Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Любов под прикритие

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    13,90 лв.
    ISBN: 9786191572106
    Наличност: В наличност
    Година: 2017г.
    Страници: 352 стр.
    Размер: 14х21
    Тегло: 0.4000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    "Талантът на Джули Джеймс да пише остроумен и жив диалог в комбинация с отлични сюжети се откроява особено ярко в най-новия ѝ роман – „Любов под прикритие“.
    РТ БУК РИВЮС

    Джесика Харлоу и Джон Шепърд, агенти от ФБР, имат зад гърба си общо минало, изпълнено със съперничество и взаимна неприязън. Двамата се сблъскват един с друг по време на обучението си в академията в Куантико и след като завършват, всеки от тях на драго сърце поема по свой собствен път. Шест години по-късно последното, което някой от тях очаква, е да се окажат партньори във важно разследване под прикритие. Но партньорството с бивш конкурент и съперник едва ли би могло да се случи в по-неподходящ и за двамата момент.

    Джон се е разделил с приятелката си, след като я е хванал в изневяра. Изгубил общия им апартамент и няколко от най-добрите си приятели, той решава, че моментът е подходящ за ново начало и се кандидатира в елитния отряд за спасяване на заложници на ФБР.

    Джесика, която наскоро се е развела с холивудски продуцент и се е завърнала от Лос Анджелис, също търси ново начало и изгаря от желание да се докаже в новия си офис.

    За да заловят корумпиран политик от Флорида, двамата ще трябва да намерят начин да работят заедно в екип. Задача, която се усложнява още повече, когато като част от разследването са принудени да отседнат в романтичен морски курорт. Но неочаквано и за двамата страстта зад непрестанните им препирни заплашва да направи работата им още по-трудна…

