Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Сензацията

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    13,95 лв.
    ISBN: 9789542613411
    Наличност: Не е наличен
    Година: 2014г.
    Страници: 352 стр.
    Размер: 13х21
    Тегло: 0.3250 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Пейтън Локхарт завършва кулинарно училище във Франция. Връща се в Америка и си намира работа в популярно готварско списание. Пейтън работи под ръководството на Дрю Албъртсън, главен редактор и зет на собственика на изданието. Сбъднатата мечта обаче се оказва истински кошмар. Красивата млада жена се превръща в обект на сексуален тормоз от страна на шефа си. Тя заплашва да го съди, напуска работа и се връща у дома.

    Пейтън и сестрите й получават неочакван подарък от чичо си – хотелския комплекс „Бишъпс Коув“ на брега на Атлантическия океан. Момичетата разполагат с една година, за да го обновят, разработят и реализират печалба. Ако не успеят, ще бъдат лишени от наследство. Останала без работа и пари, Пейтън влага цялата си енергия и време в проекта.

    Неочаквано, на сватба на приятели, тя среща Фин Макбейн – мъжа, спасил живота й преди повече от двайсет години. Тогава Фин печели три златни медала по плуване и се превръща в истинска сензация. Сега работи във ФБР.

    Някой стреля по колата на Пейтън, но тя по чудо остава невредима. Изплашена до смърт, младата жена се обръща към Фин за помощ...

