Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Шарада

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    9,95 лв.
    ISBN: 9789542602453
    Наличност: Не е наличен
    Година: 2004г.
    Страници: 448 стр.
    Размер: 13x20
    Тегло: 0.3200 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    След успешна трансплантация на сърце холивудската звезда Кет Дилейни напуска филмовия бизнес и става водеща на телевизионно предаване. Новата й работа я среща с нашумелия автор на криминалета Алекс Пиърс, който я отблъсква с безцеремонността си, но и очарова с покоряващата си мъжественост. По същото време Кет започва да получава анонимни писма. Трима души, оперирани в един ден с нея, умират при нещастни случаи в зловеща последователност. Идва редът и на Кет…

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Шарада

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



     





    Първа глава






    10 октомври 1990 г.

    – Кет, събуди се! Имаме сърце!
    Пробивайки си път през мътилката на наложения с хапчета сън, Кет Дилейни с мъка изплува до брега на действителността. Отвори очи и се опита да ги фокусира върху Дийн. Образът му бе размазан по краищата, но усмивката му бе широка, лъчезарна и ясна.
    – Имаме сърце за теб – повтори той.
    – Наистина ли? – попита тя с пресипнал и слаб глас.
    Бе постъпила в болницата с ясното съзнание, че оттук ще излезе или с присадено сърце, или в катафалка.
    – В момента спасителният екип лети с него насам.
    Доктор Дийн Спайсър я остави и се обърна към друг член на лекуващия екип, влязъл заедно с него в Интензивно отделение.
    Тя чуваше гласа му, но думите Ј се струваха безсмислени.
    Дали не сънува? Не, Дийн ясно бе заявил, че сърцето е тръгнало насам. Ново сърце! За нея! Живот!
    Изведнъж почувства такъв прилив на енергия, какъвто не бе чувствала с месеци. С рязко движение се изправи, седна в болничното легло и оживено забърбори със санитарите и сестрите, които, размахали спринцовки и тръбички, се канеха да ги мушкат и бодат в нея.
    Медицинското насилие над тъкани и отвори се бе превърнало до такава степен във всекидневно събитие, че тя дори не го забелязваше. През последните няколко месеца от тялото Ј бе извадена течност, достатъчна да напълни басейн с олимпийски размери. Бе изгубила значителна част от теглото си и дребната Ј фигура бе останала съвсем слаба.
    – Дийн? Къде е отишъл?
    – Ето ме. – Кардиологът си проби път до леглото и стисна ръката Ј. – Казах ли ти, че ще ти намерим сърце навреме? Казах ли ти?
    – Не бъди самодоволен. Всички доктори сте такива. Правите се на главни герои.
    – Протестирам.
    Доктор Джефрис, сърдечният хирург, който щеше да извърши трансплантацията, влезе в стаята със спокойна походка, сякаш правеше обикновена вечерна разходка. Вместваше се точно в стереотипа, който Кет току-що бе споменала. Тя признаваше таланта му, вярваше в способностите му, но като личност го презираше.
    – Какво правите тук? – попита тя. – Не трябва ли да сте в операционната и да стерилизирате инструмента?
    – Това какво е – някаква двусмислица?
    – Тук вие сте геният. Вие ще кажете.
    – Както винаги, недоволна. За каква се мислите, за телевизионна звезда?
    – Точно така.
    Неспособен да я наддума, хирургът се обърна към старшата сестра на Интензивно отделение:
    – Пациентката да няма треска?
    – Не.
    – Настинка? Нещо вирусно? Нещо заразно?
    – Какво е това? – попита Кет с раздразнение. – Искате да се измъкнете ли? Да не ви обърках плановете за тази нощ?
    – Просто се опитвах да разбера дали сте добре.
    – Добре съм. Дайте сърцето, разрежете ме и направете замяната. Анестезията не се брои.
    Той се обърна и излезе бавно.
    – Арогантен задник – промърмори тя.
    – По-добре не го обиждай – изкиска се Дийн. – Довечера може и да ти потрябва.
    – Още колко ще чакаме?
    – Още малко.
    Тя настоя за по-голяма точност, но това бе всичко, което той можа да Ј каже. Оставена да почива, но под действието на адреналина, остана с широко отворени очи, впити в часовника, и минутите бавно се занизаха. Не беше толкова нервна, колкото възбудена.
    Новината за предстоящата трансплантация обиколи болничните коридори. Трансплантацията на органи бе станала нещо обикновено, но все още внушаваше страхопочитание у хората. Особено пък сърдечната. През нощта в стаята Ј дойдоха много хора да Ј поднесат благопожеланията си.
    Бе Ј направена йодна баня, лепкава и мръсна, която придаде на кожата Ј противен златист оттенък. Задавяйки се, тя погълна и първата си доза циклоспорин – жизненоважното лекарство против отхвърляне. Течността бе разтворена в мляко с какао – напразен опит да се прикрие вкусът Ј на зехтин. Тя все още се оплакваше от него, когато Дийн дотича с новината, чакана от нея толкова дълго.