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Любов под прикритие

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст

    Глава 1


    Три минути след като самолетът се издигна над пистата, специален агент Джон Шепърд разбра, че е обречен, ако не действа незабавно.
    На средното място до него, четиресет и няколко годишният мъж в костюм и яркозелена риза се обърна към него:
    – Човече, полетът тази вечер е претъпкан. – Той му протегна ръка. – Стийв Фокс, корпоративен мотивационен оратор, консултант по лидерски умения и от време на време – автор. Когато успея да мотивирам себе си да пиша. – Разсмя се на собствената си шега. – Е, какво те води във Ветровития град, работа или удоволствие?
    Да. Стийв с яркозелената риза щеше да се окаже приказливец.
    Не че да седи до разговорливи пътници бе нещо необичайно за Джон. Беше се примирил с факта, че това бе един от рисковете на професията му. Случваше се някой да забележи значката на ФБР на панталона му (нарочно закачена именно там, в случай че някой забележеше и двайсет и два милимет­ровия Глок под сакото му) и това неизбежно водеше до някои въпроси.
    ФБР? Готино! Да не следите някого в самолета? Да не е онзи тип на място 10С? Той е, нали? Стана един такъв троснат, когато стюардесата се опита да му помогне с ръчния багаж. Видяхте го, нали? О, мислите ли, че вътре има наркотици? Или нещо по-лошо? О, господи, не е бомба, нали? Слава богу. Е… какво е да си агент на ФБР?
    Тази вечер обаче, след като току-що беше приключил тежко разследване под прикритие, Джон се надяваше на малко спокойствие, за да поразпусне, преди самолетът да кацне в Чикаго.
    Както и да се опита да измисли как да оправи нещата с приятелката си Алиша.
    – Живея в Чикаго – обясни той на Стив, след което извади слушалките от куфарчето си, включи ги в облегалката за ръцете и му се усмихна извинително. – Малко съм нервен, когато летя. Да слушам контрола на въздушното движение, ми помага.
    Изрече лъжата без никакъв проблем – като агент под прикритие страшно го биваше да преметне някого.
    – Знаеш ли какво друго помага? – Стийв се ухили. – Водката. В щедри дози.
    Набелязвайки си нова жертва, той се обърна към жената от другата си страна. Тя държеше в ръката си електронен четец и му отправи поглед, който красноречиво казваше: Дори не си го и помисляй, приятелче!
    Стийв въздъхна примирено и извади лаптопа си.
    Сега, когато приказливецът беше успешно озаптен, Джон се обърна към прозореца и загледа как ярките светлини на Дет­ройт се стопяват в далечината. С малко повече късмет скоро нямаше да види отново този град… не и докато не дойдеше време да даде показания в съда. Не че имаше нещо против Детройт. Всъщност в продължение на три години го беше наричал свой дом, когато, след като завърши Куантико, беше разпределен в детройтския офис на ФБР.
    Да се присъедини към Бюрото, не беше част от първоначалния план за кариерата му. Всъщност за известно време не беше имал какъвто и да било план. След като завърши Университета на Уисконсин постъпи в Армията – както за да погаси студентските си заеми, така и за да си спечели малко време, за да измисли какво иска да прави с живота си.
    Оказа се, че това бе най-доброто решение, което би могъл да вземе.
    Войнишкият живот му беше паснал. Открай време беше атлетичен и се беше справил отлично с физическите предизвикателства на военната служба. Ала да бъдеш в армията изискваше и умствена издръжливост, решителност и дисциплина. Така че той беше давал всичко от себе си, повече, отколкото когато и да било, и след основната бойна подготовка и индивидуалното обучение за напреднали бе отишъл във въздушнодесантната школа, след което се беше записал като доброволец в програмата за подбор на рейнджъри.
    Осем седмици по-късно с гордост се беше присъединил към елитните редици на седемдесет и пети рейнджърски полк. Именно във Форт Бенинг, където беше разквартируван неговият батальон, Шон Пайзър от Отряда за спасяване на заложници за първи път му предложи да се присъедини към тях.
    – Ние сме единственият отдел във ФБР, посветен изцяло на борбата с тероризма – обяснил бе Пайзър, когато двамата се срещнаха в една кръчма извън базата. – ОСЗ е подготвен да реагира в рамките на четири часа на заложнически ситуации, сериозни криминални заплахи и терористични актове на територията на цялата страна. Мотото ни – Servare vitas, означава „Да спасяваме животи“… и именно това правим, защото сме опасни типове.
    Седнал насреща му във войнишката си униформа, Джон не се бе сдържал и бе отговорил доста дръзко.
    – С цялото ми уважение, сър, аз съм рейнджър. Ако искам да включа „опасен тип“ в професионалното си CV, мисля, че вече го имам.
    Пайзър бе наклонил глава при тези думи.
    – Чувам, че обмисляш кариера в правозащитните органи, след като се уволниш това лято. – Сега бе негов ред да прозвучи дръзко. – Ние сме ФБР, Шепърд. Искаш да си изкарваш хляба, като ловиш лошите? В това отношение ние сме шибаният каймак. Така че няма да е зле да чуеш какво имам да кажа.
    Съобщение от пилотската кабина извади Джон от мислите му.
    – Добър вечер на всички. От името на екипажа ви приветстваме с добре дошли на борда. Изглежда, ни очаква спокоен полет до Чикаго, с кацане навреме в двайсет и два часа и десет минути.
    Джон си погледна часовника. Оставаха само трийсет минути, докато се приземят, което означаваше, че не разполага с кой знае колко време, за да измисли план на действие в настоящата си мисия – операция „Излизане от немилост“.
