Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Пътят на сълзите

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    17,95 лв.
    ISBN: 9789542611080
    Наличност: В наличност
    Година: 2019г.
    Страници: 288 стр.
    Размер: 12х17
    Тегло: 0.2950 кг.
    Корица: твърда
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Това е книга, която ни показва как да извървим трудния път на болката и страданието, с които неизбежно се сблъскваме в живота си. Всички ние минаваме през различни изпитания: смърт на близък, загуба на работата, на дома, на илюзиите ни дори, раздяла с любим човек, провален брак, несбъднати мечти, самота... Ако не си позволим да изпитаме тъга, когато ни налегнат скърби или понасяме тежки загуби, това може да е не признак за силна воля, а незнание за кръговрата на живота с разрушителни последици. Има си време за всичко: време за радост и време за скръб. Време за размисъл и време за действие. Време за празнуване на живота и време за почитане на смъртта. Познанието на етапите на скръбта може да ни послужи като карта, която да ни ориентира в каква посока се движим, за да не загубим изцяло връзката си с реалността. Често пъти, за да се освободим от горчивата чаша, се налага преди това да я изпием.

    По своя характерен начин, разказвайки ни истории, Хорхе Букай ни води по пътя на сълзите, помагайки ни да осъзнаем, че страданието е неизменна част от човешката ни орис. Тази книга не само ни учи как да преодоляваме скръбта, без да изпадаме в отчаяние, но и как впоследствие, когато болката утихне, да съумеем да съберем даровете, които сме получили в миговете на върховно изпитание.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Пътят на сълзите

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



     










    Глава 1. Началото на пътя


     


    Така започва пътят на сълзите.


    Така – като се докоснем до болката.


    С този товар, с това бреме, поемаме по него. А също и с неизбежната увереност, със съзнанието, че няма да го преживеем. Тръгваме по пътя с мисълта, че няма да издържим непосилната тежест.


    Вината не е наша; най-уважаваните ни наставници са ни обучили да вярваме, че не понасяме болката, че никой не може да превъзмогне смъртта на скъпо за нас същество, че бихме могли да умрем, ако любимият човек ни остави, че тъгата е пагубна и разрушителна, че не сме способни да понесем дори за миг огромното страдание от загубата на важен за нас човек.



    Тези мисли съпътстват и обуславят живота ни, но също като по-голямата част от възприетите от нас вярвания, те са опасна компания и действат като наши врагове, като понякога ни тласкат към по-големи страдания от тези, които привидно ни спестяват. Когато се намесят в скръбта ни, те могат да ни отклонят от пътя към окончателното ни освобождаване от това, което вече го няма.


     


    Ще разкажа една история, за която се твърди, че е истинска.


    Случила се някъде в Африка.


     


    Шестима миньори работели в много дълбок тунел, където копаели руда от земните недра. Изведнъж пластовете над тях се срутили и затрупали изхода на галерията. Мъжете се спогледали мълчаливо. Веднага преценили ситуацията. Били опитни миньори и бързо разбрали, че основният проблем бил кислородът. Ако го пестели, въздухът щял да им стигне за около три часа, най-много за три и половина.


    Много хора отвън сигурно знаели за станалото, но при такова сериозно срутване щяло да се наложи тунелът да се прокопае отново, за да могат да стигнат до тях. Дали щели да успеят, предида свърши въздухът?


    Миньорите решили да пестят колкото се може повече кислорода.


    Договорили се да ограничат до минимум изразходването на физическа енергия, загасили лампите и се отпуснали мълчаливо на земята.


    Тъй като били принудени да мълчат и да лежат неподвижно в тъмнината, шестимата мъже се затруднявали да изчислят изминаващото време. По някаква случайност само един от тях имал часовник. Към него били отправяни всички въпроси: Колко време измина? Колко остава? А сега?


    Времето минавало много бавно, всяка минута им се струвала дълга колкото час, а отчаянието, с което посрещали отговорите на другаря си, засилвало още повече напрежението. Началникът им разбрал, че ако продължавали по този начин, от страх щели да започнат да дишат по-бързо, а това можело да ги убие. Ето защо наредил единствено човекът с часовника да контролира времето. Никой нямало да задава повече въпроси, той щял да ги уведомява на всеки половин час.


    Миньорът с часовника се подчинил на заповедта и започнал да следи стрелките. Когато изминали първите трийсет минути, той казал: „Мина половин час“. Сред другарите му се разнесъл шепот и въздухът сякаш още повече се сгъстил от тревогата.


    Човекът си дал сметка, че колкото повече време минавало, толкова по-ужасно щяло да бъде да им съобщава, че приближава последният им миг. Тайно от всички решил, че другарите му не заслужават да умрат в страдание. Така че следващия път, когато ги уведомил за изтичането на половин час, всъщност били минали четирийсет и пет минути.


    Нямало как да забележат разликата, така че никой не се усъмнил.


    Окуражен от успеха на измамата, човекът се обадил за трети път след почти цял час. „Мина още половин...“, казал той. Петимата му другари помислили, че били затрупани едва от час и половина и че времето минавало много бавно.


    Човекът с часовника продължил в същия дух и на всеки час съобщавал на останалите, че са минали трийсет минути.


     


    ...Спасителната група работела усилено. Знаели в кой тунел се намират миньорите, както и че трудно биха стигнали до тях за по-малко от четири часа.


    Успели да стигнат след четири часа и половина. Очаквали, че ще намерят и шестимата мъже мъртви.


    Намерили живи петима от тях.


    Само един бил умрял от задушаване... Човекът с часовника.


