Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

P.S. Все още те обичам

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    P.S. Все още те обичам

    от Джени Хан
    издател: Ибис
    Виж откъс от книгата
    12,90 лв.
    ISBN: 9786191572120
    Наличност: В наличност
    Година: 2017г.
    Страници: 272 стр.
    Размер: 14,5х21
    Тегло: 0.3150 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Продължението на бестселъра „До всички момчета, които съм обичала“

    Очарователна и затрогваща история за порастването, влюбването и любовната мъка.

    Лара Джийн не очаква да се влюби наистина в Питър. Те само се преструват, за да ревнува бившата му приятелка. Но после, съвсем неочаквано, на една училищна ски ваканция, те се целуват.
    Да бъдат заснети как се целуват в басейна, е доста неприятно. Това, че клипчето е видяно от всички в училище, е катастрофа. Но когато Джон Амброуз Макларън се обажда на Лара Джийн, за да ѝ каже, че е получил любовното ѝ писмо, настъпва истински хаос.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: P.S. Все още те обичам

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Скъпи Питър,
    Липсваш ми. Изминаха само пет дни, но ми липсваш, сякаш са пет години. Може би защото не знам дали всичко свърши, дали с теб някога ще разговаряме отново. Имам предвид, че сигурно ще се поздравяваме в часа по химия или по коридорите, но ще бъде ли някога както преди? Това ме натъжава. Имах чувството, че мога да ти кажа всичко. Мисля, че и ти се чувстваше така. Поне се надявам да си се чувствал така.
    Затова просто ще ти кажа всичко, преди да съм изгубила кураж. Случилото се в горещата вана ме изплаши. Знам, че за теб не е нищо особено, но за мен означаваше много, и точно това ме изплаши. Не само онова, което всички говореха за станалото и за мен, а че изобщо се случи. Колко лесно стана, колко много ми хареса. Изплаших се и си го изкарах на теб, за което искрено съжалявам.
    А на нашето парти, съжалявам, че не те защитих пред Джош. Трябваше. Знам, че поне това ти дължах. Дължах ти и много повече. Все още не мога да повярвам, че дойде и донесе сладки плодов кейк. Изглеждаше страхотно с онзи пуловер, между другото. Не го казвам, за да ти се подмажа. Искрена съм.
    Понякога те харесвам толкова много, че не мога да устоя. Изпълва ме отвътре, чак до ръба, и имам чувството, че ще прелея. Толкова много те харесвам, че не знам какво да правя. Сърцето ми бие така бързо при мисълта, че ще те видя отново. А когато ме погледнеш по твоя си начин, съм най-щастливото момиче на света.
    Нещата, които Джош каза за теб, не бяха истина. Не си ме провалил. Точно обратното. Ти ме освободи. Ти ми даде първата ми любовна история, Питър. Моля те, не позволявай тя да приключи.


    С обич,
    Лара Джийн


     



    Глава 1


     


