Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Нощ

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата

    Нормална цена: 15,95 лв.

    отстъпка -15%

    Промоционална цена: 13,56 лв.

    ISBN: 9789542619420
    Наличност: В наличност
    Година: 2019г.
    Страници: 272 стр.
    Размер: 14,2х21
    Тегло: 0.3000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Рим, 1943 г.

    В жестоките времена на войната едно момче с пъстри очи търси пътя към едно момиче с лунички, в което се влюбва от пръв поглед. Виторио копнее да стане част от света на Ева. Наблюдава книжарницата на баща й, запленен от всичко, което я заобикаля. Но една съдбовна нощ прекършва невинното им детство и стъпква мечтите им. Ева е отведена надалеч, а Виторио се чувства безсилен пред лицето на съдбата, смъртта и жестокостта.

    Умбрия, 1991 г.

    Виторио води тих и усамотен живот, докато един ден пътя му пресича непознато момиче с лунички, което му напомня миналото. Избягала от дома си, своенравната Лучия е познала болката от загубата също като него. В желанието си да й помогне, Виторио постепенно разголва душата си, връщайки се към спомените си за копнежите, отчаянието и любовта, озарила живота му. И решава да разкаже в книга историята на тази любов.

    Една история за смелостта и страха, за приятелството и цената на щастието, за изборите в живота и силата на любовта. За предателството и прошката, която даваме на другите и на себе си.

     

    Вижте официалния трейлър на книгата тук, надникнете зад кулисите на снимачния процес тук или прочетете 7 цитата от книгата тук.

    Няма продукти, които да съвпадат със зададените от вас критерии.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Нощ

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Може ли човек да започне нов живот, преди да е приключил стария? Скоро ще разбера. Молете се за мен, а аз ще продължавам да ви говоря с цигулката. Всеки ден. Всеки ден от новия ми живот. Докато приключи старият.


    ***

    Случвало ли ви се е да вървите към някого с усещането, че вървите към себе си? И с всяка крачка приближавате все повече онази част от вас – пренебрегната, загърбена и захвърлена, но единствената, която има смисъл. Където е съдържанието на пълната душа, изживяваща живота си точно там, където иска, точно с този, с когото трябва, точно така, както е предопределено?
    С това чувство тичам. По ветровитите улици. Към Ева. Към себе си.
    Вятърът ме шиба през лицето, развява якето ми, промушва се под пуловера ми и кара косъмчетата ми да настръхнат. Хората се привеждат, криейки очите си с ръце от прашинките, които вятърът върти във въздуха. А аз съм се ухилил широко и в устата ми влизат същите тези прашинки, но не ми пречат. Не ме притеснява и лютенето в очите. Нищо не може да ме спре.
    Не осъзнавах колко силно искам да стигна, докато не тръгнах. Не е ли това закономерността в живота? Да тръгнем, да поемем към себе си. Въпреки вятъра и прашинките, студа и дъжда. Въпреки страха, безумието, безлунната нощ, празния апартамент, невъзмутимите войници, мълчащата врата, засъхналите сълзи, черните униформи, татко, Алда, загубата и объркването от непонятното, от безсмисленото, от неизвестното, от грешките, предателствата, любовта. Любовта. Не осмисля ли единствено тя всичко това?
    Тичам. Прашинките влитат през отворената ми уста и полепват по гърлото, но забързвам темпо. Блъскам се в няколко минувачи – те крещят нещо подир мен, размахвайки ръце. Едва не ме прегазва камион. Шофьорът ругае, разтреперен и пребледнял. Помитам разносвача на вестници, но не изчаквам да видя реакцията му.
    Прелитам покрай половината град. Когато стигам ателието, сърцето ми бие до полуда, а стомахът ми се е свил от липсата на въздух. Обаче, макар и омаломощен, съм пълен с енергия. Ева е тук. Слава богу! Ева е тук.
    Облякла е палтото си и навярно се кани да тръгва, но се бави, понеже разговаря с белия господин. Той е скръстил ръце, слушайки съсредоточено това, което тя му разказва. А тя дори жестикулира. Не помня да съм я виждал толкова... жива. Поне не и откакто тайно я следвах, когато вървеше редом с майка си към къщи – преди цял един живот.
    Ева отмества очи от господина и ги извръща право в моята посока. Поглежда ме така уверено и целенасочено, сякаш е знаела, че на тротоара срещу ателието ще види точно мен, дишащ неравномерно, с глупава усмивка на устните. Помахвам й като нетърпелив роднина, чакащ на перона бавно приближаващия се влак, с който не си е идвала от години. А тя се усмихва плахо, помахвайки в отговор. Елегантно и далеч не толкова въодушевено като мен.
    Възрастният господин проследява погледа й и спира очи върху моите, струва ми се, с усмивка, но не мога да кажа със сигурност заради брадата, покрила долната част на лицето му. Сетне кима към нея, разменят си още няколко реплики и тя излиза.
    Стъпва на тротоара, а около нея се разлива музика. Арията на моето щастие. Като начало на филм. Прожекторът свети право в нея, а светът наоколо заглъхва и нежната мелодия следва стъпките й. Камерата приближава лицето й – Ева гледа към мен. Сетне камерата се завърта, за да покаже щастливия несретник, тичащ към нея с развяно от вятъра яке. Отново се блъска в няколко души, само че музиката заглушава възмущението им.
    - Ева? – провиква се несретникът. Съвсем е въодушевен.
    Ева е скрила ръце в джобовете и подпряла брадичка върху яката на палтото си, чака да чуе това, което несретникът години наред не посмя да я попита.
    - Искаш ли да вечеряш с мен?
    Арията заглъхва, светът замира и на улицата вече не се мяркат минувачи, когато Ева кима срамежливо:
    - Да.
    Тръгваме. Рамо до рамо. Камерата остава назад, запечатвайки стъпките ни към далечината. Преди да се появят финалните надписи, хващам нейната ръка. И тя хваща моята.