    Това беше работно заглавие.
    Първоначално бе възнамерявал да се прибере едва утре, тъй като доста от агентите от офиса в Детройт смятаха да се почерпят по случай приключването на разследването. Разследване, в резултат на което бяха арестувани двайсет и седем души, включително и един щатски сенатор. Ала преди два дни, когато Джон за последно беше говорил с Алиша, тя звучеше… отчуждено. Всъщност през последния месец често беше отчуждена, но в този разговор – дори повече от обикновено. Така че, като за начало на усилията си отново да спечели благоразположението ѝ, Джон бе решил да хване по-ранен полет и да я изненада.
    Наясно бе, че Алиша не е във възторг от честите му пътувания във връзка с разследването. И той го разбираше – напоследък наистина много отсъстваше. Официално, той работеше в чикагския офис на Бюрото, след като се прехвърли в родния си град преди повече от две години, когато майка му се разболя от рак на белите дробове. Само че го бяха повикали обратно в Детройт, за да поеме отново една от старите си роли под прикритие, част от голяма операция срещу престъпна организация, замесена в пране на пари, трафик на наркотици и оръжия, и наемни убийства. Въпреки че, строго погледнато, ролята му под прикритие не беше постоянна, през последните осем месеца беше прекарвал в Детройт между два и пет дни всяка седмица.
    Сама по себе си работата беше интересна – занимаваше се с разследвания под прикритие от три години и харесваше предизвикателството да поема нови роли, както и прилива на адреналин при мисълта, че ще спипа лошите. От гледна точка на връзката му обаче, положението съвсем не беше идеално.
    От самото начало беше откровен с Алиша за начина си на живот. И когато бе поел разследването в Детройт, тя беше страхотна. Пращаше му съобщения по няколко пъти на ден, когато той не беше в града, всяка вечер се чуваха по телефона и правеха страстен секс в мига, в който той прекрачеше прага на двустайния апартамент, където живееха заедно. Ала когато стана ясно, че пътуванията няма да спрат скоро, желанието на Алиша да има „гадже на непълен ден“, както се изрази самата тя една вечер, докато говореха по телефона, започна да се стопява.
    – Няма да трае още дълго. И тогава ще си бъда вкъщи толкова много, че ще започнеш да се чудиш как да се отървеш от мен – пошегувал се бе Джон.
    Опитал се бе да не позволи разговорът да стане прекалено сериозен, въпреки раздразнението си от факта, че тя бе решила да повдигне въпроса, отново, точно в този момент. Той тъкмо се канеше да излезе от апартамента, където уж живееше под наем, за да отиде на важна среща с един тип, който не само му продаваше незаконни оръжия, но освен това бе намекнал, че би приел да извърши убийство срещу заплащане. Престъп­ниците, с които си имаше работа, бяха въоръжени и несъмнено опасни, и като се имаше предвид, че той ги лъжеше с всяка дума, която изричаше, бе наистина важно да се съсредоточи напълно върху работата си.
    – Да, да. За кой ли път го чувам тази година – отвърнала бе Алиша саркастично.
    Честно казано Джон бе имал няколко тежки дни и дълги нощи и единственото, което бе искал, бе да се обади на приятелката си и да чуе гласа ѝ, без отново да предъвкват все същото.
    – Сега не ми е до това, Алиша – отсякъл бе рязко.
    – Много добре. Не че има значение за теб, но този уикенд вероятно няма да се задържа дълго вкъщи, в случай че решиш да позвъниш – заявила бе тя. – В петък имам служебен ангажимент, а следващата вечер ще излизам с Бет и Мия.
    В раздразнението си Джон ѝ беше казал да прави каквото си иска и че не смята, че тя ще си седи до телефона и ще чака да ѝ се обади.
    Два дни по-късно ѝ беше позвънил, двамата се бяха извинили един на друг и бяха оставили спора зад себе си. Ала оттогава нещата между тях не бяха същите.
    Сега, когато се завръщаше окончателно вкъщи, това щеше да се промени. Край на връзката от разстояние, никакво „гадже на непълен ден“ повече. От тук нататък той щеше да си бъде в Чикаго и нещата можеха да се върнат към предишното си хубаво състояние, преди осем месеца, когато двамата бяха обикновена двойка, която правеше обикновени, типични за двойките неща, като например да се приберат от работа и да си разказват как е минал денят им, или да прекарват лениви уикенди заедно, без над главите им да виси мисълта, че той трябва да замине в неделя вечерта.
    Изпълнен със задоволство от това, след като самолетът кац­на, Джон мина през магазинчето до багажното отделение и купи свежи цветя като първа фаза от мисията си – операция „Съжалявам, че ме нямаше толкова дълго (но ти знаеше какво да очакваш, когато започнахме да излизаме)“.
    Все още работно заглавие.
    А после му хрумна по-добра идея. В таксито на път към вкъщи помоли шофьора да го изчака пред „Пекарната на сладката Манди Би“ и изтича да купи половин дузина от любимите кексчета на Алиша.
    Когато таксито го остави пред дома му, въоръжен с цветя и кексчета, вече минаваше единайсет часът. Двамата с Алиша се бяха нанесли тук преди година, наемайки апартамента на втория етаж. Тя бе искала да си купят общо жилище, ала Джон се бе поколебал, смятайки, че е прекалено рано на този етап от връзката им.
