Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Илюзии

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата

    Нормална цена: 14,95 лв.

    отстъпка -20%

    Промоционална цена: 11,96 лв.

    ISBN: 9789542610410
    Наличност: В наличност
    Година: 2019г.
    Страници: 160 стр.
    Размер: 20x13
    Тегло: 0.1800 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Ричард Бах е пряк потомък на великия композитор Йохан С. Бах. Летенето и писането са неговата страст. Става известен с Джонатан Ливингстън Чайката и Илюзии , превърнали се в международни бестселъри и култови книги за цяло едно поколение. Следват Едно, Мост през вечността, Живот под хипноза, които затвърждават неговата популярност. Книгите му са отражение на неговата философия, че видимите физически ограничения и смъртта са просто привидности.

    През живота те води
    едно вътрешно ученолюбиво създание,
    палавото одухотворено същество,
    което е истинският ти Аз.

    Не обръщай гръб
    на възможните бъдещета,
    ако не си се убедил, че
    няма какво да научиш от тях.

    Винаги разполагаш със свободата
    да размислиш и да избереш
    друго бъдеще или
    друго минало.

     


    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Илюзии

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    13.


    Съвестта ти е мерило за това доколко честен си в своята себичност. Вслушвай се внимателно в нея.


     - Всички ние сме свободни да правим каквото искаме – каза ми той онази вечер. – Не е ли повече от ясно? Не е ли тъкмо това най-великият начин да бъде управлявана една вселена?


    - Почти. Забрави нещо, което е доста важно – възразих аз.


    - Така ли?


    - Всички ние сме свободни да правим каквото искаме, стига да не вредим на другите – рекох доста назидателно. – Знам, че го подразбираш, но сме длъжни да казваме това, което подразбираме.


    Изведнъж от тъмното се чу нещо като тътрузене на крака; стрелнах с очи приятеля си.


    - Чу ли?


    - Да, там май има някой. – Той се изправи и тръгна към мрака. Най-неочаквано се засмя и каза име, което не долових. – Всичко е наред – чух го до изрича. – Не, ще се радваме да те видим при нас... защо стърчиш тук... ела, де, добре дошъл си, наистина...


    Гласът беше със силен акцент, може би руски или чешки, но по-вероятно трансилвански.


    - Благодаря. Не искам да ви се натрапвам...


    Човекът, когото Дон доведе в светлината на огъня, беше, как ли да се изразя... беше твърде необичайно да срещнеш такъв тип нощем в Средния запад на Щатите. Чувстваше се притеснен в светлината, приличаше на вълк, беше дребничък, изпосталял, уплашен до смърт, беше в официално облекло и с поръбена с червен атлаз черна пелерина.


    - Само минавах оттук – поде той. – През това поле ще се прибера по-бързо вкъщи.


    - Така ли?


    Шимода не му повярва, знаеше, че го лъже, но в същото време правеше всичко възможно да не се изкикоти. Надявах се скоро да разбера каква е работата.


    - Заповядайте! – поканих аз мъжа. – Можем ли да ви бъдем полезни с нещо?


    Не че умирах от желание да му помагам, но той трепереше като листо, та наистина исках да се чувства удобно.


    Мъжът ме изгледа с отчаяна усмивка, от която се вледених.


    - Да, можете. Искам го много, инак нямаше да ви моля. Мога ли да си пийна от кръвта ви? Съвсем мъничко. Имам нужда от човешка кръв, храня се с нея...


    Не знаеше добре английски, говореше с акцент и може би не го бях разбрал, но въпреки това скочих на крака толкова светкавично, че към огъня се разлетяха сламки.


    Човекът се дръпна като попарен. Общо взето, съм безобиден, но инак съм як като канара и сигурно съм го стреснал. Той извърна глава.


    - Извинявайте, драги ми господине! Извинявайте! Забравете, че изобщо съм отварял дума за кръв. Но да ви кажа...


    - Какви ги дрънкате? – Бях си глътнал езика от страх, затова говорех доста ядно. – По дяволите, какви ги дрънкате, господине? Не знам кой сте, да не сте някой ВАМ...


