Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Диагноза: Българин в чужбина

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    14,95 лв.
    ISBN: 9789542613299
    Наличност: В наличност
    Година: 2014г.
    Страници: 216 стр.
    Размер: 14х21
    Тегло: 0.1800 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели
     

    Анотация

    Тази книга е един вик – какво става днес с нас, българите? Един вопъл за обич. Но обич преди всичко към себе си. Защото как ще обичаш другите, когато ти сам себе си не обичаш?

    Как и защо толкова е оскотяла душата ни?

    Как така при досега с нормалния свят у нас се завихрят ненормални усещания?

    И още, и още въпроси... И опит за отговори... И много мълчание...

    Защото „Няма по-сляп от този, който не иска да види!“.

    Защото „Не е ли доброто повече от злото?“.

    Да, доброто... Което толкова ни липсва на нас, българите – било в родината, било в странство, днес. А може би и утре. Когато безвъзвратно ще сме го изгубили...

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Диагноза: Българин в чужбина

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Въведете текст




    Тръгваме с доайена на българските емигранти в Париж – прочутия сред нашенци бат Рафаел Алмалех - към квалитетен гръцки ресторант в Латинския квартал. Днес е 22 март 2010 година, бат Рафо навършва… 94 години. Да, няма грешка – цели 94 години…
    Голяма и весела тумба от български емигранти сме –  усмихнати, отвътре сгрени… Така ами, ще празнуваме не какъв да е юбилей, ами 94-годишен… Пък и бат Рафо обяви на всеослушание: „Ядете и пиете, кой каквото иска, на моя сметка…” Подобни думи, и то в Париж, не може да не са повод - наред, разбира се, и с нашето добро винаги отношение към този чудесен човек - за наистина прекрасно настроение.
    Идва автобусът, качваме се. Пълно е, но мигом при вида на рожденика няколко души подскачат:
     –  Сил ву пле, мосю!
    Тоест: „Заповядайте, мосю!”
    Бат Рафи се оглежда, избира най-хубавото място, сяда и ме дърпа за ръкава:
    - Виждаш ли, Райков, как тук уважават възрастта.
    Виждам.
    И знам, че по отношението към старите хора, болните, изпадналите в беда се съди за степента на зрелост на френското общество.
    Знам и народната мъдрост, която аз преоткрих преди много години и я поставих за мото на първото издание на моя роман „Писма до мъртвия брат”: Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите.
    И веднага правя паралел с онова, което на всяка крачка виждам, но този път в България.
    Не  трябва много да подбирам. Просто се сещам за три епизода от поредното  ми завръщане в родината.
    ---
    Пътувам в препълнения трамвай в София. Възрастна, люлееща се жена с огромни торби се оглежда безпомощно, но, разбира се, никой не става. Най-накрая женицата не издържа, моли се на едно момиче. Детето става, майка му до него просъсква: „Айде бе, пенсийо, къде си тръгнала…”
    Женицата гледа объркано, очите й побеляват…
    Детето - и то е объркано: в училище го учат да уважава възрастните, пък майка му…
    Още един епизод от София.
    Излизам от блока с баща ми, водя го на лекар, човекът едва-едва върви, ха, още малко и ще се блъсне в преминаваща жена… Извинявам се от негово име, макар че  и жената има вина за станалото, оная обаче се спира и окуражена, изглежда, от моето извинение, ме „отрязва”:
    - Абе к’во ми се извиняваш? – После се обръща и към татко: – А ти къде гледаш бе, пенсийо, кьорав ли си?
    Татко извръща глава към мен – по благото му лице се появява влага…
    Третият епизод е от  моето родно градче Малко Търново.
    Правехме помен на мама. И остана в мен - там, в най-дълбокото на сърцето ми, оная картина на гробището, на това кой знае от кого и защо оградено парче земя, погълнало толкова познати и близки…
    Остана и  оная картина от кръчмата. С кюмбето в средата, утаяващо тръпна топлина в този иначе толкова влажен, студен и мъртъв ден…
    И тези женички в черно и сиво. Приведени, почти слели се със земята - съседките и приятелките на мама. Те почти безшумно влизат в уютното помещение, кротко чакат къде да им се посочи да седнат, пребрадени, стегнати в дрехи бохчи, протягат ръце към кюмбето - бръръъ, да, навън е доста студено, ама тук…