    Сега обаче, помисли си той, може би беше време отново да го обмислят. Не беше лесно да имаш връзка с човек като него, агент под прикритие, който винаги държеше подръка сак със стегнат багаж и можеше да бъде принуден да замине в друг щат (или страна), без никакво предупреждение. И все пак, въп­реки върховете и спадовете във връзката им през последните осем месеца, Алиша бе останала до него.
    Джон отключи вратата на апартамента им и видя, че всички лампи са угасени. Предполагайки, че Алиша си е легнала, той пусна багажа си до вратата, след което тихичко отиде в кухнята и остави цветята и кексчетата на плота, последвани от неговия Глок. Свали си вратовръзката и пое по коридора с намерението да се пъхне в леглото при нея и да я изненада. Представи си телата им, голи и преплетени, през цялата нощ, и мозъкът му начаса пое в една доста мръсничка посока, при положение че не бяха правили секс от близо месец.
    Осъзнал този факт, той се намръщи и спря пред вратата на спалнята.
    Месец? Наистина ли беше минало толкова време, откакто за последно бяха спали заедно? Мислено превъртя лентата назад, чудейки се възможно ли е наистина да е така.
    И тогава чу Алиша да стене в спалнята.
    Замръзна, разпознал точно този стон, ниските, чувствени звуци, които Алиша издаваше, когато правеше секс. За миг си помисли: Сигурно просто използва вибратора си.
    А после в стоновете се включи и по-дълбок, мъжки глас.
    Мамка му.
    Потискайки острата болка, която го прониза, Джон прекрачи прага на спалнята и скръсти ръце на гърдите си.
    Ето я Алиша, в леглото им, гола на лунната светлина и възседнала някакъв тип, който я водеше, сложил ръце на хълбоците ѝ.
    – Точно така, бейби. Ще свърша толкова силно в теб – простена мъжът.
    – О, да, недей да спираш само заради мен, бейби – подхвърли сухо Джон.
    Алиша изписка от изненада и скочи от любовника си.
    – Джон! Господи, какво правиш тук!
    С полюшващ се пенис, типът трескаво посегна към одеялото, за да се покрие. Върху лицето му се изписа разкаяние.
    – Джон… мамка му.
    Не.
    Джон пристъпи в спалнята, а челюстта му се напрегна, докато се взираше в очите на мъжа, чукащ неговата приятелка в неговата спалня. Мъжът, който открай време си падаше по дългокраки брюнетки като Алиша.
    Факт, който Джон знаеше прекрасно, тъй като едва допреди две секунди го смяташе за свой приятел.
    – Роб. – Част от него все още не бе в състояние да повярва, въпреки че току-що го беше видял със собствените си очи.
    С Роб се познаваха от години – откакто бяха съквартиранти в колежа и заедно с още двама души деляха един апартамент извън кампуса, с прякора Приют за жадни, заради многобройните купони, които се бяха вихрили там. Всъщност само преди две седмици, когато Джон се беше върнал в града за уикенда, двамата с Роб бяха излезли заедно, за да изпият по някое и друго питие с приятелите си. Роб го беше попитал как вървят нещата между него и Алиша, и Джон бе признал, че отношенията им са пообтегнати. Беше споделил с него, без нито за миг да подозира, че зад въпроса има скрит мотив, без да предполага, че приятелят, с когото говори, вече много добре знае точно как стоят нещата между него и Алиша, защото същият този приятел я чука зад гърба му.
    – Махай се! – каза той на Роб.
    Алиша плачеше, застанала гола между него и Роб.
    – Толкова съжалявам.
    Джон дори не бе в състояние да я погледне.
    – Искахме да ти кажем – рече Роб. – Ала Лукас и Мат казаха, че няма да е честно да ти поднесем подобна новина, докато си по средата на разследване под прикритие. Така че решихме да изчакаме, докато се върнеш.
    Джон примига, замаян от тази нова информация. Лукас и Мат бяха част от същия кръг приятели, като двамата с Роб. Те знаеха, че Роб и Алиша спят заедно? И не му бяха казали нищичко?
    Ударите валяха един след друг.
    – Казах да се махаш! – изръмжа той.
    Застанал там, с все същото нищо неструващо разкаяно изражение, Роб кимна. Вдигна безмълвно дрехите си от пода, хвърли бърз поглед на Алиша и излезе от спалнята.
    Джон остана на мястото си, изчаквайки да чуе звука от затварянето на външната врата. Когато най-сетне се обърна, видя, че Алиша си бе сложила бельо и тъмносиня тениска. Любимата ѝ тениска за спане, която той бе виждал безброй пъти.
    Единственото, което виждаше сега, бе как Роб я смъква от нея, докато двамата се отпускат върху леглото.
    – Джон, ужасно съжалявам. Не исках да стане така. – Тя посегна към него.
    Джон потръпна.
    – Недей.
    Тя отпусна ръка.
    Дълго се взира в нея, опитвайки се да овладее неверието и чувството, че е предаден.
    – От колко време?
    Тя избърса сълзите от очите си.
    – Два месеца. С теб се скарахме и на следващата вечер излязох с Бет и Мия. В бара се засякохме с Роб и двамата се заприказвахме, първо за теб и мен, а после… не знам, то просто се случи. Не трябваше да се повтаря, но… – Гласът ѝ заглъхна.
    Е, за едно поне се беше оказал прав – нещата между тях с Алиша определено не бяха същите от онази нощ насам.
    Без да има какво друго да направи той отиде в дрешника, за да вземе сака, който винаги държеше приготвен. С него и с багажа, който бе оставил до вратата, щеше да има достатъчно, за да изкара няколко дни.
    – В понеделник ще дойда за останалите си вещи – заяви, докато се отправяше към вратата. – Постарай се да те няма.
    – Джон, нека само ти…
    – Не те искам тук! – изкрещя, обръщайки се рязко на прага. – Дори не мога да те гле… – Гърлото му се сви и той млъкна, поклащайки глава.
    Между тях се възцари мълчание.
    – Съжалявам – прошепна Алиша.
    Да. Това вече го беше чул.