    Цяла сутрин Кити е едно малко мрънкало и подозирам, че Марго и татко страдат от новогодишен махмурлук. А аз? Аз имам сърчица в очите и писмо, което прогаря дупка в джоба на палтото ми.
    Докато си обуваме обувките, Кити още се опитва да се отър­ве от носенето на ханбок при леля Кери и чичо Виктор.
    – Вижте ръкавите! Стоят ми като три четвърти!
    Татко отговаря неубедено:
    – Те трябва да са такива.
    Кити сочи към мен и Марго.
    – Защо техните са по мярка?
    Баба ни купи ханбоците при последното си ходене в Корея. Този на Марго е с жълт жакет и ябълковозелена пола. Моята пола е яркорозова, а жакетът е с цвят слонова кост, има и дълга розова панделка с бродирани цветя отпред. Полата е много обемна, издута като камбанка, и се спуска чак до пода. За разлика от тази на Кити, която стига едва до глезените ѝ.
    – Не сме виновни ние, че растеш като гъба – казвам аз, докато се занимавам с панделката. Тя се наглася най-трудно. Трябваше да гледам много пъти едно видео в YouTube, за да го схвана, и все още изглежда малко крива и клюмнала.
    – И полата ми е твърде къса – сумти Кити и я повдига.
    Истината е, че Кити мрази да носи ханбок, защото с него се върви внимателно и трябва да придържаш полата с една ръка, иначе ще се отвори.
    – Всички братовчедки ще са облечени така и баба ще е много щастлива – казва татко, като потърква слепоочията си. – Това е положението.
    В колата Кити не спира да повтаря: „Мразя първи януари“, и успява да вкисне всички освен мен. Марго вече си беше малко вкисната, защото се наложи да стане призори, за да се прибере от хижата на приятелката си навреме. Освен това вероятно има махмурлук. Моето настроение обаче не може да бъде развалено, защото аз дори не съм в тази кола. Аз съм някъде съвсем другаде, мисля за писмото ми до Питър, чудя се дали е достатъчно прочувствено и как и кога да му го дам, какво ще каже той и какво ще означава това. Дали да го пусна в пощенската му кутия? Дали да го оставя в шкафчето му? Когато го видя, дали ще ми се усмихне, дали ще се пошегува за него, за да разведри атмосферата? Или ще се преструва, че не го е получил, за да спести неудобството и на двама ни? Мисля, че това ще е най-лошото. Трябва да си напомням, че въпреки всичко Питър е мил и ведър човек и никога не би проявил жестокост. Поне за това мога да съм сигурна.
    – За какво си се замислила толкова? – пита ме Кити.
    Едва я чувам.
    – Ехо?
    Затварям очи и се преструвам, че спя. Виждам лицето на Питър. Не знам точно какво искам от него, за какво съм готова – дали за сериозна връзка, с всичките ѝ задължения, или ще е като преди, просто забавление и от време на време по някоя целувка, или ще е нещо средно, – но съм сигурна, че не мога да изкарам красивото му лице от главата си. Кривата усмивка, когато изрича името ми, и как, когато е до мен, понякога забравям да дишам.
    Разбира се, щом стигаме при леля Кери и чичо Виктор, нито една от братовчедките не е с ханбок, а Кити буквално полилавява от усилие да не се развика на татко. С Марго само го изглеждаме накриво. Не е особено удобно да се размотаваш с ханбок цял ден. Но баба се усмихва одобрително и разбирам, че си е струвало.
    Докато се събуваме и събличаме палтата на входната врата, аз шепна на Кити:
    – Може би възрастните ще ни дадат повече пари заради тоалетите.
    – Момичета, много сте сладки – казва леля Кери, когато ни прегръща. – Не сте отказали да ги облечете!
    Хейвън извърта очи към майка си и казва на Марго:
    – Много ми харесва прическата ти.
    С Хейвън имаме само няколко месеца разлика, но тя все пак се смята за много по-голяма от мен. Винаги иска да е с Марго.
    Първо се заемаме с поклоните. Според корейската традиция трябва да се поклониш на по-възрастните в първия ден от годината и да им пожелаеш късмет, а в замяна те ти дават пари. Редът е от най-възрастния към най-младия, затова най-възрастната, баба, сяда първа на дивана, а леля Кери и чичо Виктор ѝ се покланят, после татко и така чак до Кити, която е най-малката. Когато идва ред на татко да седне на дивана и да приеме поклоните, до него има празна възглавница, както на всеки първи януари след смъртта на мама. Това събужда болка в гърдите ми, като го гледам как седи там сам, усмихва се смутено и раздава десетдоларови банкноти. Баба улавя погледа ми и разбирам, че си мисли същото. Когато идва моят ред да се поклоня, аз коленича, събрала ръце до челото си, и се заричам да не гледам татко сам на дивана следващата година.
    Получаваме десет долара от леля Кери и чичо Виктор, десет долара от татко, десет от леля Мин и чичо Сам, които не са ни истински леля и чичо, ами втори братовчеди (братовчеди на мама), и двайсет от баба! Не получихме допълнително заради ханбоците, но общо взето приходът е добър. Миналата година лелите и чичовците даваха петачки.
    След това правим оризова супа за добър късмет. Леля Кери е направила и кексчета с боб и настоява да опитаме поне едно, макар че никой не иска. Близнаците Хари и Леон – наши трети братовчеди (или пък втори?) – отказват да ядат супата и бобените кексчета и нагъват пилешки хапки пред телевизора. На масата в трапезарията няма достатъчно място, затова ние с Кити сядаме на столчетата в кухненския кът. Оттам чуваме как другите се смеят.
    Когато започвам да ям супата, си пожелавам: „Моля те, моля те, нека нещата с Питър се оправят“.
    – Защо на мен дадоха най-малка купа със супа? – шепне ми Кити.
    – Защото си най-малката.
    – А защо ние нямаме купа с кимчи?
    – Защото леля Кери смята, че не го харесваме, тъй като не сме изцяло корейки.
    – Иди да поискаш малко – шепне тя.
    И аз го правя, но най-вече защото и на мен ми се яде.


