Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Димо Райков за "Анхедония", емиграцията и 24 май

Публикувано на 17.05.2019 от adm 0 коментара

Новият роман от Димо Райков - "Анхедония" ще бъде публикуван със знака на Издателска къща "Хермес" в навечерието на 24 май в рамките на Дни на българската книга. По този повод поканихме автора да разкаже малко повече за книгата и какво значение носи за него наближаващият Ден на българската просвета и култура.

dimo raykov

Анхедония“ е един трогателен роман, който със сигурност ще предизвика емоция в читателите. До каква степен е вдъхновен от вашите лични преживявания и какво ви накара да го напишете точно сега?

Един съсед българин, о, как умеем ние да "клъцваме" с лоши думи другия, преди време се нахвърли срещу мен - ти нищо друго не умееш, освен да пишеш. Пишеш добре, ама само това можеш. Замислих се. Всъщност той може би беше прав. Аз май нищо друго не умея в този живот. Освен да сътворявам истории. Съдбата изглежда така ме е орисала, че вече повече от 45 години ми причинява такива неща, които просто плачеха да ги пресъздам в книги.

Горе-долу по същото време друг познат, професор вече, и то по литература, ме шокира с въпроса си – „Райков, така истински и дори със звуци описваш героите си и техните преживявания, та не мога да не те запитам - всичкото това преживял ли си го? Лични истории ли са?” Шокирах се, защото това не бе обикновен неизкушен от литературата човек, а цял професор, и то по литература? На него ли да обяснявам какво става в главата на писателя, когато пише! И откъде започва личната история и къде свършва! И коя история е лична, коя е общочовешка! Откъде тръгва и как конкретното се превръща в метафора?

И се сетих пак за моите срещи с големите писатели на нашето време. Сетих се за думите на Умберто Еко, които той често ми повтаряше в Париж – че един писател е истински, когато успее да трогне читателя и да предизвика сълза у него... Сетих се за съседа Орхан Памук и неговите думи, че „ да бъдеш писател е все едно да дълбаеш кладенец с игла”... Сетих се за Пол Остър, американецът с пронизващите очи, сетих се за нобелистката Тони Морисън, за мъдреца Стефан Хесел, който проповядваше – „Човек живее, докато се възмущава.” Сетих се за охранявания винаги от кордон от бодигардове Салман Ружди, за още десетки най-изявени представители на световната литература, с които имах честта и възможността да общувам като равен с равен.

Те всички бяха единодушни – нашето щастие е… писането. Причиняваме си мъка, но не можем иначе. Привнасяме личния си живот, личните си демони върху хартията, разголваме се, самобичуваме се, рискуваме да ни сметнат за луди дори, но това е сладост. Това е нашият живот. Писатели от различни страни, с различен стил, с различна съдба, но с една любов – към реденето на думите. Велика любов, нали? Любов за цял живот.

Да, и аз съм така. Боря се за Сълзата. И за кратките мигове на своето щастие, които изпитвам, когато редя буквите. Сякаш някаква невидима сила води пръстите ми. И това е моята единствена награда. Най-красивата ми и ценна награда е тази – моята дума да сепне някого. И да предизвика сълза. И, ако може, да промени. Затова и от хилядите писма, които имам през всичките тези години от читателите си, на челно място са тези, в които прочелият моя книга ми благодари, че съм… променил живота му! Това е нещо несравнимо! Да промениш с българската ти буква, с вложената собствена мъка в нея живота на друг човек…

Онзи ден пак бях на метри от "Нотр Дам". Моето момченце ми посочи балкона на катедралата и каза тъжно: "Дядо, ето там, горе, се качихме онзи ден, нали?"

После обаче гласът на детето потрепера: "Но ние пак ще идем! Виж как ремонтът е започнал! Виж колко неща има пред входа! И пак ще ми разкажеш там историята на Квазимодо и Есмералда."