    * * *


    Преди да си намери хотел, Джон реши да се отбие в Лейквю, у приятеля си Уес. Спря в зона, забранена за паркиране – нека само някой се опита да му състави акт за глоба точно днес.
    Изкачи стъпалата пред двуетажната сграда и почука на вратата. Даваше си сметка, че полунощ е малко късничко за непредвидени посещения, ала не го беше грижа.
    – Знаеше ли? – попита в мига, в който Уес отвори.
    Облечен само по дънки, Уес наклони глава.
    – Какво дали съм знаел?
    – Че от два месеца Алиша спи с Роб.
    Очите на Уес се разшириха.
    – Какво? Поднасяш ме.
    – Вече разбрах, че Мат и Лукас са знаели.
    Заложил капана, Джон впи изпитателен поглед в очите и езика на тялото на другия мъж, търсейки какъвто и да било знак, че крие нещо. Вярно, подготовката във ФБР не му беше помогнала особено в разкриването на измените напоследък, ала от всичките му приятели Уес му беше най-близък. И след всичко, случило се тази нощ, просто трябваше да знае, че това все още е така.
    Уес разпери ръце.
    – Джон, кълна се. Нямах никаква представа.
    След един дълъг миг Джон най-сетне кимна. След това въздъхна и прокара ръка по челюстта си.
    – Добре. Извинявай.
    Уес отвори вратата по-широко.
    – Влез. Клеър е на горния етаж, но ще ѝ кажа…
    Джон вдигна ръка.
    – Не, няма нужда. Бездруго трябва да вървя.
    – Джон, хайде де.
    Джон успя да се усмихне смутено.
    – Кажи на Клеър, че съжалявам за цялата тази драма.
    И без да обръща внимание на Уес, който извика след него, той слезе по стълбите и се качи в колата си. Отби се в един магазин и купи бутилка бърбън, след което си взе стая в „Гестхаус“, хотел за продължителен престой в северната част на града. В стаята имаше напълно обзаведена кухня, както и пералня и сушилня, и щеше да му свърши работа, докато си намери ново жилище.
    Запита се сухо какъв ли бе етикетът в ситуация като тази и дали от него се очаква да продължи да плаща наема на общия им апартамент, докато договорът им не изтечеше след три месеца.
    Скъпа Аби, снощи се прибрах вкъщи и заварих приятелката си възседнала онази работа на приятеля ми…
    След като разопакова малкото си вещи, той отвори бутилката бърбън. Настани се на балкона с изглед към града на фона на нощното небе и си наля първата от многото чаши, които беше предвидил за тази нощ.
    Взря се в чашата и се замисли как само преди два часа бе идиотът, купуващ цветя и кексчета за жена, която вероятно в същия този миг се бе събличала с любовника си. Неговия приятел.
    – Да пием за това – измърмори и като затвори очи, пресуши чашата, приветствайки изгарящото усещане от бърбъна.