    Шимода ме прекъсна насред думата.


    - Гостът говореше, а ти го прекъсна, Ричард! Продължавайте, господине, приятелят ми е малко припрян.


    - Този тук, Доналд... – подхванах аз отново.


    - Млъкни, де!


    Бях толкова изненадан, че наистина си замълчах, само изгледах ужасено и недоумяващо непознатия, изтръгнат от родния си мрак, за да се озове в светлина на нашия огън.


    - Моля ви, влезте ми в положението. Не по свой избор съм се родил вампир. Ох, клетият аз! Нямам много приятели. Ала всяка нощ трябва да си пийвам по малко прясна кръв, иначе се гърча в неописуеми мъки, обречен съм на смърт. Много ви моля, ще ме боли, ще умра, ако не ми разрешите да посмуча от кръвта ви – съвсем мъничко, само половин литър.


    Той се заоблизва и пристъпи към мен – смяташе, че Шимода ме държи по някакъв начин във властта си и ще ме накара да се подчиня.


    - Още една крачка, и наистина ще се лее кръв. Докоснете ли ме, господине, мислете му...


    Не че щях да го убия, но наистина смятах поне да го вържа, преди да продължим разговора.


    Той явно ми повярва, защото спря и изпъшка. Обърна се към Шимода.


    - Изясни ли гледната си точка?


    - Мисля, че да. Благодаря.


    Вампирът ме погледна и се засмя – беше неописуемо доволен, досущ като актьор на сцената, след като представлението е свършило.


    - Няма да ти пия кръвта, Ричард – каза ми приятелски на съвършен английски, без никакъв акцент.


    Видях как се стопява, сякаш бе угасил вътрешната си светлина, и изчезна само за пет секунди.


    Шимода пак седна край огъня.


    - Много съм доволен, че невинаги имаш предвид това, което говориш.


    Още треперех от страх, бях готов да се хвърля в двубой с чудовището.


    - Не съм сигурен, Дон, че ме бива за това. Я по-добре ми кажи какво става. Например какъв беше... този тип?


    - Беше уомпир от Тронсилуания – изрече той по-задъхано и от онова приятелче. – Или, за да съм по-точен, мисловна форма на уомпир от Тронсилуания. Ако искаш да наблегнеш на нещо, на което някой не обръща внимание, зашеметяваш го с мисловна форма и така му показваш нагледно какво си имал предвид. Сигурно попрекалих с пелерината и кучешките зъби, както и с акцента? Уплаши ли се много?


    - Пелерината, Дон, беше страхотна. Но беше ужасно изтъркано и превзето. Изобщо не съм се уплашил.


    Той въздъхна.


    - Добре де. Но поне разбра какво имам предвид. Това е най-важното.


    - И какво имаш предвид?


    - Беше много груб с моя вампир, Ричард, правеше каквото искаше, макар и да знаеше, че ще навредиш на някого. Той ти каза в очите, че ще му навредиш, ако...


    - Но той искаше да пие от кръвта ми!


    - Точно това правим, когато казваме на някого, че ще ни навреди, ако не живее според нашите разбирания.


    Дълго мълчах, обмислях думите му. Открай време си въобразявах, че имаме свободата да правим каквото искаме, стига да не вредим на другите, а ето че съм грешал. Нещо не се връзваше.


    - Онова, което те препъва, е една общоприета фраза, която обаче е безсмислена: да вредим на другите. Ние избираме дали някой ще ни навреди, или не. Ние решаваме, никой друг. Моят вампир ти каза, че ще му навредиш. А ти ще решиш, ще предпочетеш какво да направиш – дали да му дадеш от кръвта си, дали ще го отпратиш, дали ще го вържеш, или ще го пронижеш право в сърцето с кол. Ако той не желае да бъде пронизан, негово право е да се брани както намери за добре. А така през цялото време ние непрекъснато избираме.


    - Погледнато от този ъгъл...


    - Слушай – прекъсна ме той, - важно е. Всички ние сме. Свободни. Да правим. Каквото. Искаме.