Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

На 8 септември със знака на Издателска къща „Хермес“ излиза книгата “Президентът Петър Стоянов. Преговор на историята“.

Публикувано на 02.09.2016 от adm 0 коментара

На 8 септември със знака на Издателска къща „Хермес“ излиза книгата Президентът Петър Стоянов. Преговор на историята“. Тя се издава във връзка с 20-годишнината от избирането на Петър Стоянов за президент на Република България.

 

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА ХЕРМЕС

има удоволствието да Ви покани на

ПРЕМИЕРАТА

на книгата, която ще се състои в деня на излизането - 8 септември (четвъртък) от 18,00 часа в Централен военен клуб, София, бул. „Цар Освободител“ №7

На премиерата ще присъства президентът на Република България Росен Плевнелиев.

Pokana - Peter Stoyanov-02

 

За книгата

На 3 ноември 1996 г. Петър Стоянов и Тодор Кавалджиев спечелиха изборите за президент и вицепрезидент на Република България. Във връзка с 20-ата годишнина от това събитие издателство „Хермес“ публикува този сборник, който включва статии, обръщения, речи (включително и много импровизирани) и интервюта на президента Петър Стоянов не само от български, но и от редица чужди медии като „Вашингтон Поуст“, „Вашингтон Таймс“, ОРТ – Русия, „Льо Соар“ и др.

Публикациите са подредени хронологично и са изключително интересно свидетелство за историята на българския преход.

В книгата ще намерите отговори на много от въпросите, които продължават да вълнуват обществото: как БСП бяха принудени да се откажат от властта на 4 февруари 1997 г., как бе взето решение за подаване на молбата за членството ни в НАТО. Защо не се отвориха досиетата и не се извърши лустрацията, отново за противоречията между Стоянов и Костов по въпроса за приватизацията, включително защо бяха загубени президентските избори срещу Първанов през 2001 г. и т.н.

Сборникът ще задоволи интереса не само на политици и анализатори, но и на широк кръг читатели, които се интересуват от най-новата ни история.

Авторитетни личности и издания за президента Петър Стоянов

Малко президенти ще имат шанса да дадат на България толкова много, колкото й даде Петър Стоянов в своите два звездни мига: когато успя да помогне за мирното решение на кризата на 4 февруари 1997 г. и когато прояви най-голяма решителност в държавата и залагайки целия си престиж, наложи по-бързото и ефикасно присъединяване на правителството към позицията на Запада в Косовската криза.

Филип Димитров, „Митове на българския преход“, изд. „Сиела“, 2003 г.

В президента Петър Стоянов българите виждат спасителя от кризата...

Сп. „Шпигел“, февруари 1997 г.

Петър Стоянов е оптимистичният лидер на дълбоко песимистичен народ.

В. „Сан Франциско Кроникъл“, септември 2000 г.

Очевидно е, че той е наясно с нещата. Откритият му стил е напълно различен от тесногръдия и угоднически стил на апаратчиците от съветски тип, с които все още изобилства София... Може би с изключение на полския президент Квашневски, Петър Стоянов е най-популярният президент в Източна и Централна Европа. Във всеки случай основното му оръжие е неговият морален авторитет.

Сп. „Икономист“, 15 юни 2000 г.

Бях вдъхновен от твоите идеи, от твоята инициативност и най-вече от твоя оптимизъм. Нашата работа се зарежда от непоколебимата ни вяра, че можем да въздействаме за прогреса на света и аз високо ценя твоята роля за осъществяването на тази обща мисия.

Писмо на Бил Клинтън до Петър Стоянов по повод съвместната им работа в „Глобалната инициатива на Клинтън“, 15 октомври 2009 г.

Всяко важно начинание,

включително разширяването на НАТО,

трябва да има солиден морален фундамент

 

Статия на Петър Стоянов, публикувана във в. „Вашингтон Поуст“

Деветнадесетте страни – членки на НАТО, се събират в Прага по-късно тази седмица и очакванията са седем държави от Централна и Източна Европа да бъдат поканени да се присъединят към Алианса. С това продължителният дебат както в западните, така и в източните Всяко важно начинание,

столици относно предимствата и недостатъците на един разширен алианс отива към своя край. За мен, като бивш президент на България, тези покани за членство имат висока морална стойност заради мрачното минало на Източна Европа и перспективитестолици относно предимствата и недостатъците на един разширен алианс отива към своя край. За мен, като бивш президент на България, тези покани за членство имат висока морална стойност заради мрачното минало на Източна Европа и перспективите пред източноевропейците днес.