    * * *


    На сутринта се събуди с ужасен махмурлук и дузина съобщения на гласовата си поща. Няколко бяха от Алиша и Роб и той ги изтри незабавно; две бяха от Уес, за да провери как е, и по едно от Мат и Лукас, които очевидно бяха разбрали, че е научил за ситуацията, и се опитваха да закърпят положението.
    „Шеп, трябва да поговорим. Оказах се хванат натясно между теб и Роб… Какво трябваше да направя?“, гласеше съобщението на Мат.
    Как ти звучи това, задник: навярно би трябвало да избереш страната на онзи, който не чука чужда приятелка?
    „Шеп, слушай. Досещам се какво си мислиш“, пишеше пък Лукас. „Обаче предупредих Роб и Алиша, че ако не ти кажат всичко веднага сред като разследването ти приключи, аз ще го направя. Така де, откъде да предположа, че ще им налетиш? Човече, сигурно е било отвратително.“
    Не думай, задник такъв. Джон изтри и тях и сложи телефона си на режим „не безпокойте“, преди да се отправи към душа.
    Горещата вода му помогна да проясни главата си от алкохола, ала горчивият вкус в устата му си остана. Естествено, мислите му непрекъснато се връщаха на това, как бе заварил Алиша и Роб в спалнята. Ала имаше и още нещо, което цяла нощ не му даваше да заспи, нещо, което го разстройваше почти толкова, колкото и да завари гаджето си и приятеля си в леглото.
    Не беше заподозрял абсолютно нищо.
    Той беше агент на ФБР. Специалността му беше работата под прикритие. Плащаха му, за да забелязва неща, които обикновените хора не виждаха, да бъде нащрек за подозрително държание, да си дава сметка, когато някой крие нещо. И все пак, въпреки всичко това, въпреки двайсетте седмици подготовка в Куантико, както и трите допълнителни седмици, за да стане агент под прикритие (да не споменаваме пет­те години натрупан опит), четирима души, четирима най-обикновени души, бяха успели да го изпързалят.
    Изля гнева и раздразнението си в двайсет и пет километрово бягане покрай езерото и прекара остатъка от деня в търсене на апартамент. В понеделник сутринта отиде в жилището, което делеше – което беше делил – с Алиша и си събра нещата. Беше му оставила бележка върху кухненския плот – той използва неотворения плик, за да ѝ напише, че двамата с Уес ще дойдат, за да вземат половината от мебелите в петък сутринта, докато тя е на работа.
    Паркира натоварената с багаж кола пред сградата на ФБР и кимна на служителите от охраната, докато минаваше през детектора за метал. Отделът за борба с организираната престъпност се намираше на петия етаж и докато отиваше натам той срещна няколко колеги, които го поздравиха за арестите в Детройт.
    – Чух, че си сгащил щатски сенатор. Да не ни изневеряваш с отдела за борба с корупцията? – пошегува се Раян, един от приятелите му в отдела.
    – Реших, че малко помощ няма да им бъде излишна – отвърна Джон, докато се настаняваше зад бюрото си.
    През останалата част от деня наваксваше с работата си, внимавайки да не издаде пред колегите си, че нещо не е наред. Той може и да беше задникът, който, без нищичко да подозира, беше налетял на приятелката си, изневеряваща му с негов приятел, но проклет да е, ако допуснеше колегите му да научат.
    На път към хотела си взе храна за вкъщи от един ресторант, отвори си бира и се залови да превключва каналите, докато вечеряше на дивана. Нищо не успя да привлече вниманието му и той изключи телевизора.
    В хотелската стая се възцари тишина.
    Чувстваше се… неспокоен. Напрегнат. Случваше му се понякога след края на дълга мисия под прикритие. Нужни му бяха няколко дни, дори седмици, преди домът отново да му се стори дом.
    Тъкмо гледаше неразопакованите кутии с вещите си, когато телефонът му изпиука – нов имейл. Беше от Шон Пайзър, агента от Отряда за спасяване на заложници, който беше посетил отряда му във Форт Бенинг преди шест години. Двамата бяха продължили да поддържат връзка, разменяха си имейли по един-два пъти в годината и Джон знаеше, че откакто беше постъпил в Бюрото, Пайзър го държи под око.
    Дори под две очи, като си го знаеше какъв е.