    – На път за болницата са с новото ти сърце. Готова ли си?
    – Папата католик ли е?
    Той се наведе и я целуна по челото.
    – Сега слизам долу да се измия. През цялото време ще бъда с Джефрис и ще надничам през рамото му. – Той направи пауза. – През цялото време ще бъда с теб.
    Тя се вкопчи в ръкава му.
    – Когато се събудя, искам веднага да ми кажеш дали вече имам ново сърце. Окей?
    – Разбира се.
    Бе чувала от други пациенти за трансплантация, уведомявани, че им е подбрано подходящо сърце. Един мъж, когото тя познаваше, веднъж дори бил подготвен за операция и поставен под анестезия. А когато сърцето пристигнало, доктор Джефрис го подложил на изследване и отказал да го трансплантира, заявявайки, че не било достатъчно подходящо. Пациентът още не се бе възстановил от емоционалния стрес, което влошаваше критичното състояние на сърцето му.
    Сега с изненадваща сила Кет стисна ръкава на сакото от Армани.
    – В секундата, в която изплувам, искам да знам дали имам ново сърце. Окей?
    Той покри ръката J със своята и кимна:
    – Имаш моята дума.
    – Доктор Спайсър, моля ви – подкани го една сестра.
    – Ще се видим в операционната, скъпа.
    След като той си тръгна, нещата се развиха със забележителна бързина. Кет се хвана за страничната преграда на носилката, докато се носеше из коридорите. Когато носилката влетя през двойните врати, тя се оказа неподготвена за ослепителния блясък на операционния спектакъл, където маскираният персонал се движеше насам-натам с невероятна бързина, всеки съсредоточен върху собствените си задължения.
    Поглеждайки над осветителното тяло, висящо над опе-рационната маса, Кет видя лица, надничащи през стъклото, което отделяше операционната от залата за наблюдения.
    – Виждам, че съм събрала доста зрители. Тия хора там горе дали имат билети и програми? Кои са те? Хей, някой няма ли да каже нещо? Аз ли съм единствената говореща английски тук? Какво се правите на заети!
    Една от фигурите с маска и ръкавици изпъшка:
    – Къде е доктор Ашфорд?
    – Идвам – отзова се анестезиологът, влизайки с делова крачка.
    – Слава богу, че сте тук. Нокаутирайте я, за да си гледаме работата спокойно.
    – Ама че досадно дрънкало.
    Кет не се разсърди, знаейки, че никой няма намерение да я обижда. Очите над маската се смееха. Настроението в операционната бе приповдигнато и тя предпочиташе да е такова.
    – Ако вие, момчета, винаги обиждате пациентите, нищо чудно тогава, че носите маски, за да не ви познаят. Страхливци.
    Анестезиологът зае мястото си до масата.
    – Както виждам, вие сте превъзбудена и вдигате доста шум, мис Дилейни.
    – Това е моята голяма роля и ще я изиграя така, както аз искам.
    – Ще бъдете великолепна.
    – Видяхте ли новото ми сърце?
    – Не разбирам много от тези работи. Аз просто пускам газ. Отпуснете се сега. – Той почисти опакото на ръката Ј с тампон и приготви венозната инжекция. – А сега едно малко боцкане.
    – Свикнала съм с малките боцкания.
    Всички се засмяха.
    Доктор Джефрис се приближи, придружен от Дийн и доктор Шолдън, кардиолога, към когото Дийн я бе препратил, когато престана да бъде неин лекуващ лекар поради лични причини.
    – Как сме? – попита доктор Джефрис.
    – Преразгледайте си сценария, докторе – каза Кет надменно. – „Как сме?“ трябва да е моя реплика.
    – Прегледахме сърцето – отвърна той спокойно.
    Тя затаи дъх в очакване, после се намръщи:
    – В сапунените сериали много ги използваме тия многозначителни паузи, за да засилим напрежението. Евтина работа. Кажете ми за сърцето.
    – Чудесно е – каза доктор Шолдън. – Направо страхотно. Сякаш създадено за теб.
    С крайчеца на окото си тя забеляза как група техници се суетят около една хладилна камера.
    – Когато се събудиш, то ще бие в гърдите ти – каза Дийн.
    – Готова ли сте? – попита доктор Джефрис.
    Дали е готова?
    Естествено, когато въпросът за трансплантацията бе повдигнат за първи път, у нея се появиха някои задръжки. Но тя си мислеше, че всички съмнения са вече минало.
    Скоро след като Дийн за първи път Ј постави диагноза за проблеми със сърцето, тя започна да се плъзга бавно надолу. Медикаментите помагаха само временно да преодолее дълбоката умора и липсата на енергия, но както той Ј каза, лек за състоянието Ј нямаше. Даже и тогава тя отказа да приеме, че болестта я е обсебила с такава сила. Чак когато започна да се чувства истински болна, когато вземането на душ се превърна в мъчение и изяждането само на една чиния с храна – в непосилно усилие, тя призна, че сърцето Ј я изоставя.
    – Имам нужда от ново сърце.