Тези дни в Париж е зима. Дори французите палят масово огньове, за да предпазят лозята от измръзване. Но думите на Коко ме стоплиха. Защото той вече бе разбрал от дядо си, че Париж не може да бъде победен, че човекът може всичко, стига в сърцето му да има любов, а не омраза. Затова и първото си разказче, което написа преди няколко месеца, бе за любовта на костенурката Тортюта към всички животинки по света... А финалът на разказчето почти ме стресна: "Тортюта върви бавно, защото се страхува да не настъпи някого и той да плаче." Просълзих се. Не, разбира се, от възрастта.

Ами, това е. Коко е разбрал, макар и толкова невръстен, най-важното послание от своя дядо – да прави добро. Да не наранява другия, макар това да е животинче или вейчица дори. Дано да запази своята Тортюта за цял живот. Дано! Това ще ме топли и мен.

И се сещам сега и за онази майка, бременна бежанка, която едва са успели да я спасят френски гранични служители с риск за своя живот в ледените води. Разплакана тя говореше – „Чудех се как да благодаря на тези хора. Но тя, благодарността, ми дойде от сърцето, когато след часове родих детето си, здраво и усмихнато, името дойде от само си – Мерси. Това бе единствената дума, която знаех на френски.” Мерси… Красиво…

Тези дни светът изтръпна от подвига на едно почти дете - Максим Моисеев, юношата-стюард, спасил десетки души в горящия самолет и сам загинал в пламъците. Запазил живота на непознати люде, жертвайки своя живот-пъпка… В този свят на егоизъм, на ужасна алчност и погубваща човешкото в човека материалност, едно дете ни показа Пътя! Да спасим другия! За да спасим и… себе си. И така да спасим света. Колко е красиво, нали! Ти, прашинката на тоя свят, да спасиш него, целия свят!

Ще прочетете в моя роман и за срещата на татко с бат Рафо, доайена на българите в Париж, той му каза – „Петко, аз ходя и прибирам от мостовете на Сена българчета и ги водя да пренощуват у дома. Това правя цял живот. Защото зная, че когато спасиш един живот, значи си спасил целия свят…” Да, няма по-силно нещо на тоя свят от Живота! Няма. Това е и основното послание на моя роман. Да погалиш другия. Не е много. Но е толкова трудно…

Думата „анхедония“ носи много дълбок смисъл. Защо решихте да озаглавите романа си по този начин? Това ли е съдбата на бащата, на родителя – „да живее във вечно страдание“?

Погледнете снимката на корицата. Тя е от оня миг, когато моят татко, 80-годишният миньор, който цял живот бе дълбал земята на Странджа, току-що бе зърнал Айфелката, така татко наричаше Айфеловата кула. Той целият се бе устремил към върха на света! Бе тръгнал от общата земя на две хванали се в онова време на студена война в смъртната хватка на омразата държави - социалистическа България и капиталистическа Турция, подземният участък, където той работеше, обхващаше земя и от едната страна, и от другата, понеже бе на самия ръб на наземната граница, докато под земята нямаше граница, то под земята никъде няма граница, нали. И бе стигнал до покрива на света. Тъмнината и Светлината...

И когато зърна кулата, татко, който не бе набожен човек, падна на колене и се прекръсти. И чак тогава се взря в красавицата отсреща. И в този момент фотоапаратът щракна. И мигът бе уловен! Мигът на тъмнината в момента на сливането й и потапянето й от Светлината! Мигът на един живот. Мигът на едно поколение. Мигът на една България. И аз усетих, че моят роман започва. И че ще носи името „Анхедония”.

Вижте, взрете се в тези очи, в това притихнало в нега тяло. Пиета. Тяло, пълно и препълнено в този миг и от тъга, и от тръпката на неистовото очакване, и от електричеството на непознатата радост от живота, която бе споходила този толкова изстрадал и мил мой старец почти пред прага на оная... Той вече летеше към върха на Айфелката! Тоест към... звездите! Към Мечтата на своя живот на българин, живял цял живот в оцеляване и очакване на онова "утре", което никога не идваше при него и събратята му... Да, убеден съм, че вече усетихте защо съм озаглавил романа си така. А и защо съм го написал... И какво е неговото послание. В такъв момент, където и да се намирам по света, щом тази картина изскочи пред очите ми, премалявам и си казвам: "Господи, това е. Другото няма значение."

