Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Пламъци

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    11,95 лв.
    ISBN: 9542604254
    Наличност: Не е наличен
    Година: 2006г.
    Страници: 480 стр.
    Размер: 13x20
    Тегло: 0.3550 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Никой не знае защо д-р Лара Малори отваря кабинет в малкото тексаско градче, където нефтената компания „Такет Ойл“ притежава почти всичко. Но всеки помни драматичната ù роля в добре отразявания от медиите скандал, съсипал надеждите на сенатор Кларк Такет за Белия дом. Сега Джоди Фостър – собственичката на „Такет Ойл“ и майка на Кларк –възнамерява да използва парите и властта си, за да изхвърли младата жена от града. Особено след като Лара се среща с по-малкия ù син Кий – решителен и магнетичен мъж, който не е склонен да се подчинява на никого. Още от мига, когато Лара и Кий сблъскват погледи помежду им лумва пожар, а там, където има дим има и огън…

    Страстна любов, омраза и смърт…
    Не случайно Сандра Браун има безброй почитатели.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Пламъци

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Стъпалото стремително се приближаваше към лицето ми. Изпъшках тихо и изпънах ръце напред (това беше единственото, което можех да направя в тази ситуация), лактите ми се огънаха настрани, очите ми се събраха на носа, а носът ми докосна стъпалото, но това не ми нанесе кой знае какви щети. Измърморих неразбираемо нещо крайно неприлично и се опитах да стана, вкопчвайки ръка в перилата.
    Извърших ставането на етапи, като първо приседнах, докато продължих да стискам въпросните перила. Затворих едното си око, присвих другото и успях да различа на отсрещната стена надписа „Оля е глупачка“, а малко по-долу – „Витя е говедо“. Натъжено въздъхнах, защото се оказа, че продължавах да се намирам някъде около първия етаж. До апартамента ми оставаха още две междинни площадки. В сегашното ми състояние това разстояние беше практически непреодолимо, ала не можех да прекарам нощта на стълбището. Трябваше да събера сили и да се изправя.
    Надигнах се, стенейки тихичко и стискайки перилата, но веднага разбрах, че идеята ми не е особено добра. Тялото ми започна да се превърта по собствена инициатива, аз изстрелях още нещо неприлично и бързичко се приземих на четири крака. На тялото ми веднага му олекна, както и на главата ми. Нямах никакъв избор, затова започнах да се придвижвам, местейки бавно ръцете и краката си, и занареждах:
    – Нищо, мечка страх, мен не страх... ще стигнем, трябва да стигнем...
    И така стигнах до междинната площадка, а там си полегнах за малко. Мислите ми започнаха да се объркват, унасях се в сън, но си казах: „Зад мен е Москва, пътят за отстъпление е отрязан“. Обикновено така казваше татенцето ми, когато отваряше третата бутилка. Помислих си, че татенцето има право, защото пиянството не е шега работа, то е съдба, дори ако щете – кръст, и трябва все някак си да го носиш или поне да го дотътриш до дома си.
    Започнах отново да се надигам щастливо усмихната, защото оттук вече се виждаше вратата на моя апартамент. Но в този миг над главата ми се чу хлопване и буквално след секунда нещо влажно и топло се притисна в носа ми. Трудно фокусирайки погледа си, видях пред мен космата муцуна и тихичко изпъшках. После нещо жално заскимтя до самото ми ухо и аз се досетих, че пред мен е застанало съседското куче Кели. Много се притесних, защото където беше Кели, там щеше да е и неговият господар Саша Осипов, а никак не ми се искаше да се появявам пред очите му в състоянието, в което се намирах в момента.
    И очите ми се напълниха със сълзи, когато чух гласа на Саша:
    – Василиса, какво правиш тук? Да не си изгубила нещо?