    Подборът започва след седмица. Има едно свободно място с твоето име, Шепърд.


    Добре. Ето че отново беше настъпил онзи момент от годината. Толкова беше погълнат от разследването в Детройт, че съвсем бе забравил за това.
    Всяка година в Куантико се провеждаше двуседмична прог­рама за подбор, в която можеха да вземат участие всички аген­ти, желаещи да се кандидатират в Отряда за спасяване на заложници. Обикновено агентите се нуждаеха от поне тригодишен стаж в Бюрото, преди да могат да кандидатстват за ОСЗ, но тъй като Джон бе подбран измежду рейнджърите от Тактическата програма за набор на кадри на Бюрото, бе получил право да опита още след втората година.
    И действително, това беше първоначалният му план – да изкара необходимия стаж и да се пробва в ОСЗ веднага щом може. С тактическия опит, който беше натрупал в армията, на практика това се очакваше от него. Ала след като веднъж бе започнал води свои собствени случаи (и особено след като бе започнал да работи под прикритие), бе установил, че разследванията доста му харесват. Така че беше отложил кандидатстването си в ОСЗ с намерението да го направи на следващата година. Годината обаче се беше превърнала в две, а после майка му се беше разболяла и той се беше върнал обратно в Чикаго. След това беше срещнал Алиша, нещата между тях бяха станали сериозни и тъй като, ако го приемеха в ОСЗ, щеше да се наложи да се премести в главната квартира на Бюрото в Куантико, Вирджиния, отново го беше отложил.
    Сега обаче положението се беше променило. След като бе изгубил приятелката, апартамента и трима от приятелите си в рамките само на три дни, вероятно никога нямаше да бъде по-малко свързан с Чикаго, отколкото беше сега. Е, да, баща му и брат му щяха да му липсват, ако се преместеше. Имаше обаче причина Пайзър да го вземе във ФБР и да продължи да настоява той да се присъедини към ОСЗ. И тази причина бе, че според него Джон бе достатъчно добър за екипа.
    Може би най-сетне бе настъпил моментът да докаже, че Пайзър е прав.
    През следващите два дни Джон обмисляше решението си. Когато най-сетне отговори на Пайзър, за да му съобщи, че ще дойде за подбора, се почувства добре. Изгарящ от нетърпение.
    Тази седмица животът му беше сервирал наистина гадна изненада.
    Той обаче щеше да я накара да работи за него, не против.