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Сензацията

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Дрю Албъртсън изглеждаше като скандинавска филмова звезда с чупливата си руса коса и сиво-сини очи с дълги мигли. Беше висок и слаб, но доста мускулест. Шитите му по поръчка ризи бяха една идея по-вталени от необходимото, за да създават впечатлението, че е толкова як, че мускулите му опъват плата.
        През първите няколко дни на Пейтън във фирмата той се държеше топло и дружелюбно, повтаряше, че иска тя да се чувства като у дома си и да се наслаждава на работата в „Обилната трапеза”, и я увери, че ако тя има някакви въпроси или тревоги, той е насреща, за да й помогне.
        Дрю беше женен за Ейлийн - дъщерята на Рандолф Суифт, патриарха на компанията. Пейтън се запозна с Ейлийн набързо, когато тя мина през офиса една сутрин, за да остави нещо в офиса на Дрю. Беше жена с едри кости и рамене, на които би завидял всеки ръгбист, но носеше красиви дрехи. Кашмиреното й палто беше изключително скъпо, а ботушите й струваха доста над хиляда долара. Пейтън ги разпозна от една реклама на „Ноймън Маркъс”, която беше видяла в някакво списание. След две минути в компанията на жената Пейтън реши, че дрехите са единственото красиво нещо у нея.
        Ейлийн спря до бюрото й и огледа Пейтън от горе до долу, сякаш изучаваше някакъв образец в буркан.
        -    Значи ти си новото момиче – каза тя, без да прикрие презрителната си усмивка.
        Пейтън направи най-дружелюбната си физиономия и протегна ръка.
        -    Да, аз съм…
        -    Знам коя си – сопна се Ейлийн. – Пейтън… някоя си.
        -    Локхарт – помогна Пейтън.
        -    Да… както и да е. – Ейлийн махна небрежно с ръка. – Просто си върши работата и няма да имаш проблеми. Съпругът ми има високи стандарти… много високи стандарти – повтори тя. – Ако искаш да се задържиш в тази компания, ще трябва да се погрижиш да изпълняваш желанията му.
        Пейтън прехапа устни, за да не отвърне остро на грубостта й. Успя да се усмихне леко и да каже:
        -    Ще се постарая.
        -    Непременно – натърти Ейлийн, след което се обърна и се отдалечи.
        Пейтън не помнеше да е срещала по-груба жена през живота си. Ако това беше обичайният й начин на общуване с хората, беше истинско чудо, че някой изобщо говореше с нея, камо ли да се сближеше с нея. Единственото нещо в нейна полза бяха парите й. Най-вероятно те бяха привлекли и Дрю. Тя беше от богато семейство и щеше да наследи още много пари. Пейтън беше научила от Ларс, че Ейлийн и по-малкият й брат Ерик щяха да наследят издателството и цяло състояние в акции и облигации веднага щом баща им се оттеглеше от поста си на главен изпълнителен директор. А още повече пари щяха да отидат при този, който поемеше управлението на компанията след пенсионирането на баща им. Тъй като Ерик отсъстваше от няколко години, защото още беше студент, се очакваше Дрю да наследи тъста си начело на компанията.
        Пейтън си помисли, че Ейлийн е най-отвратителната особа, която е срещала. Но остана на това мнение само докато не опозна Дрю Албъртсън.
        Човек не би очаквал толкова красив мъж с такава сладка усмивка и приятен глас да е сексуално агресивен – поне Пейтън не го очакваше, за това и не реагира достатъчно бързо. Но Дрю беше точно такъв и като обръщаше поглед назад, Пейтън си даваше сметка, че е била наивна до глупост.
        Той започна с отвратителните си опити за съблазняване почти веднага. На четвъртия й ден във фирмата ръката му небрежно докосна отстрани лявата й гърда… и се задържа там. Случи се, докато Пейтън седеше на бюрото си, а той беше наведен над нея, за да й покаже някаква графика на екрана на компютъра й. Пейтън беше ужасена, но тъй като той не каза нищо и не се извини, тя си помисли, че той не е осъзнал какво се е случило. Пейтън предположи, че е било случайно.
        На седмия й ден във фирмата той я последва в стаята на архива, затвори вратата и я постави в капан, докато тя се опитваше да мине покрай него. Дрю се престори, че опитва да се дръпне от пътя й, а всъщност я притисна до стената, опрял слабините си в тялото й, и каза:
        -    Сигурно си свикнала мъжете да ти казват колко си красива и секси. Обзалагам се, че направо се държат като глупаци, докато те ухажват.
        Тя поклати глава:
        -    Не. Моля те, дръпни се от мен. Караш ме да се чувствам ужасно неловко.
        Той се направи, че не я е чул и отмести кичур коса от рамото й.
        -    Мека е като коприна – каза напевно.
        Тя избута ръката му, промъкна се покрай него и излезе от стаята, без да каже и дума повече. Устоя на желанието си да затръшне силно вратата в лицето му.
        Вечерта прекара много време в проучване на темата за сексуалния тормоз в интернет, за да представи информацията пред „Човешки ресурси”. Имаше силното подозрение, че Дрю нямаше да си признае и тя трябваше да е наясно какви законови мерки може да предприеме.
        Няколко дни по-късно той я приклещи до бюрото й. Промъкна се зад нея, постави ръце на раменете й, за да й попречи да се измъкне, наведе се, така че устните му почти се допряха до ухото й, и прошепна:
        -    Гледам те и си представям как те докосвам. Мечтая си за нас двамата.
        Тя си мечтаеше да го порази с електрошок. Извъртя се на стола си, за да го принуди да я пусне. С гневен тон заяви:
        -    Господин Албъртсън, не е приемливо да…
        -    Наричай ме Дрю, сладурче. Казвам ти, двамата с теб много ще се сближим.
