Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Чочарка (Клуб класика)

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата

    Нормална цена: 14,95 лв.

    отстъпка -20%

    Промоционална цена: 11,96 лв.

    ISBN: 9789542613640
    Наличност: В наличност
    Година: 2014г.
    Страници: 304 стр.
    Размер: 14х21
    Тегло: 0.3350 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Красивата Чезира се омъжва и напуска родното си селце в Чочария, за да заживее с възрастния си съпруг в Рим. Раждането на дъщеря й Розета придава смисъл на живота й. Смъртта на съпруга й след тежко боледуване й носи облекчение. Въпреки Втората световна война, хранителният магазин на Чезира процъфтява и не след дълго тя натрупва цяло състояние. Рим е бомбардиран и правителството на Мусолини е принудено да избяга. Италия попада под немска окупация. Чезира разбира, че двете с Розета трябва да напуснат дома си.

    Майка и дъщеря тръгват по опустелите пътища на Италия само с два куфара с дрехи и пари. Прекарват една година в планината близо до фронтовата линия. Година, която ги кара да видят грозното лице на света и хората във време на зверско насилие. Преживяното ги променя завинаги.

    „Чочарка“ е един от най-силните антивоенни романи в световната литература.

    ***

    Алберто Моравия (1907–1990) – псевдоним на Aлберто Пинкерле – е считан за „баща на италианския неореализъм“. Той постига успех още с първия си роман „Безразличните“, последван от добилите световна известност „Чочарка“, „Презрението“, „Конформистът“, „Римлянката“ и др. Въпреки че е носител на най-престижните литературни награди в Италия, през 1952 г. творбите му са забранени от Ватикана. През 1958 г. е номиниран за Нобелова награда за литература.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Чочарка (Клуб класика)

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Ето как започна животът ни в Санта Еуфемия, както се наричаше селцето. В началото си мислехме, че няма да останем повече от седмица-две, но всъщност живяхме там цели девет месеца. Сутрин спяхме колкото се може повече, защото и бездруго нямаше какво да правим. Освен това бяхме толкова изтощени от лишенията и тревогите, преживени в Рим, че през първата седмица се случваше да спим по дванайсет-четиринайсет часа. Лягахме си рано, събуждахме се през нощта и пак заспивахме, после отново се събуждахме по изгрев-слънце, но сънят ни оборваше, настъпваше денят, а ние се обръщахме с гръб към светлината и спяхме цялата сутрин. Никога преди не бях спала толкова много. Сънят ми беше дълбок и здрав, сладък като домашен хляб, без сънища и вълнения, наистина отморяващ; чувствах, че с всеки изминал ден си възвръщам силите, които загубих в Рим и по време на престоя си у Кончета.
    Този здрав сън наистина ни се отразяваше добре и след седмица и двете с Розета се преобразихме: изчезнаха сенките под очите ни, страните ни се заоблиха и порозовяха, кожата на лицата ни се изглади, главите ни се проясниха. По време на този сън ми се струваше, че земята, в която бях родена и която бях напуснала преди години, отново ме приемаше в обятията си и ми вливаше от своята сила, както обикновено става с растение, изтръгнато от корен, което, след като бива посадено отново, се съживява и пуска отново листенца и цветчета. Да, ние сме растения, не хора, или по-скоро сме повече растения, отколкото хора, и цялата ни сила идва от земята, в която сме родени, и ако я напуснем, вече не сме нито растения, нито хора, а само прах, който вятърът на обстоятелствата разнася по света.