    * * *


    Докато възрастните пият кафе, с Марго и Хейвън се качваме в стаята на Хейвън, а Кити се влачи след нас. Обикновено тя си играе с близнаците, но този път взема Смити, йоркширския териер на леля Кери, и ни следва по стълбите като едно от момичетата.
    По стените на Хейвън има плакати на инди рок банди, повечето от които не съм чувала. Тя все ги сменя. Има и нов плакат – релефно изображение на „Бела и Себастиан“. Прилича на деним.
    – Този е готин – казвам аз.
    – Тъкмо щях да го сменям – отвръща тя. – Вземи го, ако искаш.
    – Не, благодаря – отвръщам. Знам, че го предлага само за да се чувства нещо повече от мен, тя така прави.
    – Аз ще го взема – казва Кити и Хейвън се смръщва за секунда, но Кити вече сваля плаката от стената. – Благодаря ти, Хейвън.
    С Марго се споглеждаме и опитваме да сдържим усмивките си. Хейвън и без това не може да търпи Кити и чувството е безкрайно взаимно.
    – Марго, ходи ли на много концерти в Шотландия? – пита Хейвън, тръшва се на леглото си и отваря лаптопа.
    – Не съвсем – отговаря Марго. – Бях много заета с лекциите.
    Марго не си пада особено по концерти. Сега гледа телефона си и полата на ханбока ѝ се издува около нея. Единствено тя от момичетата Сонг все още е с целия тоалет. Аз си свалих жакета и сега съм по боди и пола, а Кити свали жакета и полата и е по тениска и шорти.
    Сядам на леглото до Хейвън, за да ми покаже в Инстаграм снимки от ваканцията им на Бермудите. Докато скролва из фийда си, изскача снимка от ски екскурзията. Хейвън е в младежкия оркестър на Шарлътсвил, затова познава хора от различни училища, включително от моето.
    Не мога да се сдържа и въздишам леко, когато я виждам – снимка на всички ни в автобуса последната сутрин. Питър ме е прегърнал през раменете и шепне нещо в ухото ми. Иска ми се да запомня този момент.
    Всички са изненадани, а Хейвън вдига очи и казва:
    – Я виж, това си ти, Лара Джийн. Откъде е тази снимка?
    – От училищната ски екскурзия.
    – Това гаджето ти ли е? – пита ме тя и си личи, че е впечатлена, макар да се опитва да го скрие.
    Иска ми се да можех да отговоря утвърдително. Но…
    Кити се качва при нас и поглежда над раменете ни.
    – Да, и е най-готиният тип, когото някога ще видиш в живота си, Хейвън. – Казва го предизвикателно. Марго, която гледа нещо на телефона си, вдига поглед и се смее.
    – Е, не е точно така – смотолевям аз. Той наистина е най-готиният тип, когото аз съм виждала в живота си, но не знам какви са съучениците на Хейвън.
    – Не, Кити е права, много е готин – признава тя. – Как го хвана? Не се обиждай, но мислех, че не си падаш по срещи.
    Аз се мръщя. Не си падам по срещи ли? А по какво си падам? Аз съм малка гъбка, която си стои у дома в сумрачна стая и обрасва с мъх?
    – Лара Джийн често излиза на срещи – казва предано Марго.
    Аз се изчервявам. Всъщност не е така, дори Питър почти не се брои, но съм доволна от лъжата.
    – Как се казва? – пита ме Хейвън.
    – Питър. Питър Кавински. – Дори изричането на името му е начин да си припомня удоволствието, да го вкуся, като парче шоколад, което се разтапя по езика ми.
    – Ооо – казва тя. – Аз мислех, че той излиза с онова красиво русо момиче. Как ѝ беше името? Джена? Вие не бяхте ли най-добри приятелки едно време?
    Нещо ме пробожда в сърцето.
