пищова в силяха... вървят и пеят, докато стигнат онова място, дето свършва земята и започва една безкрайна вода, а в нея – ни път, ни брод... Само душмани. Наизлезли душманите от водата, втурнали се връз нашите, били се какво се били, ту едните надвиват, ту другите, докато накрая царските ни войскари натикали душманите обратно във водата, като ги направили двойно повече на брой – на едно място пращали труповете им, на друго място – главите... И тогаз настанали едни времена, дето се заприказвало по земята за някакво си страховито племе, що нямало страх от никого, освен от Бога и дето Бог по висшето си благоволение му е дал парцел за ниви и за ливади, дал му и името си и туй племе се нарекло българи, което ще рече „от Бог подарени на света...“


     


    Четецът вдигна глава, видя ме, затвори книгата, притисна я с усилие до гърдите си, коленичи върху купчината камъни и отправи взор към небето...


    Мисля, че очакваше от мене подкрепа. Пристъпих към него, прекръстих се и посегнах към книгата, отворих я и „зачетох“ оттам, където той беше спрял:


    ...и славен беше този народ, и всички съседни народи го тачеха, царете им го почитаха и с радост даваха дъщерите си за жени на неговите синове... И земята му беше спокойна, и всичко раждаше плодове според както го е сътворил Бог, и нямаше ни глад, ни болести, ни душманлък между людете и това продължи векове, докато откъм Едрине се зададе онази тъмна и мътна вода, ламя стоглава се зададе, зинала да глътне света...“


    Прекръстих се пак, затворих книгата, застанах до човека на камъните и двамата усещахме, че сме изпаднали на непознато, но свято място, където човек не може да приказва с думите, с които си служи на нивата или в обора... Не беше времето за молитва, по-скоро време за песен беше, но като знаех само църковните песнопения, очаквах някой друг да запее...


     


    Вечерта, докато се прибирахме към града, аз попитах моя нов познат за името му, като преди това назовах моето.


    Никодим съм. Иначе съм кога даскал, кога – търговец. Според нуждите на раята.“


    Попитах го защо прави всичко това и какво печели, като обикаля селските събори и мъкне тежката книга, която не бе нищо друго, освен най-обикновен оръфан требник, оцелял от дълбоки времена, а текстът му бе написан в две колони на всяка страница – едната с глаголически букви, другата – с кирилски...


    Ако не беше толкова млад, отче, а и ако да беше походил из нашенско толкова, колкото аз съм обходил, щеше да научиш истината... Людете, които срещаш из земите ни, не са от онези човеци, с каквито Бог някога е населил земята, а са животни, които проговарят само ако нещо ги заболи... Нямат нищо, на което да се надяват. Животът им няма ни днес, ни утре, щото никой не знае, като замръкне вечерта, дали ще осъмне на другата заран... не знаят, като раждат деца, дали утре тези деца ще са живи. Нямат собственост, работят земите на Коджа Мустафа ага и той им дава само половината от изработеното, а върху таз половина еминът им стоварва всякакви данъци... Данък налагат даже на времето през лятото – ако е било дъждовно, данъкът върху житото е по-висок, щото земята била родила повече... По три пъти годишно ги прибират клетниците да строят пътища ангария, не им дават да яздят кон или да носят калпак, по-висок от фес, забранено им е да се смеят публично или да показват по друг начин своята радост от това, че са живи... Дори за походка ги вкарват в кауша... Върви ли човек с едри крачки и вдигната глава, властта намира, че се е нещо възгордял и бърза да го смири... Питал съм Бог... Защо, Боже всесправедливи, ги държиш на света, щом са по-низши от говедата, които изкарват на паша... Бог мълчи, но пък ми праща мисли... Всяка нощ ми праща мисли, но няма на кого да ги кажа... ще ги кажа на тебе... Единственото, що имат тези горки човешки твари като своя собственост, е общото им минало, онова дълбоко минало, което никой не помни и чиито думи и образи само от време на време се прокрадват в сънищата, в неочаквани и необясними спомени или в някои стари думи, които никой вече не знае какво означават...