Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Ръката на съдбата - книга 1 (Господарката на седемте камъка)

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    9,95 лв.
    ISBN: 9789542613091
    Наличност: В наличност
    Година: 2014г.
    Страници: 184 стр.
    Размер: 13х21
    Тегло: 0.2000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Според древна легенда светът е творение на двама братя – Мороз и Луминус, в прослава на сестра им.

    Омраза завладявала душите им и сковавала в лед сърцата им. Единствено по-малката им сестра Джорджиана била способна да укроти гнева им. Тя обаче не могла да понесе противоборството на братята и се отпуснала в прегръдките на смъртта. Тогава настъпил Мрак.

    Седем дни и нощи преминали в безмилостна битка, докато накрая любовта победила омразата. Мороз и Луминус разделили скъпоценната гривна на Джорджиана на седем камъка. Всеки от тях имал силата да удържи злото, а всички заедно – да го унищожат завинаги. Скрили ги далеч от човешкия поглед. Свитъка със Забраненото заклинание – ключ на Злото към света – положили в гробницата на сестра си.

    На пръв поглед седемнайсетгодишната Алекс е съвсем обикновено момиче, което няма търпение да настъпи краят на учебния ден. Животът й се преобръща безвъзвратно, когато научава за съществуването на тайната организация Ордена на Светлината. Членовете й вярват, че именно Алекс е преродената Джорджиана, призвана да спаси света. Единствено тя може да открие и обедини седемте камъка, за да се възцарят завинаги добрината и равенството сред хората.

    Алекс е изправена пред сложна дилема: дали да забрави всичко научено и да продължи живота си постарому? Или да приеме необикновената си дарба като благословия? Ще успее ли момичето, въпреки силите на Злото, да спаси света? Или ще спомогне за унищожаването му?

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Ръката на съдбата - книга 1 (Господарката на седемте камъка)

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    II глава
    Призрак от миналото
    Тойотата се носеше по прашния път с около 100 км/ч. Жаркото слънце превръщаше въздуха в мараня, замята - в напукала се твърд, и правеше живота в пустинята Сахара невъзможен. Професор Есмунд Фарамунд се бе насочил към границата между живота и смъртта, между пустинята и саваната.
    Професорът беше 46-годишен мъж, с черна като катран коса и яркoсини очи.Човек рядко се осмеляваше да погледне открито в тях.Те оставяха чувството, че виждат не само на повърхността, но и отвъд нея: душата, мечтите, надеждите. Кожата му бе бледа, но цялостното му излъчване говореше за един милостив човек. Есмунд боледуваше толкова рядко, че дори не можеше да си спомни последния път, когато не се чувстваше добре. Животът му беше непрестанно приключение, надпревара с времето.
    Фарамунд беше израснал в сравнително заможно семейство. Майка му беше частна учителка, която обучаваше младежите на богати представители на буржоазната прослойка в Лондон. Като отдадена на работата си жена, тя прекарваше почти цялото си време с чуждите деца. За повечето хора баща му си остана особняк до сетния си час. Обикновено седеше в кабинета си с книга в ръка или правеше поредното си зашеметяващо проучване. Трудът на живота му беше ръкопис за магическите животни, който в крайна сметка се наложи да потъне в забвение, защото иначе щеше да нанесе множество беди.
    Най-голям отпечатък върху живота му остави неговият учител. Часовете, прекарани с него, бяха прекрасни. Пред него се разкриха множество нови и непознати светове.
    Понастоящем професор Фарамунд беше преподавател по история в „Оксфорд”. Обичаше работата си: познанието винаги го бе привличало. Заниманията с млади и напористи хора бяха истинско удоволствие за него. Животът му сега обаче бе тръгнал в посока, коренно различна от академичната. Предстоеше му да реши множество проблеми, които през последните години непрестанно занимаваха съзнанието му. Беше почти сигурен, че ще се справи, стига Фортуна да бъде на негова страна.
    Въпреки че климатикът на колата беше настроен на 16 градуса, Фарамунд все още усещаше жегата. Беше изтощен от дългото пътуване. Компютърът отчете покачването на температурата - 41 градуса. Времето в Сахара определено нямаше нищо общо с това в родната му Северна Англия, която все още често посещаваше. Струйките пот по челото му се стекоха към очите и за миг замъглиха зрението му. Мъжът посегна към бутилката с вода на седалката до него, ала тя бе празна. Оставаше му още половин час път до селото Доя Кол – „мъртвата” зона, към която се бе отправил. Точка, която не присъстваше на нито една карта.
    Шофирайки по жалкото подобие на шосе, което бе осеяно с толкова неравности, че наподобяваше лунен пейзаж, професорът отново потъна в мислите си. В главата му подобно на буйна река нахлуха спомени, които го засмукаха като във водовъртеж. Неканени, дори нежелани, но същевременно толкова дълго заключени в най-потайните кътчета на ума му, че беше неизбежно да не изплуват на повърхността. Картината измести пътя пред него. Толкова реална. Толкова жива.
    Той седеше на един от многото продънени от употребата столове в болницата. Покрай него бързаха хора, жената срещу него плачеше, а детето до нея я гледаше неразбиращо. То бе твърде малко. Неговите собствени страхове започваха да го завладяват. Не, не трябваше да им се поддава. И все пак... Белите врати на операционната зала се отвориха. Докторът, облечен в зелената си престилка, излезе, под очите му се бяха появили черни кръгове. Той го погледна и поклати глава:
    - Съжалявам, направихме всичко по силите си, но не успяхме да я спасим. Детето обаче оцеля.
    Всичките му надежди се сгромолясаха. Нима бе възможно! Нима жената, която обичаше още от малък, вече я няма! Но детето, поне то бе живо. По ирония на съдбата обаче никога не го видя. То беше изчезнало в онази нощ. Бяха му го отнели и въпреки неимоверните усилия, които положи, никога не го намери. От момента, в който напусна клиниката, Есмунд отдаде живота и силите си на каузата на Ордена.
    Болницата в миг изчезна, сякаш отмита от пороен дъжд или по-точно от годините. И тогава като мираж пред него изплува пещерата. Баща му и чичо му се опитваха да надвият противника си. Той бе един, но твърде силен. Чичо му падна първи. Тласкан от болката, баща му се хвърли напред. Не съобрази, подведен от гнева си. Нова студена вълна заля пространството и той се строполи мъртъв върху замръзналата скала. Обърна се и видя брат си - висеше на ръба на пропастта. Есмунд обаче трябваше да изпълни мисията, трябваше да загърби чувствата и желанията си. Той се втурна към каменната маса. Чуваше свистенето на дългите, черни манта на преследвачите си. С периферното си зрение долови как брат му пада в бездната. Чу вика му. Трябваше да продължи. Пресегна се и го взе.
    Отново се бе върнал в реалността, ала миналото му тежеше. Погледна направо и установи, че неусетно беше стигнал селото. В момента, в който слезе от колата, нещо го удари отзад по тила. Той падна на земята и чак тогава забеляза, че в селото беше необичайно тихо. Усети как някой завързва китките му. После пропадна в мрака.