    – Казва се Дженевив. Преди бяхме приятелки, но вече не. И с Питър скъсаха преди известно време.
    – Тогава откога си с Питър? – пита ме тя. Виждам някакво съмнение в очите ѝ, сякаш ми вярва на деветдесет процента, но остават десет процента недоверие.
    – Виждаме се от септември. – Това поне е вярно. – В момента не сме заедно; малко сме разделени… но аз… съм оптимистично настроена.
    Кити притиска кутре в бузата ми, за да направи трапчинка.
    – Усмихваш се – казва тя и също се усмихва. Примъква се към мен. – Сдобри се с него днес, става ли? Искам Питър да се върне.
    – Не е толкова просто – отвръщам. Макар че защо да не е?
    – Разбира се, че е толкова просто. Той още много те харесва. Само му кажи, че и ти го харесваш, и готово. Пак ще сте заедно и ще е все едно никога не си го изритвала от нашата къща.
    Хейвън се ококорва.
    – Лара Джийн, ти си го разкарала?
    – Господи, толкова ли е невероятно? – присвивам очи аз, а тя отваря уста, но мъдро я затваря.
    Пак поглежда снимката на Питър. После става да отиде в банята и докато затваря вратата, заявява:
    – Ще кажа само, че ако това момче беше мое гадже, никога не бих го изпуснала.
    Цялото ми тяло тръпне при тези думи.
    Някога си мислех абсолютно същото за Джош, а вижте ме сега: сякаш са минали милион години и той е вече само спомен. Не искам да стане така и с Питър. Изстинали стари чувства, както когато много се опитваш, но не можеш да си представиш лицето му, щом затвориш очи. Каквото и да стане, искам винаги да помня лицето му.
    На тръгване си обличам палтото и писмото за Питър изпада от джоба ми. Марго го взема.
    – Пак писмо?
    Аз се изчервявам и казвам бързо:
    – Още не съм решила дали да му го дам лично, дали да го пусна в пощенската му кутия, или да го изпратя по имейла. Гого, какво мислиш?
    – Трябва просто да говориш с него – казва тя. – Върви още сега. Татко ще те закара. Иди до тях, дай му писмото и виж какво ще каже.
    Сърцето ми бумти лудо при тази мисъл. Още сега? Просто да отида там, без първо да се обадя, без да имам план?
    – Не знам – започвам да увъртам. – Май трябва да го обмисля по-добре.
    Марго отваря уста да заговори, но Кити идва зад нас и казва:
    – Стига вече с тези писма. Просто отиди да си го върнеш.
    – Не позволявай да стане твърде късно – казва Марго и аз знам, че не говори само за мен и Питър.
    Обикалям на пръсти около темата за Джош заради всичко случило се между нас. Искам да кажа, че Марго ми прости, но все пак няма смисъл да клатя лодката. Затова през последните дни оказвам мълчалива подкрепа и се надявам да е достатъчно. Но Марго тръгва за Шотландия след по-малко от седмица. Мисълта, че ще замине, без поне да е говорила с Джош, не ми харесва. С него сме приятели от толкова време. Нещата между нас ще се оправят, защото сме съседи. Така става с хората, които виждаш често. Нещата се оправят почти от само себе си. Но за Марго и Джош не е така, защото тя ще е далеч. Ако не поговорят сега, белегът само ще се втвърдява с времето, ще се калцира и после ще се превърнат в двама непознати, които никога не са се обичали, а това е най-тъжната мисъл.
    Докато Кити се обува, аз прошепвам на Марго:
    – Ако аз говоря с Питър, и ти трябва да поговориш с Джош. Не се връщай в Шотландия, без да си оправила нещата с него.
    – Ще видим – казва тя, но виждам, че в очите ѝ проблясва надежда, и аз също се обнадеждавам.