     


    Ето каква голяма сила имат възприетите вярвания в живота ни.


    Ето какво може да ни причинят условностите.


     


    Всеки път, когато се вживеем в убеждението, че неминуемо ще ни се случи нещо зловещо, ние несъзнателно (или съзнателно) го предизвикваме, търсим, призоваваме или най-малкото - не пречим на ужасното и предвидено събитие действително да ни сполети.


     


    Между другото, този механизъм функционира и в противоположната посока:


    Когато вярваме и се уповаваме на мисълта, че ще успеем, вероятността да се справим нараства.


     


    Разбира се, ако спасителната група се бе забавила дванайсет часа, никаква мисъл не би спасила миньорите. Не казвам, че само позитивното поведение е достатъчно, за да попречи на фатално събитие да ни сполети или да предотврати трагедия. Това, което твърдя, е, че саморазрушителните вярвания несъмнено определят начина, по който се изправяме срещу трудностите.


     


    Историята на миньорите би трябвало да ни накара да се замислим за тези ограничения.


    И започвам оттук, защото един от фалшивите културни митове, които попиваме с възпитанието си, е, че не сме подготвени за болката и за загубата.


     


    Повтаряме почти без да мислим:


     


    Нямаше да мога да продължа, ако го изгубех.


    Не мога да продължа, ако нямам това.


    Не бих могъл да продължа, ако не постигна еди-какво си.


     


    Когато говоря за зависимост, винаги казвам, че когато съм бил на няколко часа или на няколко дни, е било повече от ясно, макар аз още да не съм го знаел, че не бих могъл да оцелея без майка си или поне без някого, който да ми предостави майчински грижи. Имал съм неотложна потребност от майка си, защото не съм могъл да живея без нея. След като съм навършил три месеца, вероятно съм осъзнал по-добре тази потребност, но съм открил също баща си и съм започнал да мисля, че наистина не мога да живея без тях.


    По-късно вече не бяха само родителите ми, беше МОЕТО семейство, което включваше брат ми, няколко чичовци и лели, и бабите, и дядовците. Аз ги обичах много и си спомням, че не можех да живея без тях.


    След време тръгнах на училище и се появиха госпожица Анхелос, господин Алмехун, госпожица Мариано и господин Фернандес – учители, които тогава смятах за много важни в живота ми. В училище „Република дел Перу“ се запознах с първия си приятел, скъпия Почо Валиенте, и мислех, че никога, никога не бих могъл да се разделя с него. После се появиха приятелите ми от гимназията и Росита, първото ми гадже, без която, разбира се, мислех, че не мога да живея. После постъпих в университета; смятах, че не мога да живея без кариерата си.


    Когато станах на двайсет и една и след като смених няколко също толкова важни за мен приятелки, срещнах Перла и веднага почувствах, че не мога да живея без нея. Може би заради това създадохме семейство, без което не знам как бих живял.


    И в този дух продължих да добавям идеи, да откривам други важни за мен неща, професията си, неколцина приятели, работата, икономическата сигурност, собствения дом, както и нови хора, ситуации и събития, без които не можех да живея.


     


    Докато един ден, точно на 23 ноември 1979 г., осъзнах, че не мога да живея без себе си.


    Никога не си бях давал сметка за това, никога не бях забелязвал, че съм потребен на самия себе си.


    Глупаво, нали?


    През цялото време знаех без кого не бих могъл да живея, но едва когато навърших трийсет години, си дадох сметка, че най-вече не бих могъл да живея без себе си.


     


    Беше все пак интересно да установя, че наистина ще ми е трудно да живея без някои други неща и хора, но това не променяше новото ми откритие.


     


    Би ми било невъзможно да живея без себе си.


     


    Тогава се замислих, че някои от нещата, които бях постигнал, и някои от хората, без които смятах, че не мога да живея, може би един ден няма да ги има. Хората можеха да решат да си тръгнат, да напуснат живота ми, а не непременно да умрат. Нещата можеха да се променят, а ситуациите - да се обърнат на 180 градуса от онова, което са били. Така започнах да осъзнавам, че трябва да се науча и да се подготвя за преживяването на тези загуби.


     


    Разбира се, не е едно и също дали някой ще си тръгне, или ще умре. Не е едно и също дали човек ще се премести от грозна в хубава къща, или от хубава - в грозна. Не е едно и също дали ще сменим старата си бричка с нова кола, или нова кола - със стара бричка.


    Очевидно е, че при всичките тези примери преживяването на загубата не е еднакво, но искам да уточня още от началото, че човек винаги изпитва болка, когато претърпи загуба.


     


    Да загубиш - означава да оставиш нещо, „което е било“, за да отидеш на друго място, където има нещо, „което е“. И това „което е“ е различно от онова, „което е било“.


    Тази промяна – била тя вътрешна или външна – съдържа процес на преработване на различното, на адаптиране към новото, макар и да е нещо по-добро.


    Този процес е познат под името „преработване на скръбта“.


     


     


    Промяната към по-добро също е загуба


     


    От скръбта... боли. И не можем да направим нищо, за да избегнем болката.


    Искам да кажа следното: мисълта, че вървя към нещо по-добро от онова, което съм оставил, често представлява утешителна награда - радост, че това, което изживявам, по някакъв начин компенсира болката от загубата. Само че... внимание:


     


    КОМПЕНСИРА, но не ПРЕДОТВРАТЯВА;


    ОБЛЕКЧАВА, но не ОТМЕНЯ;


    НАСЪРЧАВА ни да продължим, но не ПРЕМАХВА мъката.