    Съпругата ми изважда от чантите донесеното от Париж за бог да прости мама, напълва догоре хартиените чинийки.
    Поглеждам, улавям очите на милите женици – пламъчета заиграват в прегорелите допреди миг зеници, някои от тях поразвързват тежките шалове, да, вътре е топло, хубаво, живот…  А и виж само Димчо колко неща е донесъл, браво, хубава булка има той, виж как уважава свекърва си… Я, какво е това? Боже, колко е сладко, а и мекичко…Че как няма да е сладко, чак от Париж идва… А, от  Париж ли… Да бе, от оня другия, французкия свят…
    Посягат жениците, вземат залък, прекръстват се: „Хайде бог да прости Янка, щастлива си отиде тя, изучи децата си, задоми ги, ожени внучките, видя и дочака и правнуци…”
    Присягат жените, похапват майките за бог да прости моята майка, такааа, лека-полека взе да им става  доста топличко, а и някак си хубавичко – помен е, но все пак и животът продължава…
    Поглеждам ги за кой ли път. Във всяка от тях, тези мои мадони, откривам по нещичко от нея - моята майка, която цял живот все мислеше и живееше за нас и чрез нас, нейните деца… И все заделяше най-хубавото на оскъдната ни трапеза за нас, все гълчеше татко, когато той посягаше към месцето…
    Да, хора, уморени от бедност, от ежедневния и непрекъснат инстинкт за оцеляване…
    Сега моите мадони са… доволни. Има предостатъчно неща на масата. Че и донесени чак от Париж…
    И тогава един глас, а след него и още един, и още… ме разлюляват, дъхът ми секва:
    - Димчо, сполай ти, ама може ли… такова… - Пообъркват се майките, крият попукани ръце от притеснение. – Ако може… такова… понеже много ядохме, да си вземем останалото в чиниите за вкъщи, може ли…
    Сълзите ми напират: „Може, разбира се…”
    Гледам ги – нашите майки…
    Които са ни родили и отгледали. И които сега сме захвърлили…
    И един въпрос ме обезсилва в този миг - там, в опърпаното, но все пак топличко кръчме на моето родно градче Малко Търново: как от такива светици са се родили днешните бандити, крадци и циници?
    Та тези женички на мравката път правеха, цял живот трепане, ама яко, не по силите на нормален човек, трепане за насъщния. И в резултат – мизерия, гарнирана с липсата на каквото и да е елементарно уважение: Ей, пенсийо…
    А в Париж знаете ли как назовават пенсионерите?
    Сеньори…
    Парижани никога не казват старите. Това тук е недопустимо.
    Сеньори… Хубава дума, уважителна, абе да ти е кеф да я произнесеш – сеньори, такава една тиха, напоителна, с един особен ромон на кротка вода…
    А децата знаете ли как се обръщат към възрастния? „Папии…”
    Да, непременно с весело, но не подигравателно чувство, примесено с уважение и неотменно с това разтегливо и меко „иии…” на края, придружено също от неизменното многоточие…
    Някой ще каже: Ама не може и французите да нямат подигравателни прозвища за пенсионери, това е богатство на езика и тъй нататък.
    Няма, драги нашенци. Поне аз не ги чух или срещнах – нито на улицата, нито по медиите… Не ги срещнах и в някакъв текст, дори и в речник.  Да, колкото и да се опитвах да ги открия тези ухапващи и подронващи достойнството на човека названия, не успях да ги науча. Поради простата причина, че тях май изобщо ги няма. И то при положение че френският език е един от най-богатите в света.
    Няма го и мръсното, варварско усещане за злоба и омраза към възрастния, за това, че той ти е виновен за днешния хал.
    ---
    Слизаме от  автобуса. В мига, когато подавам ръка на бат Рафо, още няколко ръце се протягат към него…
    - Ей, Райков – казва ухилен добрият човек, кръглото му детинско лице сияе. - Тук да си възрастен, Райков, всеки те уважава, всеки те подкрепя…
    Усмихвам се още по-широко. Хубаво ми е, топло…
    И отдавна е изчезнало, стопило се е някъде онова злобно, наедряло от подигравка: „Ей, пенсийо, кьорав ли си?...”
    И какво му остава на човек при това положение – напред, към Латинския квартал!
    Там ни чака квалитетният гръцки ресторант с хубавите - това е всеобщо мнение на тези от нашата тумба, които и преди са били там - храна и вино…
    Да, не е шега работа, бат Рафи, доайенът на българските емигранти в Париж, навършва 94 години. Затова ще хапнем и пийнем за негово здраве! Пък и ще счупим някоя и друга чиния, нали?
    Че малко ли е това – да навършиш 94 години…