    Спяхме по много и с такова желание, че всички трудности от живота в планината ни се струваха нищожни и се справяхме с тях като на шега, почти без да ги забелязваме. Приличахме на добре нахранено и отпочинало муле, което дърпа каруца по склона и когато стигне върха, има сили да продължи в ритмична стъпка, сякаш нищо не е било. Но както отбелязах, животът горе в планината беше доста суров и ние бързо си дадохме сметка за това. Сутрин се започваше с чистенето: трябваше да слезем от леглото и да внимаваме да не си изцапаме краката, поради което бях домъкнала няколко каменни плочи и настлах пода, така че в дъждовните дни да не стъпваме в калта. После трябваше да донесем вода от кладенеца, който се намираше точно срещу нашата къщичка. През есента това не ни затрудняваше особено, но селцето се намираше на около хиляда метра надморска височина и през зимата водата в кладенеца беше ледена: като пуснех кофата, пръстите ми се вкочаняваха, докато я изтегля. Аз съм зиморничава и затова си миех само ръцете и лицето, но Розета, която предпочиташе студа пред мръсотията, се събличаше гола, заставаше в средата на стаята и изливаше върху главата си цяла кофа ледена вода. Моята Розета беше толкова здрава, че водата се плъзгаше по тялото й, сякаш беше намазано с олио, и само няколко капчици оставаха по гърдите, гърба, корема и дупето. След като се измиехме, излизахме и се залавяхме с приготвянето на храна. В топлата есен и с готвенето нещата стояха горе-долу добре. Трудностите започнаха с настъпването на зимата. Трябваше да ходим в дъжда да сечем дърва и храсти, после се прибирахме в колибата и започваха мъките с паленето на огъня. Суровите и мокри дърва не горяха, а от съчките се вдигаше гъст и лютив дим, поради което се налагаше да залягаме, опрели лица в калния под, и да духаме с все сили, докато огънят се хване. Накрая ставахме целите в кал, бяхме изтощени и ядосани, от очите ни течаха сълзи и трябваше да изтърпим всичко това, за да сварим няколко зърна боб или да си изпържим яйце на тигана. Хранехме се като селяните – лек обяд към единайсет часа, после основно хранене към седем вечерта. За закуска си варяхме качамак и го заливахме с мазнината от печени наденици или се задоволявахме с къшей хляб и глава лук; понякога ядяхме само рожкови. Вечер обикновено се приготвяше минестрина и някое парче печено месо, почти винаги козе, от трите разновидности – яре, коза и пръч. След като се нахранехме сутрин, нямахме какво да правим, освен да чакаме да стане време за вечеря. Ако времето беше хубаво, излизахме на разходка: обикаляхме планината, като вървяхме все по същата мачера, докато стигнем до гората, там си избирахме някое хубаво сенчесто място под някое дърво и се излежавахме на тревата целия следобед, като се наслаждавахме на гледката. Но лошото време онази зима продължи месеци наред и по цели дни оставахме в стаичката, без да правим нищо: аз седях на леглото, Розета – на стола, а Луиза обикновено тъчеше на стана и блъскаше така, че главата ми кънтеше. Цял живот ще помня тези часове, прекарани заради лошото време в стаичката. Дъждът се лееше ритмично и аз го чувах как мърмори по плочите на покрива и клокочи надолу по улука, преди да се излее в кладенеца. За да пестим от олиото, понеже запасите ни бяха оскъдни, стояхме на тъмно и единствената светлина идваше от завесата на дъжда пред прозорчето ни, което по-скоро бих нарекла отвор за котки, защото беше почти толкова малко. Седяхме вътре и мълчахме, защото бяхме загубили кураж и вече не ни се говореше по двете обичайни теми – глада и идването на англичаните. Часовете минаваха мъчително, а аз бях изгубила представа за времето и дори не знаех кой месец и кой ден е; струваше ми се, че съм оглупяла, защото не използвах главата си от доста време: нямаше нищо, за което да мисля. Понякога дори ми се струваше, че полудявам, и ако не беше Розета, на която като майка трябваше да давам пример, не знам какво бих направила: бих изтичала навън с крясъци или бих се хвърлила да шамаросам Луиза, която сякаш нарочно ни оглушаваше със стана си, а на лицето й постоянно бе изписана нелепа усмивка, сякаш искаше да ни каже: „Ето какъв живот водим ние, селяните... Сега и вие, госпожите от Рим, живеете така... Е, как е, харесва ли ви?”.
    Другото, което ме влудяваше през целия ни престой горе, беше изключителната теснота на мястото, особено на фона на панорамната гледка към долината Фонди. От Санта Еуфемия прекрасно се виждаше цялата долина, осеяна с тъмни портокалови горички и бели къщи, а отдясно, към Сперлонга, се забелязваше и ивица море; знаехме, че там се намира остров Понца, който можеше да се види при ясно време и на който бяха англичаните, тоест свободата. Но въпреки вдъхновяващата красота на пейзажа, ние продължавахме да живеем и да се движим по тясната и дълга мачера, която беше толкова стръмна, че ако направехме четири стъпки напред, рискувахме да паднем долу, върху също такава мачера. Така че си стояхме горе като птици, накацали на клон по време на наводнение, които чакат подходящия момент, за да литнат към по-сухи места. Но този момент така и не настъпваше.
