Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Нощта на Десети

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата

    Нормална цена: 14,95 лв.

    отстъпка -25%

    Промоционална цена: 11,21 лв.

    ISBN: 9789542614258
    Наличност: В наличност
    Година: 2015г.
    Страници: 288 стр.
    Размер: 13х20
    Тегло: 0.2500 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    В този роман са вплетени елементите на криминалното начало, загадъчното, готовността да се престъпи законът в името на един блян за друго съществуване. Снимки от реални политически събития – и всичко това прекъснато от една обикновена порнокасета, попаднала в неправилните ръце. Но не това се оказва финалната точка на разказа. А голямата новина за смяната на политическата система, която слага в рамките на гротеската представите за морал и ценности на едно общество, построено върху подвижните пясъци на фалша и лицемерието.

    Йордан Ганчовски

    ...В историята на литературната статистика се появи един нов знак: ако Джеймс Джойс концентрира традиции и ценности в роман, развил се в рамките на денонощие, а Солженицин успя да събере кошмара на една епоха в един ден сюжетно време, в романа на Йордан Ганчовски „Нощта на Десети“ за първи път в два часа фабула е разгъната панорама от две източноевропейски социални ери, изправени на границата на трета...

    Garry J. Kearns – Book Review CM

    ***

    Йордан Ганчовски е завършил журналистика в СУ „Климент Охридски“. Автор е на книгите „Зимна сеитба“, „Нагоре към корена“, Letters sent by the wind („Писма, изпратени по вятъра“), издадена на английски език. Главен редактор е на издавания на български език в САЩ вестник „Златорог“, а от 2005 г. – и на списание The Chicagoan & World Reports. Автор е и на над двеста литературнокритически статии и публицистика. През 2000 и 2001 г. е номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите със седалище в САЩ, а за 2005-а е отличен с наградата на редакторите на Международната библиотека за поезия.

    Няма продукти, които да съвпадат със зададените от вас критерии.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Нощта на Десети