Темата за емигрантите все още е актуална и много читатели биха се припознали в отделни елементи от сюжета на „Анхедония“. Какво бихте казали на тези хора, независимо от коя страна на българската граница се намират? Какво послание искахте да им предадете чрез книгата?

Темата за емиграцията никога не ще заглъхне, но тя е вечна. Защото просто историята на света е такава - човекът е вечен емигрант. Защото какво значи местен, какво значи - тази земя е моя? Земята е на всеки! Преди време имах неблагоразумието в Париж, в този единствен в света град-човек, където почти всеки е „меланж”, тоест кръстоска от люде от различни страни, да попитам един африканец от коя държава идва. Той се втренчи в мен укорително и ми каза – „Оттам, откъдето идвате и вие, господине. Идвам от... Земята. Където и аз ще отида. Но и Вие. И всички.”

Засрамих се. И от този момент никога никого не питам в Париж откъде идва. Погледнете българина. Има ли българин, чиито корени да не са... емигрантски? А и ако има малцина, то нима те не са познали в даден момент от живота си оная, по-страшната емиграция – вътрешната? Поразходете се, нима не срещате на всяка крачка, дори и в София, хора чувствителни и с въображение, но смачкани и примирени, без хоризонт пред очите си, тоест вътрешни емигранти. Приели своето вътрешно затваряне в себе си за свое единствено убежище и спасение днес.

Затова никога темата за емигрантите не ще изчезне. Може в даден момент да е тема табу, както е днес в някои страни, но тя е вечна. Защото е вечно човешкото любопитство и човешкият порив към Свободата. А и защото човек е изтъкан от демони. А те не признават покой. Те са като кръвта. Спре ли тя да кипи, значи... И ето го моето послание - да пазим Порива, но и никога да не забравяме Корена. И да помним, че от земята сме дошли и пак в нея ще отидем. Такива, каквито сме се и появили - голи, без апартаменти, асансьори, тераси, къщи за гости..., единствено с полепнала пръст по устата...

Вие живеете от дълги години в Париж. Какви промени забелязвате в българската действителност, когато се връщате в родината?

Вижте, аз завърших романа си в състояние, което не пожелавам на никого. Не знам, сигурно съм зле орисан, но при всяко идване в България все нещо тъмно става около и с мен. Просто привличам лошотията. Или пък, живеещ от толкова години в чужбина, съм отвикнал на грубостта и арогантността, която в родината ми се смята за нещо нормално.

Миналата есен бях осъден от български съдийки, млади, красиви съдийки, едната видях във Фейсбук, че кара джип, голям, луксозен джип, какъвто никога не ще има скромната ми особа, то аз кола никаква никога не съм имал, а за татко да не говорим, да платя голяма сума на „Топлофикация". Изтръпнах от това „В името на народа!" Срам! Аз бях престъпник! Аз бях крадец! И то за нещо, което просто не съм потребил. Защото в същото време живея в Париж, където си плащам и парно, и всичко. И няма как да бъда разклонен. Но съдийките отсичат категорично – Димо Райков живее в София, така казват от парното, значи така е. И понеже законът български бил такъв – плащай, писателю!

А аз започнах това дело заради стотиците хиляди убивани българи от рекета на монополите в България. Но... Аз, който през живота си не бях откраднал и карфица, който от 20 години не съм взел и стотинка от българската държава, вече бях определен от българския съд като... крадец. Крадците на милиони все са в бяло, престъпникът, наказан в „името на народа”, се оказах аз… Държава, която защитава „законно” големите си крадци-тарикати, а мачка, пак „законно”, своите люде на „еспри критик”, тоест на „критичния дух”, е приживе обречена на посредственост и гибел. Изпитах страшно безсилие! На никого не пожелавам подобно усещане. Отщя ми се и да живея, и да пиша. Дни наред не погледнах ръкописа. А срокът за неговото предаване изтичаше.