    След първата покана в деня на пристигането ни семейство Феста ни поканиха на трапезата си още няколко пъти, но срещите ни ставаха все по-хладни и накрая съвсем престанаха да ни канят. Както каза Филипо, той имаше семейство и що се отнася до храната, трябваше да мисли преди всичко за семейството. За щастие няколко дни след пристигането ни дойде Томазино, дърпайки за поводите своето магаре, натоварено догоре с пакети и чували. Това бяха нашите провизии, събрани от него от различни стопанства в долината на Фонди, и всичко беше по списъка, който бяхме съставили заедно. Човек, който не е попадал в подобна ситуация - да притежава пари, които на практика не струват нищо, да е на чуждо място и с чужди хора на върха на планината, да не е преживявал глад по време на война, - не би могъл да разбере радостта, с която посрещнахме Томазино. Трудно е да се обясни: обикновено хората живеят в градовете, магазините там са пълни и снабдени с всичко необходимо. Така човек се заблуждава, че пълните магазини са напълно естествено нещо – като смяната на сезоните, редуването на деня и нощта, изгрева на слънцето, дъжда. Пълна илюзия: храната може да изчезне за един миг, както изчезна в онази година, и всички милиони на света не биха стигнали да се купи къшей хляб, а без хляб настъпва смърт.
    И така, Томазино пристигна задъхан, теглейки магарето, което едвам вървеше, и ми извика:
    - Ей, госпожа, нося ви ядене поне за шест месеца.
    Предаде ми нещата, като си отбеляза всичко на същия лист пожълтяла хартия, на който бях написала поръчката. Спомням си онзи списък и сега ще го изброя, за да добиете представа от какво зависеше животът на хората през есента на 1943-а. И така, моят живот и този на Розета бяха поверени на петдесеткилограмов чувал бяло брашно за хляб и макарони, по-малък чувал царевично брашно за качамак, двайсетина килограма фасул от най-ниско качество, вече почнал да покълва, няколко килограма леща и нахут, петдесет килограма портокали, гърне с два килограма сланина и няколко килограма наденици. Освен това Томазино беше докарал горе и чувалче сушени плодове: смокини, бадеми и орехи, както и доста голямо количество рожкови, с които обикновено се хранят конете, но тогава си бяха добри и за нас. Прибрахме всичко в стаичката – повечето неща напъхахме под кревата, и си оправих сметките с Томазино, като научих, че само за една седмица цените бяха скочили почти с трийсет на сто. Някой може да си помисли, че Томазино ги беше надул, че не е бил честен с мен; но аз също съм търговка и когато ми каза, че цените са скочили, веднага му повярвах, защото от собствен опит знаех, че не може да е другояче и че ако нещата продължаваха така, а именно – англичаните да си стоят при Гариляно, а немците да отнасят всичко по пътя си, да плашат хората и да им забраняват да работят, то цените със сигурност щяха да продължат да се покачват и да стигнат до небето. Това се случва по време на глад: всеки ден някой продукт става рядкост, всеки ден на пазара намалява броят на хората, които разполагат с достатъчно пари, за да купуват, и накрая може да стане така, че никой да не продава и да купува, и едните, и другите, с пари или без пари, да умрат от глад. Ето защо повярвах на Томазино, когато ми каза, че цените са скочили, и му платих, без да се разправям, защото си мислех, че човек като него, достатъчно алчен, за да се изправи срещу опасностите на войната и да печели в подобни размирни времена, беше истинско съкровище и трябваше да му се угажда. Платих му и докато го правех, му показах пачката банкноти от по хиляда лири, които държах в джоба под полата си. При вида на парите очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. Каза ми, че двамата с него сме родени да правим сделки и когато поискам, ще ми доставя храна, но винаги на актуалната цена – нито по-скъпо, нито по-евтино. В този случай още веднъж имах възможност да се убедя, че парите винаги привличат вниманието на другите, провизиите – също. Последните дни, като виждаха, че храната ни не пристигаше и разчитахме на Париде, който, макар и със стиснати зъби, я делеше с нас, разбира се, срещу заплащане, семейство Феста избягваха срещите с нас и когато дойдеше време за хранене, се оттегляха тихичко и някак засрамено. Но трябваше да видите как бързо се промени отношението им, щом дойде Томазино. Поздрави, усмивки, любезности, внимание и дори сега, когато вече нямахме нужда, покани за обяд. Дойдоха да се порадват на провизиите ни и ето какво ми каза Филипо по този случай - от тона му личеше искрена симпатия към мен, не толкова, че да ми подарява храна, но достатъчно, за да сподели задоволството си, че разполагам с пари:
    - Ние с теб, Чезира, сме единствените тук, които можем да не се боим от бъдещето, защото единствено ние имаме пари.