        Тази идея я отврати толкова силно, че тя потрепери. Той сякаш не забеляза, скръсти ръце и зае поза на властен шеф. С делови тон каза:
        -    Ще ти дам едва-две седмици да си намериш жилище тук в Далтън и да се настаниш, но после двамата с теб заминаваме за Хартфорт. Там има ресторант, за който искам да пиша в списанието. Оттам ще летим за Маями и ще направя интервю със собственика на един нов кубински ресторант, за който чух възторжени отзиви. – Той се наведе към нея и понижи глас. Ментовият му дъх попадна право върху лицето й, когато добави: - Програмата ни ще бъде много напрегната, но ще ни остане и време за разпускане. Не забравяй да си вземеш банския.
        Точно така. Бански. Сякаш щеше да го направи. Единственият начин тя да отидеше някъде с тази пиявица беше, ако си носеше електрошок, невропаралитичен спрей, сълзотворен спрей и може би чифт белезници. Обаче се съмняваше да я пуснат в самолета с всичко това, така че й оставаше варианта с наемането на сто и петдесет килограмов бодигард. Но откъде можеше да си намери такъв в Далтън?
        Той се усмихна с най-съблазнителната си усмивка и с още по-тих глас добави:
        -    Сигурен съм, че дотогава ще си загряла. – След като приключи със сексуалния тормоз за този следобед, той се върна в офиса си, взе си палтото и излезе през вратата.
        Пейтън беше толкова ядосана, че ръцете й трепереха. Тя си пое дълбоко дъх и опита да се успокои, но не успя. Все още й се искаше да крещи. В един момент устните му наистина бяха докоснали ухото й, а ръцете му натискаха раменете й надолу, така че тя се чувстваше в капан и напълно безпомощна. Това усещане й беше толкова чуждо, че почти я зашемети. Почти. Само за няколко секунди. А после гневът й надделя.
        Въоръжена с информацията, която беше събрала в интернет за сексуалния тормоз, Пейтън отиде в отдел „Човешки ресурси”, за да подаде оплакване. Офисът на директорката на отдела - Анет Финч, обикновено се охраняваше от Бриджит, но за щастие този ден тя вече си беше тръгнала. Вратата на директорката беше отворена. Пейтън почука, за да привлече вниманието й.
        -    Може ли да ви отнема минута? – попита тя.
        Пълната жена със строга подстрижка изгледа демонстративно часовника си, преди да кимне.
        -    Само побързай – каза тя делово. – Какво ти трябва?
        -    Искам да получа необходимите формуляри, за да подам оплакване срещу непосредствения си началник Дрю Албъртсън. – Пейтън можеше да се закълне, че за миг зърна присмех на лицето на Анет.
        -    Какво оплакване?
        -    За сексуален тормоз.
        Анет потупа с пръст по устните си.
        -    Хммм…
        -    Моля? – Когато жената продължи да я гледа, без да каже и дума, Пейтън попита: - Да ви разкажа ли какво се случи, или да го напиша и...
        -    Не, в никакъв случай – сряза я Анет. – Не ми казвай какво се е случило.
        Реакцията й беше толкова враждебна, че Пейтън не беше сигурна как да процедира.
        -    Ще ми дадете ли формуляра, моля? – попита тя.
        -    Не.
        Анет барабанеше с пръсти по бюрото и се взираше в Пейтън. Устните й бяха стиснати, а очите – присвити. Поради някаква причина искането на Пейтън я беше вбесило.
        -    Работата ви е да… - започна Пейтън, слисана от държанието на жената.
        -    Не ми казвай каква ми е работата. – После Анет се усмихна насилено, което се стори на Пейтън по-зловещо и от мръщенето й. – Изненада ме. Разбираш ли, никой никога не е искал да се оплаква от Дрю. Това ме изненада. А ти си тук съвсем отскоро, нали?
        -    Да.
        -    Политиката на фирмата е, че не можеш да подаваш оплакване, преди да си работил във фирмата три месеца. Ако тогава все още искаш формулярите, ще ти ги дам. – За да отпрати Пейтън, тя стана и се пресегна към палтото си.
        -    Това ли е? – Пейтън едва успяваше да се овладее. – Да се върна след три месеца?
        -    Такава е политиката на фирмата – настоя Анет. – Ти си нова тук и щом свикнеш, ще се успокоиш. – Тя обърна гръб на Пейтън, докато обличаше палтото си и започна да разчиства шкафа зад бюрото си.
        А сега какво? - зачуди се Пейтън изумена, че шефката на „Човешки ресурси” беше отказала да приеме оплакването й. Не знаеше какво друго можеше да направи, за да спре похотливото държание на Дрю. Той беше толкова коварен. Хрумнаха й няколко варианта за мъчения, на които би го подложила, но за нещастие никой от тях не беше законен. Тя оправда кръвожадното си отношение, като си каза, че би искала да предпази и други жени, които биха постъпили на работа в списанието. Никога преди не й се беше искало да убие някого – дори и когато Трой, пияницата, олигави цялата й ръка, докато опитваше да й попречи да даде ключовете от колата му на управителя на ресторанта, – но сега със сигурност й изпитваше желание да убие Дрю. Просто си представяше как сестрите от католическото училище клатят глави. Пейтън знаеше какво биха казали те:
        -    Обмисляш убийство? На пътя към ада си, млада госпожице.
        Слава богу, че беше послушала Мими да не сключва веднага договор за наем. Тази мисъл изникна в съзнанието й и й помогна да се отърве от част от гнева си. Това беше добре. Имаше и още нещо хубаво. Не беше се поддала на желанието да забие юмрук в лицето му, докато се беше навел задъхан над нея. Така не я плашеше арест за физическа саморазправа. Нямаше съмнение, че щеше да напусне, но й беше неприятно, че причината за напускането й нямаше да бъде отразена в документите й, нито в досието на Дрю. Искаше да може да докаже що за насилник е той.