Тогава моите внуци ми донесоха свой албум с техни снимки с татко от Париж и Малко Търново. Прелистих албума и изтръпнах. Бях попаднал на същата тази снимка, за която вече Ви говорих и която сега е на корицата на книгата. Разплаках се. Така, както плачеше татко – беззвучно, само хрипове, на тласъци, отвътре, като кутре… И татко „слезе” от снимката. Притисна глава о лицето ми и ми каза – „Диме, ти трябва да довършиш тази книга! Заради мен, заради всички българи като мен. Заради нашата памет.” И аз я довърших. Плачех и пишех. Пишех и плачех. Без сълзи. Без да проклинам горчивата си българска участ. Чрез приятели в София платих сумата. С труда си над книгата се издължих. Платих рекета, който ми бе наложен извън всякакви правила на европейското и човешкото право от тази моя държава, която безплатно толкова години рекламирам в чужбина… Но стига толкова. Просто ме питахте за впечатленията ми от идванията ми в България и аз Ви отговорих... лично.

И още нещо. Моята болка от омразата, която виждам и усещам към другия у нас е сега дваж по-голяма, защото живея от години в град, който много изстрада, но чиито хора мразят да мразят! Във всяка своя книга пиша срещу омразата, тази често безпричинна, просто ей така омраза, която смятам, че е най-лошото качество, унищожаващо българина изотвътре. Заедно със завистта. Не че тези лоши неща ги няма и в други страни, но в България те са всепоглъщащи. И обикнат начин на живот на много хора. При всяко идване в България настръхвам - толкова се мразят помежду си хората! И това ме обезсилва. И бързам да тръгна към летището.

Аз съм разговарял с мнозина французи, чиито деца загинаха при терористичните актове. И нито един от тях не каза - мразя ги! Разбирате ли – никой не ми каза, че мрази убийците на децата си! А всеки ми казваше – „Те искат да ги намразя, но ако сторя това, значи те са победили, не, те не ще ме победят!” Да, омразата никога не ще победи любовта! Всъщност аз затова и пиша. Заради Светлината. Светлината в очите на татко, когато зърна Айфеловата кула и се изкачи на върха й.

Затова и написах "Анхедония". Този мой роман целият свети от любов. Към татковците ни. Но и към нас самите. Ще изтръпнете от тази Светлина. И ще ми простите за малко тъжните цветове в това интервю. Но аз съм откровен писател. И не мога иначе. Защото чрез тъгата моят читател опознава радостта. Всъщност омразата към другия, макар изобщо непознат, е сестра на посредствеността. Те вървят една до друга. И се опитват да завладеят моята страна. И май почти са я завладели. Ще им позволим ли това да сторят докрай?

Вижте, аз никога не се завръщам в България, понеже никога не съм я напускал. Моята родина е винаги в мен. В мислите, в сърцето ми, макар и физически да съм далеч от нея. Днес аз виждам при всяко свое физическо завръщане, че в моята страна хората са... оградени. И то повечето от тях са построили тази стена около и в тях доброволно. И като реакция, но и като избор за начин на живот. Мислейки че може би така ще намерят щастието. А папа Франциск простичко го казва: "Който строи стени, той после става затворник..." Мъдрият човек направи един огромен и впечатляващ знак, който остана почти незабелязан при посещението му у нас. Когато излизаше от папамобила си, той бе посрещнат от шумна група млади хора, които крещяха екзалтирано. Той смени пътя си, отби се при тях и тихо, но твърдо им каза: "Виждам, че сте млади и зная, че умеете да шумите. А можете ли да замълчите в сърцата си? Защото именно в сърцето си можем да открием най-благородните чувства."