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Къна Глуата блъсна вратата и се друсна на миндера. Приличаше на подгонена лисица, която най-после е намерила леговището си. Часовникът на стената й сочеше седем и половина. От сутринта досега беше обикаляла из селото да проучи дали изнесената от нея информация е само нейна и на Стояна Келешева, или вече всички знаят и могат да провалят работата. Това значеше, че пак Гуньо Сопола ще сложи ръка на богатството, а не биваше да става така. Този път трябваше да има справедливост. Отпусна се на миндера и се загледа през прозореца към задния двор, където два черни мачока дебнеха нещо си. За първи път от близо седемдесет години се ядоса, че е учила само до четвърто отделение и грамотността й стигаше до подпис и да чете едри букви. Никакви вълнения и смутове не бяха я отвличали от ежедневието й на обикновена селска женица, видяла две власти, през които тя правеше едно и също: работеше селскостопанска работа. Не й трябваше нищо друго и широкият свят беше недостижим като нощното звездно небе, където, ако човек отидеше, щеше да е студено, високо и страшно. Като всички напоследък, и тя гледаше този свят по телевизията, а иначе го гледаше от близо шейсет години и колкото повече гледаше, толкова повече усещаше, че светът не отива към онова място, където щеше да е изобилие и доволство, както им говореха под път и над път от есента на 1944 година, та довчера, когато току-що беше си заминал за града поредният чантаджия, дошъл в селото да свежда и разяснява задачите на партията, и както винаги отседнал в стаичката й на първия етаж. Така се случваше вече седемнадесет години, откакто се спомина съпругът й. Какви ли не се изредиха в тази стаичка за седемнадесет години – по за два-три дена, по за седмица, най-много десет дни. Идваха с чанти от червена, черна или кафява кожа като повтарячи от горните класове, но някак си държаха главите по-особено. После, като се заприказваха, се оказваше, че най-често са селяни и те, стигнали по неясни за нея причини до чиновници в града – виновника, заради който според нея придобиваха някакъв пуешки фасон, та по тоя фасон Къна ги различаваше с нюха на дресирано служебно куче. На година идваха поне по десетина. Преспиваха, Къна им готвеше и от съвета й плащаха някакви пари. По неволя беше слушала различни разговори, някои с купешки думи, дето баш не им се разбираше, но последните десетина години започваха да идват все такива и след тях по никое време идваше и черна волга, пийваха до късно и това, което Къна дочуваше с голяма сигурност, бяха цифри, показващи суми пари – все в хиляди. Преди не беше така – идваха, четяха нещо я в краварника, я в читалището, и си отиваха. Откакто започнаха да строят обаче свинекомплекса, цветът на тия посетители се смени. Един път само си позволи да надникне през прозореца и се зарече втори път да не го прави, защото това, което видя, знаеше, че не се прощава. С цялата си неграмотност усещаше, че последните десетина години в селото идват и преспиват в нейната къща изпечени мошеници, дето хилядарките ги нямаха за нищо, и се убеди с очите си. Та онази вечер й направи впечатление, че както си пееха и веселяха, изведнъж всичко затихна, все едно че временните й квартиранти измряха отведнъж. Песни, танци, музика, кикот и после – тишина и звезди отгоре. От чисто любопитство, че и от малко тревога да не са се изпоотровили с нещо, Къна нахлузи галошите и тихо се изсули по стълбите надолу, мина през задната врата, промуши се между оградата и къщата и застана зад нечистения от незапомнени времена храсталак. Онемя и съжали на момента, че е слязла. На масичката имаше купчина пари и този от София ги броеше направо с пачките. Слагаше ту пред кмета, ту пред някакви от началниците в свинекомплекса – стана й ясно, че така делят айдуци. Съжали тогава, че е слязла, и се зарече никога повече в чужди работи да не се бърка. Не че я беше страх, беше я гнус, а и можеше да я изкарат и нея съучастник. Все пак в нейната къща ставаше. Е, от това я беше най-много страх! Да не я изкарат айдук. Тогава едвам се скри от Кора Циганката, която я отиваше, я се прибираше от безкрайните си любови, и кой знае защо се насочи точно към нейната къща, но Къна се сниши и наведена се прибра до стълбите, без оная да я забележи... Не стига, че й викаха Глуата, без да е глуха – само заради това, че питаше по няколко пъти, когато разправяха нещо, и тя в желанието си да не изпусне важното според нея, питаше отново и отново, и така й остана прякорът Глуата. И грях имаше един, но не можеше да го спре с нищо, а и лек за него не намираше. Чуеше ли нещо важно за това застояло откъм новини село, спираше всякаква работа и минаваше по онези места, откъдето новината щеше да се разнесе най-сигурно и най-бързо. Имаше си тя проводници от нейния калибър, с които можеше да изпревари вълните на местната радиоточка. И това майсторство никой не й отричаше. Бяха се примирили с него като даденост свише, че и гордост за селото. Всички знаеха, че тя не държи тайни, но и не измисля – е, понякога можеше наистина да не дочуе нещо, но нейната информация беше предимно получена от очите й – на друга много не вярваше. Това се знаеше и затова я смятаха за достоверен източник. Кой знае защо, случаят ли, природата ли, самият Всевишен ли, предлагаше на Къна такива неща, че съселяните я смятаха за справочник по истинност за случилото се в селото. Не го ли знае Къна – може и да не се е случило. Беше видяла кметицата и зоотехника чисто голи в Зеленото усое, и дрехите им нахвърляни върху мотора на зоотехника, който беше бутнат уж на скрито под една плачеща върба край реката. Беше пролет само за грях и Къна се връщаше от лозето си. Реши да се отбие от пътя към кладенчето и да разкваси уста, когато чу шум, дето може да е причинен само от едно нещо. Онова, дето го беше почти забравила. Промъкна се покрай ниското на речното корито и видя най-напред мотора и дрехите, после ги позна и двамата. За останалото, което видя, я беше срам да мисли. Върна се пак по същия път до кладенчето, грабна мотиката и до вечерта цялото село знаеше. Не знаеха само кметът и жената на зоотехника. И кой знае и досега дали знаят... Имаше и друг случай като този, но Къна си имаше принципи – не за всеки се казва това, което случаят ти го е поднесъл като топъл хляб. Знаеше, че от тия работи се разбиват семейства, но на кметицата не й беше за първи път, та и да кажеше – последствия големи можеше и да няма. Когато учителката по френски живя у тях на квартира, една нощ й се счу, че някой прескача оградата и руши през метличините пред долния прозорец. Погледна косо през стъклото и видя, че някой наистина стои и гледа в прозореца на учителката. Отвори тихо черчевето и се надвеси – беше Вукадин. Не заспа цяла нощ, особено след като чу, че прозорецът се отваря, Вукадин се вмъкна и стоя при учителката до четири сутринта. Стоя не беше точната дума, защото от долната стая цяла нощ се носеха звуци от давещи се мачоци. Чудеше се на себе си как е мълчала досега, но винаги си представяше жената на Вуко, бедната и хрисима Маришка, и й дожаляваше. Та затова – ей такива й бяха принципите...


    А сега стоеше и съжаляваше, че не си е доучила. Иначе нещата щяха да вземат по-различен развой. Един път и на нея щеше да се усмихне щастието и да остави нещо на внуците си, че да я помнят завинаги. Мигар беше по-шушава от ония, дето брояха пачките, и от Гуньо Косарски, по-известен като Сопола. Всичко крадеше от сутринта на 10 септември 1944 година, та до днес. И още имаше за крадене. Чудеше се откъде се намира и винаги стигаше до извода, че България е много богата държава, за да оцелява горда и невредима, въпреки тези пладнешки обири, които й причиняваха благоверните и социалистически граждани. От този извод често й ставаше меко на душата и изпитваше тиха гордост... Но сега друга мисъл я беше разчовъркала. Защо един път и тя да не опита нещо, от което се е срамувала цял живот – пък, от друга страна, то не е кражба – то е имане. Открай време, който намери имане, си е негово. Що трябва да го дава на държавата, когато всичко й се предложи именно на нея, и тя отново върна лентата на случилото се назад...