Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Разказвай с мен

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    11,95 лв.
    ISBN: 9789542610052
    Наличност: Не е наличен
    Година: 2011г.
    Страници: 312 стр.
    Размер: 13х20
    Тегло: 0.3100 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Минали са двадесет години, откакто Демиан - симпатичният герой на Хорхе Букай от "Нека ти разкажа", е прекъснал контактите си с Дебелия - психотерапевта, който със своите истории го научи как да приема предизвикателствата в живота. Въпреки това, вече навлязъл в зряла възраст, героят изпада в криза. Бракът му не е сполучил и му се налага да тръгне по нов път. Професионално предизвикателство го кара да се премести в друга държава, отношенията в семейството му се объркват, а в живота му се появява специална жена. Демиан не може да забрави помощта, която психотерапевтът някога му е оказал, и чувства потребност да го открие, но този път ще трябва да се справи най-вече със собствени сили.

    Там се крие слабото ти място, Демиан — продължи Дебелия, — в предположението, че знаеш как ще приключат нещата, преди още да са започнали. Ние, хората, сме такива идиоти, че когато сгрешим в предвижданията си, страдаме повече, отколкото когато ни застигнат последствията от тях... Каква глупост! Ако можем да се откажем от суетното желание да познаваме бъдещето, пред очите ни ще се открие онова, което трябва да научим. Ще можем да се изправяме срещу хората и обстоятелствата без предразсъдъци. Ще знаем, че нищо не гарантира края на една история...

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Разказвай с мен

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Глава 1.


    Мария Лидия вече седеше край масата в бара. Погледнах часовника си — показваше точно четири. Дали не бях се объркал? Не, бяхме се уговорили за четири. Бих искал поне веднъж аз да съм този, който е пристигнал първи.


    Приближих се бавничко, иззад гърба й. Със сигурност щеше да се изненада, че съм дошъл навреме.


    — Здравей, Марили. — Прегърнах я отзад и я притиснах към себе си заедно със стола, като залепих дълга целувка върху темето й.


    Мария Лидия беше най-добрата приятелка, която бях имал някога в живота си. Бяхме се запознали на един конгрес по психично здраве в Кордоба преди близо петнайсет години, когато следвах последна година медицина, а тя подготвяше дипломната си работа по психология.


    — Ето те и теб! Браво, виждам, че си започнал да се възстановяваш!


    Признавам, че отговорът й ме постресна, но все пак не можах да се сдържа да не я попитам какво има предвид. Тя ме погледна, а на лицето й се появи полуиронична усмивка...


    — Ами след жаргона, мацето, фитнеса и новия ти вид... Оставаше само да си боядисаш косата, да се сдобиеш с изкуствен тен и да се обявиш за метросексуален. — Както винаги, Марили не беше особено дипломатична.


    — Какви ги говориш? — възроптах.


    — От месеци не си ме наричал Марили. Откакто започна да излизаш с онова момиче, за теб бях „малката” или „сладурано”. Бях загубила името си, фамилията и историята на запознанството ни. Така че се радвам на промяната. Май най-накрая ще се отърсиш от кризата на средната възраст... Остава да престанеш да използваш младежкия жаргон (и пак да започнеш да казваш „хубав” вместо „трепач” например), да се отървеш от тази идиотска кожена гривна - и отново ще бъдеш един от нас. Липсваше на всички от клуба на „зрелите” хора. Не е ли това чудесна новина?


    — Не знам дали проблемът е в това, че преживявам криза на средната възраст... — подех с намерение да заговоря за онова, което всъщност ставаше с мен.


    — Разбира се, че е... Но ако не ти харесва, можеш да използваш друга дума. Тъй като съм жена, имам много по-голям опит, затова ти го казвам. Когато приятелките ми и аз минахме трийсетте, решихме да го наричаме „екзистенциална криза” - с надеждата, че понеже звучи по-интелектуално, ще разсее страховете ни. Но не се получи, остаряването си остана все така ужасно. Това безполезно вътрешно движение, което всеки ден ни изненадва, в което няма ред, спокойствие, посока, нито предназначение, но мира не ни дава.


    — Да, познато ми е. Желание за постоянно движение, без да знаеш накъде, нито защо, но знаеш, че си тук, а трябва да си някъде другаде... А когато стигнеш до другото място, осъзнаваш, че и там не ти е добре.


    Именно —кимна Марили, — все едно цялото ти възприятие за хода на времето се е променило, нали? Все едно от нищото изниква необходимостта човек да намери различен смисъл на живота си...


    — Точно така, втори поглед. Да се спреш и да погледнеш какво си направил... Това е. Как да го наречем?


    — Много просто: кри-за-на-сред-на-та-въз-раст. — Марили отново избухна в смях, привличайки вниманието на останалите посетители в заведението.