    При тези думи синът му – Микеле, стана по-мрачен от обичайното и процеди през зъби:
    - Наистина ли си толкова сигурен?
    Баща му избухна в смях и го потупа по рамото:
    - Дали съм сигурен? Това е единственото нещо, в което съм сигурен... Не знаеш ли, че парите са най-добрият, най-верният и най-постоянен приятел на човека?
    Аз стоях отстрани и не казах нищо. Но си мислех, че това не е съвсем вярно: същия ден тези верни приятели си бяха направили шегата да се обезценят с трийсет процента. При положение че сега сто лири стигат само за хляб, докато преди войната със сто лири можехме да живеем две седмици, не би могло да се твърди, че парите са верни приятели във време на война, защото в такива времена не можеш да разчиташ нито на парите, нито на хората, нито на нищо. Войната преобръща всичко – не само видимите неща, но и много други, невидими.
    От деня, в който нашите провизии пристигнаха, животът ни в Санта Еуфемия тръгна по-нормално. Спяхме, ставахме, обличахме се, събирахме съчки и дърва за огъня, готвехме в колибата, после малко се разхождахме и си бъбрехме за това-онова с останалите бегълци, хранехме се, пак се разхождахме, отново готвехме и се хранехме за втори път, и накрая, за да пестим олиото за лампата, си лягахме с кокошките. Времето беше хубаво, топло и спокойно, без вятър и облаци, чудна есен, обагрила горите наоколо в червено и жълто, и всички казваха, че времето е идеално за настъпление на Съюзниците и за обрат във войната, защото бързо можеха да стигнат чак до Рим. И никой не разбираше защо стоят край Неапол и още п$ на юг. Това беше обичайната тема в Санта Еуфемия, тъй като нямаше за какво друго да се разговаря. Вечно се коментираше кога ще дойдат Съюзниците, защо не идват, откъде ще настъпят. Тази тема се обсъждаше най-вече от бежанците, защото искаха час по-скоро да се приберат по домовете си във Фонди и да се върнат към обичайния ритъм на живот. Селяните говореха по-малко, защото за тях войната, освен всичко друго, представляваше и възможност за добри печалби – нали даваха къщите си под наем и продаваха храна и дребни предмети на бежанците. Така или иначе, за тях животът си течеше по същия начин, както и преди, в мирно време, и почти нищо нямаше да се промени с идването на Съюзниците.
    Аз също говорех много за тези Съюзници: докато се разхождах из мачерата, гледайки долината Фонди и далечното синьо море, вечер в колибата край затихващия огън, от чийто дим очите ни сълзяха, или нощем в леглото с Розета, преди да заспим. Толкова много обсъждахме Съюзниците, че започнаха да ни се струват като светците, които носят дъжда или хубавото време, а хората ту им се молят, ту ги обиждат, но вечно чакат нещо от тях. Всички очаквахме невероятни неща от тези Съюзници, точно като от милостиви светци, и всички бяхме сигурни, че когато пристигнат, животът отново ще се върне в нормалното си русло и дори ще стане много по-хубав отпреди.
    Да бяхте чули само какви ги редеше Филипо. Той си представяше войската на Съюзниците като безкрайна колона от камиони, пълни с всички блага на света, а върху стоките – войници, натоварени със задачата да ги раздават безплатно на италианците. Като си помислиш, Филипо беше зрял човек, търговец, който претендираше, че принадлежи към групата на умните, а според него излизаше, че Съюзниците са глупаци, носещи дарове и правещи добро на нас, италианците, които им бяхме обявили война, бяхме убивали синовете им и ги бяхме накарали да харчат парите си за оръжие.