Ето, например всеки българин във Фейсбук иска да е щастлив. И в същото време всеки е готов да обиди и мрази другия... Вие видели ли сте нива в полето? Видели ли сте какво правят житните класове? Пълният, отрупан със зърна, натежал от плод, се е... навел. сякаш се моли. А празният... стърчи нагоре... Сякаш вдига ръка като ученик, който иска да изпревари останалите... Първият мисли за зърното, което носи и трябва да отгледа, а вторият - за егото си. Моят роман "Анхедония" е за първия клас. Да, оня със зърното...

Иначе в България винаги се завръщам с тръпка. И още от летището започвам, както съм свикнал в чужбина, да поздравявам всеки срещнат. Но почти никой не ми отвръща. И аз започвам да изглеждам като глупак. И на третия ден спирам да поздравявам. И бързам да тръгна пак към... летището. Или се затварям в себе си. И ставам... двоен емигрант. Защото хем съм си физически емигрант, живея в чужбина, хем и като се върна в родината си за няколко дни, пак емигрирам и ставам вътрешен емигрант. Винаги чужд. Странно, нали? Двоен емигрант... Съдбата българска през 21 век...

Романът ще бъде публикувана в навечерието на 24 май. Има ли за вас този празник някакво по-специално значение?

За мен 24 май е най-красивият български празник. Празникът, който, как да Ви кажа, мирише най-хубаво. Защото е празникът на буквата на един народ. Защото е празникът на сърцето. Това е дълбок, интимен празник. Затова той не търпи селфи и фалшива показност. Това е денят на моето уважение към Буквата.

За добро или лошо, всеки писател знае, че той е писател на родния си език. Всичко останало, особено станалото напоследък модерно явление - пребиваващи нашенци няколко години в чужбина, които започват да пишат на чуждия език и да се отвръщат от родния, като казват, че той бил беден, че той не ги заслужавал и тем подобни сурогати на пошлата мисъл, е ерзац. Да си българин, а да пишеш на чужд език първо и след това да те превеждат. Не ти самият, а друг преводач да те превежда… Това е нещо, което за мен е извън нормите на нормалността. Че и да недоволстваш от качеството на… превода. Да, той или тя не знаят граматиката на родния си език, едно изречение не могат да подредят, но пишат на френски, английски и искат да бъдат превеждани на ниво!?! Никой друг освен матерният ти език не може да пресъздаде извивките и полюляването на мисълта ти, ако ги имаш, разбира се, мириса на въображението и сладостта от допира на пръстите ти до майчината реч омайна. Другото е просто заместител. А всеки заместител има лош дъх. И тръгва от само себе си към бунището…

За мен винаги 24 май идва с упойващия мирис на божура и червените макове, които беряхме замаяни като ученици по поляните край родното Малко Търново. Чак след време разбрахме, че тази замаяност всъщност е идвала от едни упойващи човека вещества в маковете. Но и от омаята и нашето детско преклонение пред буквата, което ни бяха внушили у нас нашите татковци. Дъхът на маковете и дъхът на ония стари книги, които четяхме жадно в приглушения мрак на старата градска библиотека... Никога не ще забравя библиотекарката. Лицето й, озарено от книгите около нея, бе толкова красиво! А всъщност тя бе… инвалид, с една гърбица по природа… За мен най-красивата картина на света е да видя дете, което чете. Дете, което чете книга! Особено сега, в ерата на телефоните. Това е вълшебство!

Димо Райков ще пристигне от Париж специално за премиерата на "Анхедония", която ще се състои на 28 май (вторник) от 19:00 часа в НДК, Мраморно фоайе, като част от културната програма на Пролетен базар на книгата 2019. Вижте повече за романа тук.


Тази публикация се намира в Интервюта, Новини начална и беше тагната с книга, хермес, интервю, роман, Димо Райков, дни на българската книга, български автори, пролетен базар на книгата, съвременна художествена литература, български писатели, българска литература, български книги, Анхедония, 24 май, Ден на българската просвета и култура

Коментари