Колкото и сериозна да е тази дискусия обаче, тя трудно би могла да отрази чувствата, личните страдания и разбитите надежди на цяло едно поколение източноевропейци, чийто живот днес е към своя залез. През своята младост след Втората световна война тези хора, подобно на милиони в целия свят, трескаво са планирали своето мирно бъдеще. Но тези планове никога не се осъществяват – железният юмрук на комунизма смачква мечтите им за свободно и смислено съществуване.

Преди много години, когато бях момче, а България беше все още в сянката на Съветската империя, попитах баща си, който е бил в концентрационен лагер заради своите антикомунистически възгледи, защо не е напуснал страната, преди да започне процесът по съветизация. Не е ли осъзнавал, че болшевишката система няма да толерира нетрадиционно мислене? Той и неговите връстници не са ли могли да предвидят, че България може да се окаже в съветската орбита и сталинският Гулаг да бъде установен в държавата?

Не очаквахме, че Западът ще ни предаде“ – беше категоричният отговор на баща ми.

Размишлявал съм над тези горчиви думи в продължение на много години.

Въпреки катастрофалното разделяне на Европа в Ялта след войната, баща ми и приятелите му никога не промениха отношението си към Запада. За тях той продължаваше да бъде символ на свободния човешки дух и предприемачество. Макар че със сигурност е имал своите несъвършенства, алтернативата е била един друг свят, изграден върху заблуда и постоянни унижения, който комунистическите управници доста точно наричаха „социалистически лагер“.

По това време такива мисли е можело, разбира се, да се изразят гласно само в кухните на малките апартаменти, където бившите членове на българския политически, културен и бизнес елит са си позволявали да разговарят. Всички те са били заклеймени като „врагове на народа“, защото техните възгледи са били несъвместими с „ценностите“ на комунистическия режим.

Тези мъже и жени не са имали никакъв шанс за извършване на нещо значително в своя професионален живот и повечето от тях дори са били лишени от практикуването на професията си. Суровата цензура ги лишава от възможността да публикуват каквото и да било в пресата. Те не са имали право да пътуват отвъд Желязната завеса, въпреки че са имали отлични познания в областта на европейската култура и традиции.

Все пак те никога не губят надежда, знаейки, че Съединените щати и Западна Европа вече са обединили усилия в изграждането на обща система за сигурност и защита на демократичните ценности.

Бях в гимназията, когато през 1968 г. народът в Чехословакия застана срещу съветските танкове в защита на човешкото достойнство. Стоях залепен за радиото, слушайки последните предавания на Радио „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“. Събрали се в нашата кухня, приятелите на баща ми стискаха палци за чехите и словаците и се ядосваха – „Защо Западът не идва да ги спаси? Защо НАТО не прави нищо?“.

Днес тези въпроси звучат наивно. За разлика от филмите, в политиката „добрите“ невинаги се появяват навреме, за да победят „лошите“. И как е било възможно за дисидентите в Източна Европа да разберат понятието реална политика – понятията геостратегически интереси и баланс на силите – седейки в кухните си в София, Букурещ и Будапеща?

Години по-късно, след вдигането на Желязната завеса, когато аз самият станах политик, осъзнах, че всички тези понятия в сложния политически речник могат да бъдат разбрани много по-лесно, ако се основават на свещеното право на зачитането на индивида и неговото желание да избира как да живее живота си.

Но какво общо има всичко това с разширяването на НАТО? Всяко важно начинание, включително разширяването на Северноатлантическия алианс, трябва да има солиден морален фундамент. Моралната цел на едно начинание е това, което привлича хората към него.

Днес, след 11 септември и последващите терористични атаки, нашата мисия е разширяването на границите на свободния свят, чийто щит е НАТО. Държавите, които желаят и могат да допринесат за укрепването на този щит, ще бъдат поканени да се присъединят към НАТО на срещата в Прага.

Когато това се случи, нашите родители могат спокойно да напуснат този свят, знаейки, че техният живот е имал цел и уверени в по-доброто бъдеще на своите деца и внуци.

Петър Стоянов е президент на Република България от 1997 до 2002 г. Той е председател на „Център за политически диалог Петър Стоянов“ в София и предостави този коментар след престоя си във Вашингтон в „Джърман Маршал Фонд“ – САЩ.

23 февруари 2003 г.

в. „Вашингтон Поуст“


Тази публикация се намира в Любопитно, Новини начална и беше тагната с книга, Петър Стоянов, Президентът Петър Стоянов. Преговор на историята

Коментари