    Честно казано, нямахме никакви сигурни новини за пристигането на така дългоочакваните и благославяни съюзнически войски. От време на време при нас се качваше Томазино, но тъй като не го интересуваше друго, освен черната борса и парите, не можехме да измъкнем от него никаква информация. Минаваха и селяни, но обикновено казаното от тях беше толкова объркано, че не можеше да им се вярва. Понякога от Понтекорво идваха младежи с раници на гърба и продаваха сол и тютюн – двата най-дефицитни продукта. Тютюнът беше на листа, влажен и горчив, и бежанците го режеха и го свиваха на цигари във вестникарска хартия, а солта беше с възможно най-лошото качество, от онази, която дават на животните. Младежите разказваха новини, но после, когато размисляхме, си давахме сметка, че са като солта, която продаваха, двойно по-тежка заради влагата: бяха пълни с измислици и тежаха като истини, но под светлината на разума илюзиите се изпаряваха и разбирахме, че истината е незначителна част от цялото. Разправяха, че в момента ставали големи сражения, някои казваха, че били на север от Неапол, край Казерта, други твърдяха, че били в Касино, а някои дори в Итри, което беше съвсем наблизо. Всичко това бе лъжа. Всъщност тези младежи искаха единствено да си продадат тютюна и солта, а колкото до новините, разказваха онова, което смятаха, че ще се хареса на клиентите им.
    Единственото събитие, напомнящо за войната в онези първи дни от престоя ни в планината, бяха експлозиите, които се разнесоха една сутрин откъм морето в посока Сперлонга. Експлозиите се чуваха много отчетливо и една жена, която се беше качила на мачерата да продава портокали, ни разказа, че немците вдигали във въздуха дигите на лагуните, за да задържат настъплението на англичаните. Сега всичко щеше да потъне във вода и хората, които бяха работили цял живот, за да си отвоюват малко обработваема площ от лагуната, щяха да бъдат разорени. Щяха да са нужни години, за да се оттегли водата и земята отново да стане годна за обработване. Експлозиите се редуваха като празнични фойерверки и това ме караше да се чувствам странно, защото, от една страна, ги свързвах с нещо тържествено, а от друга, знаех, че ще донесат единствено мизерия и отчаяние на хората, живеещи долу край лагуната. Денят беше прекрасен, небето – ясно и спокойно, и плодородната долина Фонди се виждаше чак до ивицата лазурно море, което изглеждаше толкова красиво и ведро. И докато слушах тътените да отекват във въздуха и гледах пейзажа, си помислих, че хората и природата вървят в различни посоки и когато природата се развихри в буря, гръмотевици и дъжд, хората най-често си седят щастливи по къщите; когато обаче природата се усмихва и ти се струва, че обещава вечно щастие, хората понякога се отчайват и дори призовават смъртта.
    Минаха още няколко дни, новините за войната бяха все така неясни, а хората, които идваха в Санта Еуфемия от долината, все казваха, че многочислена английска войска се е насочила към Рим. Но трябва да спомена, че тази многочислена войска явно се движеше със скоростта на костенурка; дори да вървяха пеш, англичаните вече трябваше да са стигнали, а от тях нямаше и помен. Аз не можех повече да понасям разговорите за англичаните, за това как ще дойдат и ще донесат купища блага, така че се опитвах да се занимавам с нещо и се хванах да плета. Бях купила от Париде известно количество вълнена прежда и реших да изплета пуловери за нас с Розета. Можеше да се наложи да останем в планината още дълго време, зимата наближаваше, а ние не си бяхме взели топли дрехи. Преждата беше мръсна и мазна, миришеше на обор; тя беше от малкото овце на Париде, които той периодично стрижеше, а после жените предяха вълната с вретена по стария начин и плетяха чорапи и пуловери. Горе в планината всичко се правеше така, както са го правили в старите времена.
    Семейството на Париде разполагаше с всичко необходимо не само за храна, но и за облекло: имаха лен, вълна и кожа, което беше добре, защото, както вече споменах, нямаха никакви пари и ако не се препитаваха и обличаха по този изпитан през вековете начин, трябваше да ходят голи и боси. Отглеждаха лен, гледаха овце за мляко и вълна, а като заколеха някоя крава, използваха кожата й за направата на връхни дрехи и цървули. След като изпридаха вълната и лена на ръка, ги тъчаха на стана в нашата стая, редувайки се - работеше ту Луиза, ту сестрата, ту снахата на Париде. Но трябва да добавя, че и трите не ставаха за нищо въпреки цялата работа с преденето и тъкането, защото нямаха нужните умения. Неравното платно, което се получаваше, боядисваха доста неумело в някакви грозни синкави цветове, а после го крояха и режеха, за да направят от него панталони и сака. Честно казано, не съм виждала толкова зле скроени дрехи, сякаш сечени с брадва. Остави това, ами не минаваше и седмица, и дрехата се прокъсваше на коляното или на лакътя, а жените зашиваха отгоре кръпка, така че още на втората седмица от обличането на новите дрехи семейството се разхождаше вече оръфано и закърпено. Да, не купуваха нищо и сами си правеха всичко, но го правеха изключително нескопосано. Споделих тези си мисли с Микеле, сина на Филипо, а той поклати глава и ми отговори:
    - Кой работи вече на ръка, като има всякакви машини? Само нещастници и селяни от изостанала и бедняшка страна, каквато е Италия.