     


     


    Глава 2


     


    Марго и Кити спят на задната седалка. Кити е сложила глава в скута на Марго; Марго е облегнала глава назад и спи с отворена уста. Татко слуша националното радио с лека усмивка. Всички са толкова спокойни, а моето сърце бумти с милион удара в минута заради онова, което смятам да направя.
    Ще го направя сега, тази вечер. Преди да се върнем на училище, преди колелцата да се завъртят, всичко пак да стане нормално и онова между нас с Питър да се превърне само в спомен. Като преспапиетата със снежинки – разклатиш ги и за миг всичко се завихря и блести, сякаш е магия, – но след това се уталожва и се връща на мястото си. Нещата винаги се връщат там, където са били. Аз не мога да го направя.
    Изчаквам да стигнем на един светофар от квартала на Питър и моля татко да ме остави. Той сигурно чува напрежението в гласа ми, нуждата, защото не задава никакви въпроси, само казва: „Добре“.
    Когато спираме до къщата на Питър, вътре свети, а колата му е на алеята, както и микробусът на майка му. Слънцето вече залязва, но е още рано, защото е зима. От другата страна на улицата съседите на Питър още не са изключили коледните лампички. Днес вероятно е последният ден, в който всичко още изглежда новогодишно. Нова година, ново начало.
    Усещам как вените на китките ми пулсират и съм много, много притеснена. Изтичвам от колата и звъня на вратата. Когато чувам стъпки вътре, махам на татко да тръгва и той излиза от алеята. Кити вече е будна, залепила е лице на стъклото и се усмихва широко. Вдига окуражително палци, а аз ѝ махам.
    Питър отваря вратата. Сърцето ми подскача като мексиканско подскачащо бобче в гърдите ми. Той е с карирана риза, която не съм виждала. Сигурно е коледен подарък. Косата му е разрошена, сякаш е лежал. Не изглежда особено изненадан да ме види.
    – Здрасти. – Оглежда полата ми, която се издува под зимното палто като бална рокля. – Защо си облечена така?
    – Заради Нова година. – Май че трябваше да се прибера и да се преоблека. Поне щях да се чувствам по-удобно, докато стоя пред вратата на това момче с пословичната шапка в ръка. – Е, как изкара Коледа?
    – Добре. – Той не бърза, минават цели четири секунди, преди да попита: – А ти?
    – Чудесно. Имаме си кученце. Казва се Джейми Фокс-Пикъл. – Не виждам дори следа от усмивка. Питър е студен; не очаквах да бъде студен. Вероятно дори не студен, а просто безразличен. – Може ли да поговорим за секунда?
    Той свива рамене, което прилича на „да“, но не ме кани вътре. Внезапно стомахът ми се свива от страх, че там е Дженевив, но той бързо изчезва, защото си спомням, че ако тя беше вътре, той просто не би стоял тук с мен. Питър оставя вратата открехната, докато се обуе и облече, и излиза на верандата. Затваря вратата и сяда на стълбите. Аз сядам до него и приглаждам полата си.
    – Е, какво има? – пита той, сякаш пилея ценното му време.
    Това не е добре. Изобщо не го очаквах.
    Но какво всъщност съм очаквала от Питър? Да му дам писмото, той да го прочете и после да ме обича? Да ме прегърне, да се целунем, но само да се целунем, съвсем невинно. После какво? Да се виждаме? Колко време ще мине, преди да му омръзна и Дженевив пак да започне да му липсва, защото той ще иска повече, отколкото съм готова да му дам? Такъв като него не би си останал у дома, за да гледа филми на дивана. Все пак говорим за Питър Кавински.
    Тези размисли продължават толкова дълго, че той пак пита, този път не така студено:
    – Какво има, Лара Джийн? – Поглежда ме, сякаш очаква нещо, и мен внезапно ме хваща страх да му го дам.
    Свивам юмрук около писмото и го пъхам в джоба на палтото си. Ръцете ми замръзват. Нямам ръкавици, нито шапка. Вероятно просто трябва да се прибера.
    – Дойдох само да ти кажа… да ти кажа, че съжалявам, че стана така. И… се надявам да си останем приятели. И честита Нова година.
    Той присвива очи.
    – И честита Нова година? Затова ли дойде? За „извинявай“ и „честита Нова година“?
    ­– И че се надявам да останем приятели – добавям и прехапвам устна.
    – И се надяваш да останем приятели – повтаря той и в гласа му се усеща сарказъм, който не разбирам и не харесвам.