    – Аха – кимнах жално и си просъсках наум: „Веднага, чуваш ли, веднага застани на четири крака...“ Но не ми беше съдено да го направя и аз тутакси го осъзнах, а Саша го разбра малко по-късно. Той се надвеси над мен, подсвирна и заяви:
    – И таз добра... Къде си се натряскала така?
    – На юбилея – промърморих, – двайсет и пет години...
    – Ти ли си станала на двайсет и пет години? – изненада се той.
    – Неее – завъртях отчаяно глава, защото се смятах за значително по-млада. – Приятелката ми...
    – Значи, такава била работата... А защо някой не те изпрати дотук?
    – Изпрати ме – изрекох след третия опит. – Сега лежи пред входа. Гледай да не го настъпиш, когато излизаш.
    – Ясно – изкикоти се Саша, подхвана ме под лактите и ме вдигна. Облегнах се с благодарност на рамото му и притихнах за малко. – Хайде сега лека-полека вдигни краче, стъпи... добре, справяш се – нареждаше Саша, докато вървеше заедно с мен към вратата на апартамента ми. Този път очите ми се напълниха със сълзи на благодарност.
    Вече от седем месеца харесвах Саша. Дотогава почти не обръщах внимание на съседа си, но нещата се промениха, когато кучето му Кели се разболя и той ме потърси за помощ, защото аз съм ветеринарен лекар. Вечер се отбивах у тях да слагам инжекция на Кели, след което пиех чай със Саша. А сетне той ме покани на ресторант, защото отказах да взема пари за лечението на кучето, понеже сме съседи, пък и изпитвах най-нежни чувства към Кели.
    Когато се върнахме от ресторанта, открихме пред вратата на Саша една рижава мадама с много злобна физиономия. И макар сетне Сашка да ми разправяше, че рижавата е отминал етап и освен това не обича кучета, аз не му повярвах и престанах да се отбивам вечер у тях. А когато съседът ми идваше при мен, бързах да се отърва от него под най-различни благовидни предлози, защото много пъти виждах рижавата да излиза от нашия вход. Смятах Саша за лъжец и женкар, макар че това не беше причина да ми харесва по-малко, аз си внушавах да се държа по-далеч от него. И се държах. И изведнъж да стане такъв конфуз – как можах да се натъкна тъкмо на него, когато бях изпаднала в такова състояние. Поне да бях от хората, които често злоупотребяваха с алкохол, но нямаше нищо подобно и изобщо – аз пиех рядко, и то само бира, а днес се натрясках толкова отчаяно единствено и само заради халюцинациите. Халюцинациите ми започнаха някъде към средата на вечерта и тъй и не спряха до края. Тоест не те, а моето отвратително състояние и тревогата ми.
    Но по-добре да ви разкажа всичко поред, та да ви стане ясно за какво говоря. Общо взето положението беше следното. Моята приятелка Люда Самохина имаше рожден ден. Естествено, тя реши да го отпразнува и покани една камара гости, но не у тях, а в ателието си. Ателието ù се намираше на първия етаж на една стара сграда в центъра на града, а там навремето беше живяла бабата на Люда. След като баба ù почина, приятелката ми наследи апартамента, събори всичките му вътрешни стени и го направи на ателие, защото се смяташе за художничка. Казвам, че се „смяташе“, тъй като към подвизите на живописта я тласна моето татенце. Оттогава Люда съвсем сериозно го нарича „учителя“ и по два пъти в месеца медитира заедно с него. Двамата навлизат в астрала и дълго не се връщат оттам, което страшно ме тревожи. Веднъж някакъв малоумник навлязъл като тях в астрала, дълго се лутал там някъде и повече не се върнал. Татенцето ми си имаше неприятности заради тази случка, не че бяха сериозни, но все пак имаше. Вярно, сетне се изясни, че чичкото умрял не от медитацията, а от алкохолно отравяне (чисто и просто водката била менте), но оттогава медитацията започна да ме тревожи. На няколко пъти намекнах на Люда, че общо взето тя няма никаква нужда от нея, понеже рисуваше само цветя във вази. И че би трябвало да е по-близо до природата, да излиза на пленери и други такива неща, а не да седи като истукан на килимчето със забелени очи. Но Люда не ме слушаше и продължаваше да го прави.