    Но да не си помислите, че Микеле презираше селяните, точно обратното. Той винаги се изказваше категорично и с голяма горчивина, но в същото време – и това най-силно ме впечатляваше – говореше спокойно, без капка жестокост в гласа, сякаш казваше нещо толкова очевидно и безспорно, в което вярва от дълго време и не подлага на съмнение, само го изговаря по най-естествен начин, както другите казват, че грее слънце или вали дъжд.
    Микеле беше интересен човек. Впоследствие с него станахме приятели и аз го заобичах като свой син, затова искам да го опиша – ако не за друго, поне да си го представя още веднъж, за последно. Не беше много висок, дори би могъл да мине за нисък, широкоплещест, леко прегърбен; имаше голяма глава и високо чело. Носеше очила и вървеше спокойно и гордо, с вид на човек, който няма да се остави да го тъпчат и унижават. Беше много начетен и от баща му научих, че същата година се дипломирал или предстояло да се дипломира, не си спомням точно. Беше около двайсет и пет годишен, макар че заради очилата и сериозното поведение човек би му дал трийсет. Но характерът му беше особен; той се различаваше от останалите бежанци и въобще от хората, които до онзи момент бях познавала. Говореше напълно убедено, сякаш единствен знаеше истината. Според мен от тази му убеденост произтичаше нещо твърде интересно, което вече отбелязах: дори когато казваше жестоки и горчиви думи, той въобще не се разпалваше, винаги говореше със спокоен и разумен тон, сякаш се отнасяше за нещо несъществено или толкова старо, че всички отдавна бяха на едно мнение по въпроса. Но съвсем не беше така, поне според мен. Например, когато го слушах да говори за фашизма и фашистите, винаги се изумявах. Последните двайсет години, тоест, откакто бях започнала да разсъждавам, бях слушала да се говори само с добро за правителството. И макар че понякога не бях съгласна с неща, които засягаха преди всичко търговията и магазина ми, понеже никога не съм се интересувала от политика, смятах, че щом вестниците одобряват правителството, те би трябвало да имат основателни причини за това. И съвсем не беше наша работа – на неуките и бедните - да съдим за неща, които нито познаваме, нито разбираме. Но ето че Микеле отричаше всичко, а онова, което за вестниците беше бяло, той наричаше черно. Според него през тези двайсет години не се беше случило нищо добро за Италия и всичко, което фашистите бяха направили, беше погрешно. Микеле смяташе Мусолини, неговите министри и всички големи риби в политиката за бандити и точно така ги наричаше – бандити. Аз изумено слушах твърденията му, изречени толкова уверено, небрежно и спокойно. Бях чувала да се говори, че Мусолини е гений, че министрите му са велики мъже, че секретарите на фашистките организации, наглед скромни, всъщност са много умни хора и че всички останали, макар и на по-ниски длъжности в йерархията, са хора, на които можеш да се довериш със затворени очи. И ето че Микеле с един удар преобръщаше всичките ми представи и наричаше същите тези хора бандити. Питах се кое го е накарало да стигне до тези заключения, защото бе ясно, че той не бе започнал да мисли така от момента, в който войната се обърна зле за нас, за разлика от мнозина. Както вече посочих, човек би рекъл, че се е родил с тези неща в главата, толкова естествено звучаха те от устата му, както децата назовават със свои думи растения, животни или хора. Сякаш се бе родил с това естествено, нерушимо и закостеняло недоверие към всички и всичко. И това ми се струваше още по-странно, защото той беше само на двайсет и пет и така да се каже, не беше видял друго освен фашизма, беше възпитаван и беше получил образование от фашистите, и по пътя на логиката, ако образованието въобще струваше нещо, следваше и той да е фашист – като повечето съвременници, които критикуваха фашизма, но с половин уста и някак неуверено. Само че Микеле, който беше израснал във времето на фашизма, беше негов върл противник. И това ме навеждаше на мисълта, че в тяхното образование имаше нещо сбъркано, в противен случай Микеле не би се изказвал така сурово и категорично.