    – Точно това казах. – Понечвам да стана. Надявах се, че ще ме откара до дома, но сега не искам да го моля за това. Но пък е толкова студено. Може би ако му намекна… Да духна на ръцете си, например. – Е, аз ще си ходя.
    – Чакай малко. Да се върнем на частта с извинението. За какво точно се извиняваш? Задето ме изрита от вас или защото си мислиш, че съм мръсник, който би казал на всички, че сме правили секс, въпреки че не сме правили?
    В гърлото ми се оформя буца. Казано по този начин, наистина звучи ужасно.
    – И за двете неща. Съжалявам и за двете неща.
    Той накланя глава настрани и вдига вежди.
    – И какво друго?
    Аз се наежвам. Какво друго ли?
    – Няма друго. Това е. – Слава богу, че не му дадох писмото, щом ще се държи така. Все пак не съм аз единствената, която трябва да се извинява.
    – Хей, нали ти дойде, за да се извиниш и да поискаш да останем приятели. Не можеш да очакваш да приема насила твоето половинчато извинение.
    – Е, все пак ти желая щастлива Нова година. – Сега аз съм саркастичната и определено е удовлетворяващо. – Желая ти хубав живот и така нататък, и така нататък.
    – Хубаво. Чао.
    Обръщам се. Тази сутрин имах такива надежди, звезди светеха в очите ми, когато си представях как ще мине всичко. Господи, Питър е такъв гадняр! Слава богу, че се отървах от него!
    – Чакай малко.
    Надеждата подскача в сърцето ми, както Джейми Фокс-Пикъл скача на леглото ми – бързо и неочаквано. Но аз се обръщам с изражение, което казва: „Какво искаш сега?“ и той не я вижда.
    – Какво си натъпкала в джоба си?
    Ръката ми полита към джоба.
    – Това ли? О, нищо. Просто някаква реклама. Беше на земята до пощенската ви кутия. Не се тревожи, ще я изхвърля вместо теб.
    – Дай ми я, аз ще я изхвърля – казва той и протяга ръка.
    – Не, казах, че аз ще я изхвърля. – Посягам да натъпча писмото по-дълбоко в джоба си и Питър се опитва да го измъкне от ръката ми. Аз се извъртам от него и стискам здраво. Той свива рамене и се отпуска с лека въздишка, а после се хвърля напред и го изтръгва от мен.
    – Върни ми го, Питър! – пъшкам аз.
    Той казва развеселен:
    – Кражбата на поща е федерално престъпление. – После поглежда плика. – За мен е. От теб. – Правя отчаян опит да докопам писмото като го хвана неподготвен. Сборичкваме се; аз стискам ъгълчето на плика, но той не пуска и вика: – Престани, ще го скъсаш!
    Опитвам се да го стисна по-силно, но е твърде късно. Питър го измъква.
    Вдига плика над главата си, разкъсва го и започва да чете. Истинско мъчение е да стоя пред него и да чакам – какво, не знам. Още унижения? Може би просто трябва да си тръгна. Той чете ужасно бавно.
    Когато най-сетне приключва, ме пита:
    – Защо не искаше да ми го дадеш? Защо искаше да си тръгнеш?
    – Защото… не знам, ти не се зарадва да ме видиш… – Гласът ми затихва вяло.
    – Това се нарича да се правиш на недостъпен! Чаках да ми се обадиш, глупаче. Минаха шест дни.
    Дъхът ми секва.
    – О…
    – О я! – Той ме хваща за реверите на палтото и ме придърпва към себе си, съвсем близо, като за целувка. Виждам облачетата от дъха му. Мога да преброя миглите му, ако искам. Той казва много тихо: – Е, значи… още ме харесваш?
    – Да – прошепвам. – В известен смисъл. – Сърцето ми пак се забързва. Завива ми се свят. Това сън ли е? Ако е, нека никога не се събуждам.
    Питър ме поглежда, сякаш иска да каже: „Стига де, знаеш, че ме харесваш“. Така е, така е. После казва тихо:
    – Вярваш ли ми, че не съм казал на никого, че сме правили секс на екскурзията?
    – Да.
    – Добре. – Поема си въздух и добавя: – А… случи ли се нещо между теб и Сандерсън, след като те оставих у вас онази нощ? – Той ревнува! Дори мисълта за това ме сгрява като топла супа. Понечвам да отрека, но той бързо добавя: – Чакай. Не ми казвай. Не искам да знам.
    – Не – отвръщам твърдо, за да разбере, че е истина. Той кима, но мълчи.