    Веднъж седмично я придружавах до галерията, в която тя оставяше картините си. Преди рождения ù ден се отбихме там пет пъти, Люда работеше като вол и едва успяваше да сложи рамки на картините, понеже ги изкупуваха доста бързо. Първо, защото цветенцата ù винаги изглеждаха доста гиздави, второ, защото рамките ù бяха красиви и, трето, защото Люда искаше за тях жълти стотинки, а широката общественост харесваше нейните незабравки на перваза на прозореца. Тъй че преди самия купон Люда разполагаше с прилична сума и реши да се развихри.
    В ателието се събра цяла тумба народ, което не беше странно, понеже художниците са смахнати хора и аз много добре знаех това, тъй като моето татенце беше художник. Имаше много бира и още повече водка, но мезето се състоеше само от чирози. Всички много бързо се запознаха помежду си и настана истинска веселба. Люда пъхна в ръката ми една чаша, пълна до половината с водка, и строго каза:
    – До дъно! За мое здраве.
    Сгърчих се само при мисълта, че трябва да изпия всичко това, но Люда ме гледаше с укор и дори ми припомни как миналото лято държа котарака ми, докато му измъквах едно трънче. Наложи ми се да изпия водката. Люда ми подаде бързешком бутилка бира и ми прошепна:
    – Преглътни я с това.
    Отпих от бирата и след това виденията ми започнаха. Видях съвсем ясно татенцето на дивана до прозореца и като примерна дъщеря отидох да го поздравя.
    – Здрасти, татенце – казах аз. Той не отвърна. Може би в този момент родителят ми медитираше, та затова отидох при Люда и ù рекох: – Значи ти си поканила и татенцето?
    А пък тя ми отвърна:
    – Поканих го, но учителят не дойде.
    – Как така да не е дошъл, като седи на дивана?
    – Къде? – попита Люда. Аз посочих с пръст към дивана, тоест към татенцето, но приятелката ми поклати глава: – Там няма никого.
    – Как така „няма никого“? – развълнувах се аз.
    – Ами така – отвърна приятелката ми и тръгна към перваза на прозореца, върху който беше сложена водката. Аз се притесних, хванах под ръка някакъв младеж и го попитах дали някой седи на дивана или не.
    – Не – отговори ми той и беше абсолютно прав, защото в този момент там наистина не седеше никой.
    Започнах да издирвам с поглед татенцето в тълпата и да се притеснявам все повече и повече. Сева Матвеев, който също беше художник, ме завари да се занимавам точно с това. След като изслуша съмненията ми, той изтърси нещо за астралните тела, мушна една чаша в ръката ми и рече:
    – Пийни си, ще ти олекне.
    Повъртях чашата в ръка и я изпразних, но не ми олекна. Татенцето започна да ми се привижда сред тълпата и моментално да изчезва. В смисъл че обикаляше плавно ателието, но аз не успявах да го настигна, а когато питах общите ни познати за него, всички дружно ми отговаряха, че татенцето не е тук. Тревогата ме обземаше все повече и повече, ала околните ми предлагаха един-единствен лек срещу притесненията ми. Някъде след половин час вече весело се кисках и намигах на татенцето, когато го откриех в тълпата, а той се плъзгаше като сянка, без да обръща внимание на присъстващите, докато към десет часа не изчезна окончателно.
    Седнах на перваза на прозореца и подремнах малко, а когато отворих очи, видях пред входа на блока една милиционерска кола и се притесних, макар че до единайсет часа имаше още доста време, а пък комшиите на Люда бяха свикнали с шумните сборища. Още дори не бях успяла да осмисля докрай онова, което се случваше, когато открих до себе си младеж на около двайсет и осем години, с много приятна външност. Беше умерено пиян и се усмихваше толкова подканящо, че веднага му повярвах, когато ми каза:
    – Влюбих се от пръв поглед.