    Преди да направи това смело изявление пред шефовете на телевизионната компания, те не знаеха за болестта Ј. Актьорският състав и снимачният екип на сапунената опера Пътища, с който тя работеше всеки ден, изобщо не бяха забелязали издайническата бледност под грима. Те, както и шефовете на телевизионната компания, отказаха да повярват. Никой не искаше да приеме, че Кет Дилейни, носителката на три награди „Еми“, тяхната звезда, чиято роля на Лора Медисън бе ключова във фабулата на Пътища, е толкова болна. С тяхната всеотдайна подкрепа, облягайки се на таланта и на жизнения си характер, тя продължи да работи.
    Обаче се стигна дотам, че независимо колко упорита беше, не можеше вече да спазва претоварения си график. Затова си взе отпуск.
    Докато здравето Ј продължаваше да се руши, отслабна толкова много, че легионите Ј почитатели вече не можеха да я познаят. Тъмни кръгове обрамчваха очите Ј, защото не можеше да спи въпреки умората. Пръстите и устните Ј посиняха.
    Вестниците пишеха, че е болна от най-различни болести – от шарка до СПИН. При други условия тази жестока вестникарска атака би я обезпокоила и разгневила, но сега Ј липсваше енергия да даде воля на гнева си. Вместо това, тя престана да им обръща внимание и се съсредоточи върху оцеляването.
    Състоянието Ј стана толкова тежко и депресията Ј се задълбочи до такава степен, че един следобед каза на Дийн:
    – Толкова ми омръзна да бъда слаба и безполезна, че вече с желание чакам всичко да свърши.
    На Дийн рядко му харесваха коментарите Ј върху смъртта, дори и шеговитите, но онзи ден той усети нуждата Ј да сподели с някого обзелите я мисли.
    – За какво си мислиш?
    – Водя всекидневни разговори със Смъртта – призна си тя тихо. – Пазарим се. Всеки ден при изгрев-слънце аз Ј казвам: „Дай ми още един ден. Моля те. Само още един.“ Забелязвам, че всичко правя сякаш за последен път. Дали не виждам дъжд за последен път, за последен път ли ям ананас, за последен път ли слушам песен на „Бийтълс“? – Тя вдигна поглед към него. – Вече съм се помирила с Бог. Не ме е страх да умра, но все пак не искам да е болезнено и потискащо. Интересно какво ли ще почувствам в момента, когато се отписвам?
    Той не отклони разговора с излишно извъртане, а Ј отговори честно:
    – Сърцето ти просто ще спре да бие, Кет.
    – Без фанфари? Без барабани?
    – Нищо. Няма да е така травмиращо като сърдечния удар. Няма да има предупредително изтръпване на ръката. Сърцето ти просто...
    – Ще напусне сцената.
    – Да.
    Този разговор се бе състоял само преди няколко дни. Сега, по прищявка на съдбата, бъдещето Ј бе променило посоката си и бе поело към живота.
    Но изведнъж Ј дойде наум, че за да присадят новото сърце, лекарите трябваше да изрежат старото. Тази мисъл навяваше неприятен хлад. Въпреки че бе дълбоко разочарована от повредения орган,който през последните две години бе управлявал живота Ј, тя изпитваше и необяснима привързаност към него. Вярно, че очакваше с нетърпение да се отърве от болното си сърце, но мислеше, че всички изглеждаха неприятно радостни от предстоящото му премахване.
    Разбира се, вече бе късно за забавни пристъпи на малодушие. Освен това тази операция бе относително проста, сравнена с други сърдечни операции. Отрежи. Махни. Подмени. Заший.
    Докато чакаше за донор, екипът по трансплантиране бе отговарял с готовност на въпросите Ј. Тя ги въвличаше в продължителни дискусии и бе събрала доста солидна информация, пресята лично от нея. Често се срещаше с другите пациенти, чакащи за трансплантация, и те споделяха с нея своите страхове. Тази обмяна на информация бе интересна и предразполагаше към размисъл, защото трансплантацията на органи бе многолик проблем, бъкащ от противоречия. Мненията варираха според индивида, емоционалната му нагласа, морал и отношение към закона.
    През месеците на чакане Кет бе подредила всички тези неясноти в себе си и решението Ј не я смущаваше. Бе много добре запозната с рисковете и подготвена за ужасите, очакващи я в Интензивно отделение. Просто прие вероятността, че тялото Ј може да отхвърли сърцето.
    Но другата алтернатива бе сигурна и бърза смърт. Като се има предвид това, друг избор наистина нямаше.
    – Готова съм – каза тя уверено. – О, чакайте, още нещо. Докато съм под вода, ако започна да съчинявам оди за вибратора си, да знаете, че каквото и да кажа, е лъжа.
    Смехът им бе заглушен от маските.
    Секунди по-късно я заля топлата и лека като коприна отмала на анестезията. Погледна към Дийн, усмихна се и затвори очи, може би за последен път.
    И точно преди да потъне в безсъзнание, Ј хрумна една последна мисъл, която проблесна веднъж като експлодирала звезда, преди да се разпадне.
    Кой е моят донор?