Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Мери Лин Брахт разказва за вдъхновението зад "Бяла хризантема"

Публикувано на 07.09.2018 от adm 0 коментара

„Бяла хризантема“ е роман, изпълнен с исторически детайли и силни емоции.

Мери Лин Брахт разказва повече за събитията и хората, които са я вдъхновили да напише тази трогателна история

Untitled design

„Бяла хризантема“ е прекрасна и трогателна книга, отчасти базирана на семейната ви история. Разкажете ни малко повече.
Майка ми е израснала в Южна Корея, а баща ми е американец от Калифорния. Получил е повиквателна за войната във Виетнам, но вместо това бил изпратен в Корея, където срещнал майка ми. Докато растях, тя ми разказваше истории за живота си там. Израснала е в малко село, без течаща вода и отопление, къпала се в езеро... а аз живея в предградията с две коли и къща с гараж. Звучеше ми невероятно, не можех да повярвам откъде е дошла. Всичките й приятелки бяха като нея – от Южна Корея, омъжени за американски войници. Винаги съм се възхищавала на силата на майка ми да се справи с трудностите и да започне съвсем нов живот.
Когато бях на двайсет години, получих възможност да посетя Корея заедно с нея. Нямах много роднини в Америка – само майка ми, баща ми и двете ми сестри, но в Корея открих многобройно семейство.

Което не сте познавали?
Не, те са ме виждали като малка, но не си ги спомнях. Имах само техни снимки и когато отидох в Корея, го почувствах като дългоочаквано завръщане у дома. Дотогава не знаех какво е да се завърнеш вкъщи, да те посрещне едно огромно семейство и веднага да се почувстваш обичан, приет и свързан с тези хора. Майка ми се прибираше на всеки четири години, за да поддържа тези връзки, и именно това ме вдъхнови да напиша романа. „Бяла хризантема“ е история за две сестри, които са разделени една от друга, но продължават да усещат силна сестринска връзка и не спират да се надяват, че един ден ще се завърнат у дома, че любовта ще остане жива завинаги. Не бях изпитвала нещо подобно преди това първо пътуване до Корея.

Двете сестри живеят на малък остров край бреговете на Южна Корея с много специфична култура. Местните жени се препитават с гмуркане за абалони – морски охлюви, и обществото до голяма степен напомня матриархат. Реално ли е всичко това?
Да. Тези жени се наричат хеньо и се гмуркат на големи дълбочини без специална екипировка. Правят това от четиристотин години. По някакви причини могат да задържат въздуха си за много дълги периоди от време и телата им издържат на ниската температура на водата. Жените имат избор – дали да работят и да изхранват семейството, или да се грижат за дома. Това води до формирането на една много силна женска общност. И до днес съществуват жени хеньо, но вече са много възрастни. Културата и традициите на хеньо замират, тъй като дъщерите вече не следват стъпките на майките си, не упражняват тази професия. Казват, че може би след двайсет години няма да има нито една жена хеньо.

Това ли беше причината да напишете тази книга: за да запазите по някакъв начин изчезващата хеньо култура, макар и само сред страниците на романа?
Обичам всичко, свързано с Корея, и всеки път, когато се връщам там, научавам нови неща. В случая прецених, че такива силни женски образи ще паснат на историята. По време на войната двеста хиляди жени са превърнати в секс робини. През 1991 година за първи път се заговорило за съществуването на „жените за разтуха“, като само двеста и петдесет били оцелели дотогава. Днес около трийсет са все още сред нас и все още не е въздадена справедливост за това, което им е било причинено.

Историята е изключително тъжна. Разбира се, има много мили и сърдечни моменти между сестрите, но е преди всичко затрогваща. Имаше ли моменти, които разтърсиха и вас?
Да, плаках много, защото трябваше да се поставя на мястото на тези жени, да преживея това, през което са преминали те, да си представям как са се чувствали, за какво са мислили... Чудя се как са успели да оцелеят след всичко това!

Войната често поставя обикновени хора в необикновени ситуации, което добавя емоции и драматизъм към един роман. Какво ви накара да напишете книга, чието действие се развива по време на войната?
Мисля, че една от причините е, че израснах близо до военна база, с войници и техните съпруги. По време на войната в Кувейт бащите на много мои приятели заминаха и някои от тях не се върнаха. Така че войната винаги е била част от живота и мислите ми. Често се опитвам да си представя как се чувстват оцелелите от войната, особено когато стане дума за „жените за разтуха“. Те с години не са имали право да говорят за това, което им се е случило, защото е било противозаконно и е имало вероятност да ги вкарат в затвора.

А бихте ли определили „Бяла хризантема“ като феминистки роман?
Бих казала, че е „човешки роман“. Историята разказва за жените и какво се случва с тях по време на войната, като се фокусира върху „жените за разтуха“ и това, което са били принудени да изживеят. Но се надявам всеки да прочете романа. Докато правех проучвания, четях много книги за войната и ми направи впечатление, че всички те са силно „мъжки книги“ – изпълнени с битки и подобен вид саможертви. „Бяла хризантема“ показва другото лице на войната. Прави впечатление известна празнина сред книгите на историческа и военна тематика и ми се иска да се появят още книги, които да я запълнят.

Смятате ли, че литературата може да допринесе за подобряване на взаимоотношенията между различните държави и култури?
Мисля, че да. Според мен в новините чуваме фактите за това, което се случва, но литературата има възможност да се фокусира върху едно преживяване, един живот. Това, от своя страна, позволява на читатели от различни държави също да го изживеят, да го видят, да го почувстват, и надявам се, да си изградят нов начин на мислене, нови идеи, да променят начина, по който виждат света.


Тази публикация се намира в Интервюта, Любопитно, Новини начална и беше тагната с интервю, исторически роман, художествена литература, Бяла хризантема, Мери Лин Брахт, Южна Корея, съвременна художествена литература, съвременни романи, съвременни автори

Коментари