Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Чародейката - книга 6 (Тайните на безсмъртния Никола Фламел)

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Чародейката - книга 6 (Тайните на безсмъртния Никола Фламел)

    от Майкъл Скот
    издател: Хермес
    раздел: Книги
    Виж откъс от книгата
    12,95 лв.
    ISBN: 9789542611714
    Наличност: Не е наличен
    Година: 2012г.
    Страници: 408 стр.
    Размер: 14х20
    Тегло: 0.3400 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Сан Франциско:

    Никола и Пернел Фламел знаят, че краят на дълголетното им съществуване наближава – остава им само един ден живот. Вълшебницата и легендарният Алхимик са готови да защитават Сан Франциско до последния си дъх, подпомагани от бога на войната и закрилник на човечеството Марс и могъщия и мъдър древен Один. Заедно те трябва да спрат чудовищата от Алкатраз, преди да са унищожили всичко по пътя си.

    Ще се справят ли защитниците на хората, или ще станат свидетели на началото на края на човешката раса?

    Дану Талис :

    Следвайки д-р Джон Дий и Вирджиния Деър, Софи и Джош се озовават на древния остров Дану Талис преди десет хиляди години. Именно там започва и свършва битката за разрушаването на царството на Тъмните древни и оцеляването на съвременния свят.

    На този ден битката за Дану Талис ще бъде спечелена или изгубена. Но ще се обединят ли близнаците? Или древното пророчество, според което единият ще спаси света, а другият ще го унищожи, ще се сбъдне?

    Изправени пред съдбовен избор, Джош и Софи ще осъзнаят, че за да постъпят правилно, трябва да следват сърцата си. На края на невероятното приключение близнаците ще разберат кои са в действителност...

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Чародейката - книга 6 (Тайните на безсмъртния Никола Фламел)

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Софи Нюман отвори очи. Лежеше по лице на трева, която бе прекалено зелена, за да е естествена, и на пипане приличаше на коприна. Под лицето й имаше смачкани цветя, каквито никога не бяха расли по земята - малки творения от стъклени нишки и втвърдена гума.


    Тя се претърколи по гръб и погледна нагоре... а после моментално стисна отново очи. Само преди миг се намираше на Алкатраз в Залива на Сан Франциско и хладният, солен въздух бе напоен с миризмите на сурова енергия и твърде много зверове, натъпкани на едно място. Сега въздухът бе чист и свеж, изпълнен с екзотични ухания, а слънцето топлеше лицето й, отпечатвайки ярки образи върху ретините й. Тя отвори пак очи и видя как някаква сянка преминава пред слънцето. Примижа и различи овална форма от кристал и метал.


    - О! - прошепна тя изненадано и посегна да бутне брат си. - По-добре се събуди...


    Джош лежеше по гръб. Отвори едно око и изстена, когато слънчевата светлина го удари в лицето, а после, щом осъзна какво вижда, цялата му сънливост изчезна и той се надигна рязко.


    - Това е...


    - ...летяща чиния - довърши Софи.


    Зад тях нещо се размърда и двамата се обърнаха, за да видят, че не са сами върху тревистия хълм. Доктор Джон Дий стоеше на четири крака и се взираше ококорено в небето, а до него седеше с кръстосани крака Вирджиния Деър и гарвановочерната й коса се развяваше на вятъра.


    - Вимана - прошепна Дий. - Никога не съм мислил, че ще видя такава през живота си. - Той приклекна на тревата, взирайки се с благоговение в бързо приближаващия се обект.


    - Това Сенкоцарство ли е? - попита Джош, местейки поглед от Дий към Деър.


    Жената поклати леко глава.


    - Не, не е Сенкоцарство.


    Джош се изправи и засенчи очи, взирайки се в кораба като хипнотизиран. Когато виманата се приближи, той видя, че е направена от нещо като млечен кристал, опасан с дебела златна лента. Чинията се спусна към земята, изпълвайки въздуха с подзвуково бръмчене, което спадна до глухо буботене, когато спря на сантиметри над тревата.


    Софи се изправи и застана до близнака си.


    - Прекрасна е - промълви тя. - Прилича на скъпоценен камък.


    Блещукащият кристал бе идеално гладък, а златният ръб на кораба бе изписан с дребни клечковидни букви.


    - Къде сме, Джош? - прошепна Софи.


    Брат й поклати глава.


    - Не къде... кога - промърмори той. - Виманите принадлежат към най-старите митове.


    Горната част на овала беззвучно се отвори и стените на кораба се прибраха, разкривайки ослепително бялата му вътрешност.


    В отвора се появиха мъж и жена.


    Бяха високи и слаби, със силно загоряла кожа. И двамата носеха бели керамични брони с гравирани на тях шарки, пиктограми и йероглифи на десетки езици. Косата на жената бе късо подстригана, а черепът на мъжа бе гладко обръснат. Очите им бяха яркосини, а когато се усмихнаха, се видя, че зъбите им са малки и идеално бели, с изключение на кучешките, които изглеждаха неестествено дълги и остри. Хванати ръка за ръка, те слязоха от виманата и тръгнаха по тревата. Стъклените и гумени цветя се топяха на капки под нозете им.


    Софи и Джош несъзнателно отстъпиха, присвивайки очи срещу ниското слънце и заслепяващите отблясъци в броните на двойката, като се опитваха да различат чертите им. В тях имаше нещо ужасно познато...


    Изведнъж Дий ахна и се сви на земята, мъчейки се да изглежда колкото се може по-малък.


    - Господари - каза той. - Простете ми.


    Двамата не му обърнаха внимание. Те продължиха напред, взирайки се настойчиво в близнаците, докато главите им не затъмниха слънцето и лицата им не се разкриха сред ореол от светлина.