    Някой би могъл да си помисли, че Микеле е имал някакви лични сметки с фашистите; защото е известно, че ако човек се сблъска с нещо лошо – дори при управлението на най-доброто правителство, той прави изводи въз основа на преживяното, критикува наред и вижда всичко в черни краски. Но докато разговарях с Микеле, установих, че житейският му опит е доста скромен и нещата, с които се е сблъсквал, са били незначителни, типични за всички младежи на неговата възраст и с неговия произход. Той беше израснал във Фонди, беше ходил на училище и като всички останали момчета първо бе станал член на организацията „Балила”, а по-късно и авангардист. След това се бе записал да следва в университета в Рим и бе живял там няколко години у един свой чичо магистрат. Това беше всичко. Никога не беше напускал страната. Освен Рим и Фонди, познаваше само няколко големи града в Италия. С една дума, не му се беше случвало нищо необикновено или, ако все пак се е случило, то е ставало само в главата му, не и в реалния живот. Например, що се отнася до жените, според мен той никога не беше изпитвал любов, което обикновено отваря очите на мнозина за живота. Той самият на няколко пъти ми беше казвал, че никога не се е влюбвал, нито е бил сгоден, дори не е ухажвал жена. Най-много да се е срещал с проститутки, допусках аз, както правят повечето младежи без пари и познанства. Така стигнах до извода, че се бе сдобил с твърдите си убеждения, без да си даде сметка защо и как, може би заради желанието да противоречи на всичко. В продължение на двайсет години фашистите ни заливаха с пропагандата, че Мусолини е гений и министрите му са велики. А Микеле веднага щом е започнал да разсъждава, със същата естественост, с която растението протяга клони към слънцето, е помислил точно обратното на онова, с което фашистите са му проглушавали ушите. Знам, че звучи странно, а аз съм само една неука жена и не си въобразявам, че мога да го разбера или обясня. Но съм забелязала, че децата правят точно обратното на онова, което им се казва и което правят родителите им, и не защото разбират, че родителите им грешат, а само по простата причина, че са деца и искат да имат собствен живот, да правят нещата по свой начин, а родителите си знаят тяхното. Мисля, че и с Микеле нещата стояха така. Той беше отгледан от фашистите, за да стане фашист, но единствено по силата на факта, че е човешко същество и се стреми да живее, както на него му харесва, той беше станал антифашист.
    В началото Микеле се мотаеше край нас по цели дни. Не знам кое го привличаше, защото бяхме обикновени жени, не чак толкова различни от майка му и сестра му. От друга страна, както се разбра по-късно, не беше привлечен и от Розета. Може би ни предпочиташе за компания пред семейството си и другите бежанци, защото бяхме от Рим, не говорехме местния диалект и не обсъждахме разни клюки от Фонди като останалите, а той сподели, че подобни теми не го интересуват и даже са му досадни. Накратко, той пристигаше сутрин рано и ни оставяше само когато станеше време за обяд, така че на практика прекарваше с нас почти целия ден. Като затворя очи, още си го представям как се появяваше в стаичката ни, докато ние седяхме – аз на леглото, а Розета на стола, - без да правим нищо, и весело съобщаваше:
    - Какво ще кажете да отидем на една хубава разходка?
    Ние се съгласявахме, макар че разходките винаги бяха едни и същи: обикновено поемахме по мачерата около планината и вървяхме все по равно, като можехме да стигнем до съседната долина, която по нищо не се различаваше от Санта Еуфемия; друг път се изкачвахме до превала, минавайки през дъбови горички и каменоломни; понякога слизахме към долината. Почти винаги избирахме по-равния път, за да не се уморяваме, и следвайки мачерата, стигахме до висока скала под един от върховете на левия скат на планината. Там растеше голямо рожково дърво сред обляна в слънце полянка, оградена със зелени храсти. Земята бе покрита с мъх, който бе толкова мек, че напомняше възглавница. Сядахме под самия връх, до синята скала, от която можеше да се наблюдава цялата долина Фонди, и оставахме там няколко часа. Какво правехме ли? Понякога Розета и Микеле обикаляха горичките и беряха циклами, които през топлата есен растяха нагъсто и бяха толкова големи, че ярките им цветове грееха сред тъмните листа навсякъде, където имаше мъх. Розета правеше голям букет и ми го подаряваше, а аз после го слагах в една чаша на масата в стаичката. Или просто седяхме, без да правим нищо – гледахме небето, морето, долината, планините наоколо. Честно казано, не си спомням нищо от тези разходки, защото не се случваше нищо, с изключение на речите на Микеле. Тях си ги спомням, защото бяха нещо ново за мен, а и той беше различен, преди не бях срещала други като него, затова си го спомням така ясно.