    ***
        Когато отвори очи установи, че е здраво завързан. Беше тъмно и навън почти със сигурност бе паднала нощта. Писъци пронизваха въздуха и се забиваха остри като ками в съзнанието му. От сенките изплува човешка фигура. Постепенно придоби очертания. Това бе той. Същите черни високи ботуши, мантото, което носеше въпреки горещината. Убиецът на семейството му - неговият заклет враг. Омраза. Страх. Ненавист. Огорчение. Болка. Какво изпитваше в момента? Нищо. Знаеше обаче едно: нямаше да доживее да види отново зората. Сети се за операта „Кармина Бурана”: „Фортуна е изменчива”.
    Мъжът бе застанал до него, гледаше го от високо. Усмихна му се, но Есмунд извърна поглед.

    III глава
    Кървави сълзи
    Лицето на мъжа бе обезобразено. Множество белези го покриваха. В първия момент тя си помисли, че бяха просто следи от битки, но постепенно осъзна, че по-скоро образуваха някакъв символ. Той говореше, смееше се. В кървавочервените му очи гореше особен блясък. Когато се взря в нея, тя усети тежестта на погледа му. Реши, че думите бяха отправени към нея. Не можеше да ги разбере. Те долитаха като шепот от друго измерение.
    Мъжът извади от вътрешния джоб на тъмносиньото си кожено манто предмет, подобен на малко кристално кълбо. То беше червено с цвят, досущ като този на очите му. Постави го на сламения под пред нея. То засия и тя изпита силна болка. Помещението в миг се изпълни със струящата на талази светлина от кълбото. Осъзна, че между нея и сферата в краката й се бе образувала връзка, подобна на сноп от лунни лъчи. Мъжът отново се смееше, но вече ехидно. Изглежда, страданието му доставяше удоволствие, забавляваше го.
    Постепенно тя видя цялото помещение. Вече не бе в центъра му, а до стената. То представляваше кръгла колиба, подът на която бе отъпкана пръст, покрита с оскъдно количество слама. Единственият уред, свидетелстващ за наличието на модерна цивилизация, беше старо, разглобено и захвърлено радио. Когато се вгледа в мрака, установи, че подът беше осеян с изпочупени керамични съдове, дървената маса със столовете бяха преобърнати в пълен безпорядък. Центърът беше осветен от една лоена свещ.
    Болката, която бе изпитвала само до преди момент, изчезна така внезапно, както се и беше появила. Тя всъщност не беше нейна, а на мъжа, завързан за кола в средата на колибата. Той продължаваше да потрепва от спазмите, които разкъсваха тялото му. Вгледа се в лицето му - непознато и въпреки това странно близко.
    Очите на мъчителя му се разшириха. Той не сваляше поглед от жертвата си. Тя издаде един болезнен стон и се отпусна. Мъжът беше издъхнал. Болката се върна: по-силна, по-настойчива. Почувства се така, сякаш част от нея вече я нямаше, сякаш беше наранена, сама и беззащитна.
    Докато чувствата й се блъскаха в безпорядък, във въздуха се разнесе миризмата на дим. Колибата беше обхваната от пламъци. Тя излезе в нощта. Беше горещо, звезди обсипваха небосклона, но не можеше да види луната. Въпреки жегата до нея достигна лекият полъх на вятъра. Писъците на жените от селото привлякоха вниманието й към пожара, който бързо се разрастваше. Тогава забеляза и мъртви. По тях нямаше кръв или други следи от насилие. Те просто лежаха, като че ли бяха заспали вечен сън.
    Мъжът с черното манто излезе през простичко покрития с парче плат вход на колибата. Застана до нея и се огледа.
    - Всичко свърши. А какво става тук?- обърна се към младежа, който стоеше вляво от него. Тя вече го беше забелязала, облечен в същото тъмносиньо манто, но не можеше да види лицето му, скрито в полумрака.