    Наведох ниско глава в опит да скрия лицето си, но тя продължи:


    — Ех, Деми, проблемът е, че вие, мъжете, сте толкова предвидими, толкова първосигнални, всички реагирате еднакво. Появява се младо момиче, което преди развода дори не бихте се осмелили да заговорите, за да не ви тръгне слава на коцкари, но след това... хуквате към фризьора, но не към онзи, при който ходите открай време, а към „стилист”. Тръгвате да си купувате нови дрехи от някой нашумял магазин, отделяте време за фитнес и уроци по тайци... И малко по малко убеждавате себе си, че по нищо не отстъпвате на другите и че все още сте във форма.


    Марили бе дала израз на неудържимия си феминизъм, който толкова ненавиждах. Познавах я и знаех, че не го правеше, за да ме дразни, просто не можеше да се спре. В онзи следобед нямах желание да се впускам в поредната ръкопашна схватка относно равноправието на половете. Така че подминах забележката, като й направих знак да понижи глас.


    — Няма от какво да се срамуваш, при теб поне настъпи рано. Сигурно защото нямаш деца. Ако ги имаше, щяха да са много малки и все още щеше да се грижиш за тях. При повечето мъже настъпва около петдесетте, винаги след първия развод и винаги, докато са заети да обвиняват „бившата” за всичко, което не са успели да направят.


    Келнерът, който сякаш беше чакал края на продължителната тирада, побърза да сервира бирата ни, може би с надеждата, че ще я изпием и ще си тръгнем, при това колкото по-рано, толкова по-добре.


    Мария Лидия вдигна чаша за наздравица и почти извика:


    — За изоставения Пигмалион!


    Доближих чашата си до нейната и се чукнахме с приповдигнато настроение. Докато отпивах, се опитвах да си припомня историята за Пигмалион. Свързвах я с Бърнард Шоу и със сюжета на мюзикъла „Моята прекрасна лейди”, но не успявах да навържа легендата, която бе дала живот на всичко останало.


    — Как беше? — попитах. Когато срещнах изненадания поглед на приятелката си, добавих: — Митът за Пигмалион... как беше?


     


    Пигмалион бил скулптор, може би най-добрият в цялата империя. Една нощ сънувал, че в стаята му влиза красива, горда и чувствена жена. Решил, че това е богинята на любовта и плътската наслада Афродита и че точно тя му изпраща този сън, за да поиска от него да извае мраморна статуя в нейна чест.


    На следващата сутрин Пигмалион отишъл до каменната кариера, където намерил голям мраморен блок, който сякаш чакал точно него и напълно отговарял на замисъла му: жената, която бил сънувал, в естествен ръст, изправена, леко опряна на стена и вперила горделив взор към света на смъртните.


    През следващите месеци скулпторът упорито отнемал от камъка всичко излишно, за да извади на бял свят съвършената красота на произведението. Всеки ден работел неуморно и всяка нощ сънувал лицето, тялото, ръцете, изражението на статуята. Постепенно тя придобивала форма и тъй като Пигмалион спял в ателието си, първото нещо, на което спирал погледа си всяка сутрин, била мраморната жена.


    Пигмалион не само виждал в съзнанието си завършената творба, но и започнал да си представя каква би била тя, ако в нея имало живот. С всеки удар с длетото скулпторът изваждал на показ онова, което знаел за тази съвършена жена, която вече живеела във въображението му. За да си я представя по-лесно, й избрал име. Нарекъл я Галатея.


    Колкото повече скулпторът извайвал детайлите, толкова по-страстно жадувал да завърши творбата си. Но не с желанието да приключи задачата, познато на всеки творец, а със страстта на влюбения да се изправи срещу своята любима.


    Заветният ден най-накрая настъпил. Оставало само да полира статуята и Галатея можела да бъде представена пред света.


    — Всички ще останат безсловесни пред красотата ти — прошепнал Пигмалион на мраморната статуя.


    Същата нощ той се пробудил от бриза, нахлуващ през прозореца му. Видял, че срещу Галатея стои жена с неземна красота, от която струяла силна светлина. Била самата Афродита, която се спуснала в ателието на Пигмалион, за да види произведението, сътворено в нейна чест.


    — Поздравявам те, ваятелю, създал си истински шедьовър. Много съм доволна. Поискай каквото и да е и ще го получиш — казала богинята.


    Пигмалион не се поколебал. Знаел какво иска. Обмислял го от седмици.


    — Благодаря ти, Афродита. Единственото ми желание е да вдъхнеш живот на статуята ми. Да позволиш да се превърне в жена от плът и кръв — жена, която да бъде, да чувства и да мисли всичко онова, което съм си представял...