    Ние бяхме две невежи жени, а той беше чел много книги и знаеше много неща. За сметка на това аз притежавах жизнен опит, какъвто той нямаше. Сега си мисля, че въпреки всички знания, които бе почерпил от книгите, той си оставаше изключително наивен, нямаше реална представа от живота и имаше погрешни разбирания за много неща. Спомням си например един разговор, който проведохме първите дни.
    - Ти, Чезира, си търговка и мислиш само за твоя магазин. - Той се обръщаше към двете ни на ти, както и ние към него. - Но търговията за щастие не те е покварила, останала си такава, каквато си била като дете.
    - Каква? – попитах аз.
    - Селянка.
    - Не ми правиш комплимент с това – отвърнах аз. - Селяните не знаят нищо друго, освен да обработват земята, освен това живеят като животни.
    Той се разсмя и отвърна:
    - Навремето може да не е било комплимент, но днес... Днес невежи са онези господа, които четат, пишат и живеят в града; те са истински невежи и некултурни хора в обществото. Те не могат да се върнат назад, но с вас, селяните, може да се започне отначало.
    Не разбирах какво иска да каже и запитах:
    - Какво ще рече това – да се започне отначало?
    - От селяните могат да излязат новите хора.
    - Явно не познаваш селяните, драги мой – възразих аз. - Селяните са непоправими. Какво смяташ, че са селяните? Те са най-старите хора на земята. Въобще не са нови хора. Те са били селяни преди всички останали, преди да е имало хора в града. Били са и винаги ще си останат селяни.
    Той поклати съчувствено глава и не каза нищо. А аз останах с впечатлението, че той не виждаше селяните, каквито бяха в действителност, а такива, каквито искаше да ги види по някакви разбираеми само за него причини.
    Говореше с добро само за селяните и работниците, но според мен не познаваше нито едните, нито другите. Един ден му го казах:
    - Микеле, ти говориш за работниците, но не ги познаваш.
    - А ти познаваш ли ги? – попита той.
    - Да, разбира се, в моя магазин идваха мнозина, нали живееха наблизо.
    - Какви работници?
    - Ами занаятчии, леяри, зидари, а също и дърводелци, електротехници, всякакви хора, които по цял ден се трудят.
    - И според теб какви са работниците? - попита той с леко подигравателен тон, сякаш очакваше да чуе глупости.
    - Ех, момче, не знам какви са... за мен тези разлики не съществуват. Те са хора като всички останали, сред тях има и добри, и лоши... Някои са лентяи, други работят неуморно... Някои обичат жените си, а други тичат след фусти... Някои пият, други играят хазарт... С една дума, и сред тях има всякакви, както и навсякъде другаде – било то сред аристократите, сред селяните, сред държавните служители.
    Тогава той ми каза:
    - Може би си права... Ти гледаш на тях като на хора, които приличат на всички останали... И ако всички смятаха така и се отнасяха с тях като към обикновени хора, определени неща нямаше да се случат и може би сега нямаше да сме тук, в Санта Еуфемия.
    - А как гледат на тях другите? – попитах аз.
    - Гледат на тях не като на хора като всички други, а като на работници.
    - И ти ли?
    - И аз – отговори Микеле.
    - Следователно - рекох му - ти също си виновен, че сме тук горе. Ще се наложи да повторя казаното от теб: Значи, и ти ги смяташ за работници, а не за хора като останалите?
    - Разбира се, че и аз ги смятам за такива, но трябва да видим защо е така. На много хора им отърва да ги смятат за работници само за да ги използват, а аз искам да ги защитавам.
    - Значи, си бунтар – казах неочаквано.
    Микеле мълча известно време, после попита:
    - Защо мислиш така?
    - Чух да го казва един капитан от карабинерите, който идваше в магазина ми – отговорих аз. - Точно така каза: бунтарите правят агитация сред работниците.
    Микеле помълча и ми отвърна:
    - Тогава да речем, че съм бунтар.