    После се навежда и аз затварям очи, сърцето ми пърха в гърдите като криле на колибри. Технически, сме се целували едва четири пъти и само един път беше истинско. Искам сега да е както трябва, затова трябва да спра да се притеснявам. Но Питър не ме целува, не и както очаквам. Целува ме по лявата буза, после по дясната; дъхът му е топъл. След това – нищо. Отварям очи. Той буквално ме разкарва с целувки? Защо не ме целуна както трябва?
    – Какво правиш? – прошепвам.
    – Отлагам удоволствието.
    – Просто ме целуни – отвръщам бързо.
    Той накланя глава и бузата му докосва моята, но точно тогава вратата на къщата се отваря и брат му Оуен застава на прага със скръстени ръце. Аз отскачам от Питър, все едно току-що съм установила, че има заразна и нелечима болест.
    – Мама иска да влезете да пиете сайдер – казва Оуен, ухилен.
    – След малко – отвръща Питър и ме дърпа към себе си.
    – Тя каза веднага.
    О, боже! Поглеждам паникьосана Питър.
    – Май трябва да тръгвам, преди татко да се е притеснил…
    Той вирва брадичка към вратата.
    – Влез за минутка, после ще те закарам. – Когато влизам вътре, той взема палтото ми и казва тихо: – Наистина ли щеше да вървиш до вас с тази рокля? В студа?
    – Не, щях да ти намекна да ме откараш – прошепвам.
    – Каква е тази носия? – пита ме Оуен.
    – Това носят корейците в деня след Нова година.
    Майка им излиза от кухнята с две чаши, от които се вдига пара. Тя е с дълга кашмирена жилетка, прихваната леко на кръста с колан, и плетени от въже пантофи.
    – Зашеметяваща е – възкликва тя. – Изглеждаш великолепно. Толкова е пъстро.
    – Благодаря – отвръщам, малко смутена от всичко това.
    Тримата сядаме в дневната, а Оуен се измъква в кухнята. Аз още съм изчервена от разминалата ми се целувка и от факта, че майка му вероятно знае какво щяхме да направим. Чудя се и дали знае какво става между нас, колко ѝ е казал, ако изобщо нещо ѝ е казал.
    – Как изкара Коледа, Лара Джийн? – пита ме тя.
    Аз духам в чашата.
    – Беше много хубаво. Татко подари на малката ми сестра кученце и все се караме коя да го подържи. По-голямата ми сестра още си е у дома и това също е хубаво. А вие как изкарахте празниците, госпожо Кавински?
    – О, беше хубаво. Спокойно. – Тя посочва пантофите си. – Оуен ми ги подари. Как мина партито? Сестрите ти харесаха ли сладките, които Питър изпече? Честно казано, аз не можах да им устоя.
    Поглеждам изненадана Питър, който внезапно се вглъбява в телефона си.
    – Нали каза, че майка ти ги е направила?
    Тя се усмихва гордо.
    – О, не, той ги направи сам. Беше твърдо решен да се справи.
    – Бяха отвратителни! – вика Оуен от кухнята.
    Майка им пак се смее и после настава тишина. Умът ми препуска, опитва се да открие някаква тема за разговор. Може би за новогодишните обещания? За снежната буря, която се очаква следващата седмица? Питър изобщо не ми помага – пак гледа телефона си.
    Майка му става от дивана.
    – Беше ми приятно да те видя, Лара Джийн. Питър, не я задържай навън до късно.
    – Няма – отвръща той. А на мен казва: – Ей сега се връщам; само ще си взема ключовете.
    Когато излиза, аз се обръщам към майка му:
    – Извинете, че дойдох точно на първи януари. Надявам се да не съм прекъснала нещо.
    – Добре дошла си по всяко време. – Тя се навежда и слага ръка на коляното ми. После ме поглежда многозначително и добавя: – Само те моля да не си играеш със сърцето му.
    Стомахът ми се свива. Нима Питър ѝ е казал за случилото се между нас?
    Тя ме потупва по коляното.
    – Лека нощ, Лара Джийн.
    – Лека нощ – отвръщам.
    Въпреки милата ѝ усмивка, съм доста притеснена. Сигурна съм, че усетих упрек в гласа ѝ. „Не разигравай сина ми“, това ми каза тя. Дали Питър е бил много разстроен след случилото се между нас? Не ми се стори разстроен. Подразнен, може би малко засегнат. Но определено не и толкова наранен, че да говори с майка си. Може би все пак са много близки. Не ми се иска да мисля, че съм направила лошо впечатление още преди с него дори да сме започнали истинска връзка.


    * * *


    Навън е пълен мрак, на небето няма много звезди. Мисля, че скоро пак ще завали. Вкъщи на долния етаж свети, както и в стаята на Марго горе. Отсреща виждам как малката елха на госпожица Ротсчайлд блещука зад прозореца.