    След кратък размисъл богинята решила, че скулпторът заслужавал да изпълни желанието му.


    — Така да бъде — казала Афродита и изчезнала.


    Затаил дъх, Пигмалион наблюдавал как Галатея отваря големите си очи, а мраморната й белота добива топлия розов оттенък на човешка плът.


    Скулпторът се приближил до нея и й подал ръка, за да й помогне да слезе от пиедестала.


    Галатея царствено се опряла на десницата на Пигмалион и с горделива походка се запътила към прозореца.


    — Галатея — казал Пигмалион, — ти си мое творение. Отвътре и отвън си такава, каквато си те представях и каквато те желаех. Това е най-щастливият миг от живота на всеки смъртен: да види жената, за която си е мечтал, както аз мечтаех за теб. Омъжи се за мен, красива Галатея.


    Прекрасната жена извърнала глава и му хвърлила бегъл поглед през рамо. След това отново отправила взор към града и с гласа, който Пигмалион си представял, че ще има, му отговорила, както никога не би предположил:


    — Отлично знаеш как мисля и каква съм всъщност. Наистина ли очакваше, че жена като мен ще се задоволи с някой като теб?


     


    — Но аз не съм си измислил Людмила! — възроптах.


    — Външно не, но ми се струва, че вътрешно тя е твое творение. Всички мъже сте еднакви. Сглобявате си стереотип на жена, която е точно обратното на онази, която си е отишла, и след това тръгвате да го търсите. Ти самият винаги казваш, че момичето било „несъществуващо”.


    — Не съм съгласен да слагаш всичко под общ знаменател. Това, което ми се случва, е само мое, интимно, лично.


    — Добре де, Деми, не се сърди, само исках да подходя малко по-ведро към проблема. Не мисли, че не те разбирам. Но ще ти повторя, че когато си на четирийсет, вече трябва да търсиш нещо от плът и кръв... Не мога да ти дам баналните утешителни фрази, които ще чуеш от други мъже: „Ами това е положението, приятел”, „Всички жени са еднакви”, „Тя губи” и тям подобни... Жените на моята възраст имат друга гледна точка, при която всичко е ясно като бял ден... Е, ако търсиш друг вид отговори...


    Не й позволих да продължи. Бях търпелив, но всичко си имаше граници.


    — Изглежда, че за мен ще е добре да поговоря с някой приятел мъж. Някой, който чувства като мен. Мъж, способен да разбере друг мъж, който е бил прецакан! — Гласът ми бе започнал да се повишава.


    — Добре, добре... Прав си, прекалих.


    — Марили, ти си ми приятелка открай време. Заедно бяхме социални работници. Освен че си психолог, двамата успяхме да запазим приятелството си въпреки различията, които — нека си го признаем — с годините стават все по-непримирими. Може би точно защото продължаваме да се обичаме, независимо от разногласията, аз си помислих, че можеш да ми дадеш друга гледна точка, не знам, съвет някакъв...


    — Съвет от мен? — Марили отново прихна, но този път присмехът й бе насочен към самата нея. — Не съм много добра в даването на съвети (професионална деформация, нали разбираш). Но понеже дойде при мен, нека ти припомня нещо: „Онзи, който избира съветник, вече е избрал и съвета”.


    Парадоксът на тази фраза ме накара да се усмихна.


    — Какъв съвет и каква гледна точка можеш да очакваш от мен, Демиан? — продължи тя. — Аз съм психолог, страстно отдадена на психоанализата, хронична пациентка на терапевти и социален работник на доброволни начала. На четирийсет години съм, неомъжена и непоправимо пропита от духа на седемдесетте.


    Марили се засмя от сърце и вдигна чашата с бира за нова наздравица.


    — За приятелството! — Усмихваше се и ме гледаше в очите със същата съучастническа усмивка, която изникваше в съзнанието ми всеки път, когато си мислех за нея.


    Мария Лидия отпи и продължи:


    — Ако сега ме попиташ, ще ти кажа, че има две възможности: или идваш да работиш с мен в центъра за социално подпомагане (където, между другото, се нуждаем от лекари повече от всичко останало) и се надяваш, че това ще ти позволи да се отдалечиш малко от глупостите, които те занимават, докато си се втренчил в себе си...


    — Или...? — попитах.


    — Или си търсиш терапевт, за да разбереш какво става с теб.


     


    След по-малко от седмица споменът за Дебелия и мисълта отново да започна терапия пак се появиха. Всъщност идеята не беше особено откачена, поне не толкова, колкото да се върна към доброволната социална работа. За тази цел се налагаше отново да повярвам, че по някакъв начин светът може да бъде спасен... И което беше още по-лошо - отново да изпадна в заблудата, след всичко преживяно, че аз можех да помогна за спасението му. Не. Никак не ми беше до това.