    Аз само уточних:
    – В кого?
    – В теб, разбира се. Цяла вечер не свалям очи от теб.
    „Защо пък не“ – помислих си. Докато търсех в тълпата астралното тяло на татенцето, може и да пропусна доста неща.
    – Искаш ли да потанцуваме? – предложи ми той и аз кимнах. Младежът се казваше Володя, беше дошъл тук с приятеля си, но приятелят му изчезнал някъде. Самата аз не бях изненадана от това, защото татенцето също изчезна или по-точно изобщо не се бе появявал, ако можеше да се вярва на Люда.
    – Трябва да пием за рожденичката! – провикна се някой и аз пих, вече без да се съпротивлявам.
    А след това продължихме непрекъснато да пием за рожденичката, като съчетавахме това занимание с танците. При всяка следваща наздравица водката предизвикваше в мен все по-малко отвращение, а накрая просто грабвах чашата от нечии ръце и я поглъщах като вода. Вярно, това не продължи дълго. Много скоро се озовах на пода до ъгловия прозорец, до мен дремеше Володя, подпрял глава на рамото ми, и аз си помислих, че купонът мина добре и че вече е време да си обирам крушите оттук. Но беше много по-лесно да взема това решение, отколкото да го осъществя. Най-неочаквано на помощ ми се притече Володя, понеже се оказа, че той не само може да се изправи сам, но дори е в състояние да вдигне и мен и ние се затътрихме към изхода, държейки се един за друг. В този момент дотърча Люда и изблея:
    – По едно на изпроводяк...
    И, естествено, аз изпих още едно, защото знаех, че сто грама просто няма да променят нищо, а пък моят придружител взе чашата от ръцете на Люда и се разхълца. И хълца толкова дълго, че на Люда ù писна да го чака и изчезна някъде. Володя мушна чашата в ръката на един младеж с чорлави коси и обеца на ухото с големината на кокоше яйце, който минаваше покрай нас. Двамата най-сетне напуснахме ателието и се озовахме навън.
    Тогава стана ясно, че Володя е дошъл на тържеството с кола, а тя беше паркирана в една пресечка наблизо. Изправих се пред трудния избор или да рискувам и да се прибера вкъщи с пийналия шофьор (струваше ми се, че Володя просто е леко подпийнал, защото ме държеше здраво за лакътя и дори не се олюляваше), или да тръгна пеша, тъй като нито един таксиджия със здрав разум нямаше да ме вземе. Вторият вариант ми се стори много по-опасен от първия, понеже беше ясно, че нямаше да успея да стигна до дома си пеша, тъй като той се намираше на разстояние четири автобусни спирки оттук, а пък аз имах сили колкото да се добера до ъгъла.
    И колкото повече гледах Володя, толкова по-трезв ми се струваше той. Тъй че кимнах в знак на съгласие и ние тръгнахме към колата. Не след дълго успях да се катурна на задната седалка, хлъцнах с благодарност и притихнах. Свестих се едва пред моя блок, и то след като Володя ме разтърси за рамото и изкрещя в ухото ми:
    – Василиса, това ли е твоят блок?
    Изяснявахме това обстоятелство в продължение на петнайсет минути. Ту ми се струваше, че това е точно моят блок, ту изведнъж ме обземаха съмнения. Володя предложи да попитаме някого, измъкна ме навън и ние тръгнахме към входа. И там стана нещо непредвидено, в смисъл че самата аз бих могла да го предвидя, ако бях с акъла си, но понеже не бях, забравих за стъпалото, а Володя, естествено, изобщо не знаеше за съществуването му. Той се спъна, прелетя известно разстояние над него и се строполи на три крачки от входа, като цапардоса главата си във въпросното стъпало, но от другата му страна, и жално застена.