    - Пожарът започна изневиделица. Никой не разбра как. - В гласа му се долавяше нотка на страх, но като цяло той си оставаше все така студен.
    - Това няма никакво значение вече. Той е вътре и е мъртъв.
        Тя не долови останалите му думи. Бяха се превърнали във вече познатия мистериозен шепот. Усети как губи почва под краката си и започна да се издига нагоре. Летеше във въздуха подобно на птица, на ястреб. Погледна селото отвисоко: то не беше голямо. Цялото бе съставено от колиби. В източния му край можеше да различи кладенеца, от който сега малкото останали живи хора точеха вода, в опит да потушат пожара. Но той беше обхванал твърде голяма част от поселището. Тогава тя установи, че не всички къщи горяха, огънят просто подминаваше някои. След минута пламъците се превърнаха в четири двойки от цифри: 50 05 14 26. Те се запечатаха в съзнанието й. Тогава пожарът я обгърна.
        Тя се събуди, цялата плувнала в пот. Дишането й бе ускорено. Усещаше, че сълзи се стичаха по страните й. Посегна да ги избърше. Ръцете й се обагриха в червено. Отново тези кървави сълзи. Бе плакала така само веднъж в живота си. Преди дванадесет години.
        Случилото се през онзи ден остави трайна следа у нея.
        Детската градина. Беше късна есен. Листата на дърветата бяха почти окапали, превръщайки двора в златно море, прорязано на места от червени проблясъци. Децата си играеха - скачаха на въже, ритаха или си подаваха топка, въртяха обръч, люлееха се. Тя беше седнала на любимата си пейка. Рядко играеше с останалите. Те не я възприемаха така, както тя не ги разбираше. Всичко това й се струваше толкова безсмислено. Вниманието й привлече едно момче, което досега беше събирало голяма купчинка листа, а след това легна в нея и замаха с ръце и крака. Тази игра й се стори странна, ала я заинтригува. Тя се приближи съвсем безшумно до него и се спря на няколко крачки. То беше затворило очи и не я виждаше. Изглеждаше щастливо.
    - Какво правиш?- В гласа й се долавяше онова чисто детско любопитство.
    Първоначално то се стресна, а миг подир това се смути. Момчето се изправи и сведе глава. Избягваше погледа й.
    - Ангели!- Отговорът му се беше отронил толкова тихо, че тя почти не го чу.
    - Но нима не знаеш, че ангели не съществуват.
    - Може би си права, но те дават надежда на хората.
    - Те са измислица, лъжа!
    - Ала са много красиви – то вече шептеше. Детето все още не я беше погледнало.
    Изведнъж я обзе гняв, какъвто не познаваше. Как бе възможно то да вярва в ангели?
    - Глупчо! - В гласа й трептеше презрение. Тя пристъпи крачка напред и го бутна в тревата.
    Момчето се строполи в купчинката листа, които се разхвърчаха. Бялата му ризка ненадейно се изпълни с кръв. То я разтвори и върху гърдите му там, където тя го беше докоснала, се открои една четвъртина от луна. Именно оттам се стичаше кръвта, която бързо напояваше ризата. Детето я погледна. В очите му се четеше болка. Тя се помъчи да каже нещо, да намери обяснение, но такова нямаше.
    - Извинявай! - Това бе всичко, което се отрони от устата й. Тя го погледна още веднъж, обърна се и се затича. Избяга.
        Дълго време се чудеше откъде й бе толкова позната тази луна. Накрая се сети. От гривната й. Тя притежаваше една златна гривна, която носеше, откакто се помнеше. Не можеше да я свали. На нея имаше седем празнини, а закопчалката й представляваше слънце и под него една четвърт от луна.
    - Алекс, закуската е готова. - Гласът на доведения й брат Марк я изтръгна от мислите й.
    Тя никога не видя момчето отново, не се върна в онзи двор, в онази детска градина, в онзи град.