    - Софи - каза мъжът, а яркосините му очи блестяха от радост.


    - Джош - добави жената, клатейки леко глава, и устните й се извиха в усмивка. - Чакахме ви.


    - Мамо? Татко? - изрекоха едновременно близнаците. Направиха още една крачка назад, объркани и уплашени.


    Двойката се поклони тържествено.


    - На това място ни наричат Изида и Озирис. Добре дошли на Дану Талис, деца. - Те протегнаха ръце. - Добре дошли у дома.


    Близнаците се спогледаха, ококорени от страх и объркване. Софи посегна и стисна ръката на брат си. Въпреки изминалата седмица на невероятни разкрития, това бе почти прекалено много за възприемане. Тя се опита да оформи някакви думи и да зададе въпроси, но устата й бе пресъхнала и усещаше езика си дебел и подпухнал.


    Джош продължаваше да мести поглед от баща си към майка си и обратно, опитвайки се да проумее това, което виждаше. Двойката приличаше досущ на неговите родители, Ричард и Сара Нюман. И гласовете им звучаха като техните, само че родителите му бяха в Юта... беше говорил с баща си само преди няколко дена. Обсъждаха един рогат динозавър от кредния период.


    - Знам, че ви е трудно да го приемете - усмихна се Ричард Нюман-Озирис.


    - Но повярвайте ни - каза Сара-Изида, - всичко ще си дойде на мястото. - Гласът й бе окуражителен, докато се усмихваше на момчето и момичето. - Целият ви живот досега е водил към този момент. Това, деца, е вашата съдба. Това е вашият миг. А какво сме казвали винаги за мига? - попита тя усмихнато.


    - Carpe diem - отвърнаха автоматично и двамата. - Живей за мига.


    - Какво... - започна Джош.


    Изида вдигна ръка.


    - По-късно. Всяко нещо с времето си. А повярвайте ни, сегашното време е добро. Това е най-хубавото време. Вие се върнахте десет хиляди години в миналото.


    Софи и Джош Нюман се спогледаха. След всичко, което бяха преживели, знаеха, че трябва да се радват, че са се събрали отново с родителите си, само че тук имаше нещо ужасно погрешно. Те имаха стотици въпроси... а двамата, които се намираха пред тях, не бяха отговорили на нито един.


    Доктор Джон Дий се надигна трескаво на крака и се изтупа грижливо, преди да се промуши покрай близнаците и да се поклони дълбоко на облечената в брони двойка.


    - Господари. За мен е чест - огромна чест - да се намирам отново във ваше присъствие. - Той вдигна глава и изгледа подред лицата им. - Вярвам, ще признаете, че аз спомогнах за довеждането на легендарните близнаци при вас.


    Озирис погледна към Дий и го дари със същата бърза, бледа усмивка, която бе отправил на близнаците.


    - А, верният доктор Дий, вечният опортюнист... - Той протегна дясната си ръка с дланта надолу и Магьосника побърза да я сграбчи и да притисне устни към нея. - ...и вечният глупак.


    Дий бързо вдигна очи и опита да се дръпне, но Озирис бе хванал ръката му.


    - Аз винаги съм... - започна тревожно Магьосника.


    - ...бил глупак - сопна се Изида.


    Сянка премина по лицето на Озирис и то за миг се превърна в жестока маска, когато устните му се изтеглиха назад, за да оголят остри бели зъби. Мъжът с бръснатата глава изведнъж хвана с две ръце главата на Дий, така че палците легнаха върху скулите на безсмъртния, и го вдигна нагоре, докато краката му не се отделиха от земята.


    - А за какво ни е един глупак... или още по-зле, калпав инструмент! - Сините очи на Озирис бяха на едно ниво с тези на Магьосника. - Помниш ли деня, в който те направих безсмъртен, Дий? - прошепна той.


    Докторът се замята, а очите му бяха ококорени от ужас.


    - Не - ахна той.


    - Когато ти казах, че мога да те направя отново човек? - рече Озирис - Атанасия-яисаната - прошепна той и захвърли Магьосника настрана.


    Дий полетя във въздуха и докато падне на земята в краката на Вирджиния Деър, вече беше старец: смален, съсухрен вързоп от дрипи, със сбръчкано лице, сива коса, която падаше на кичури по копринената трева около него, с млечнобели от пердета очи, с посинели устни и клатещи се във венците зъби.


    Софи и Джош гледаха с ужас създанието, което само преди секунди беше кипящ от живот човек. Сега той бе невероятно стар, но още жив, още съзнаващ. Софи се обърна, за да впери поглед в мъжа, който приличаше на баща й, който звучеше като баща й... и осъзна, че изобщо не го познава. Нейният баща - Ричард Нюман - беше мил, любящ човек. Той не би бил способен на такава жестокост.


    Озирис видя изражението й.


    - Съди ме, след като узнаеш всички факти - каза той ледено.


    - Софи, едно от нещата, които още не си научила, е, че понякога милосърдието е слабост - каза Изида.


    Софи заклати глава. Не беше съгласна. И макар че гласът бе на Сара Нюман, чувствата не бяха. Софи винаги бе познавала майка си като един от най-милите и щедри хора.


    - Докторът никога не е заслужавал милосърдие. Той е човекът, убил хиляди, докато търсеше Сборника; човекът, чиято амбиция унищожи цели нации. Той е човекът, който би убил и двама ви, без изобщо да се замисли. Трябва да помниш, Софи, че не всички чудовища имат звероподобен облик. Не си хаби състраданието за такива като Джон Дий.


    Докато жената говореше, Софи улови трепкащи отсенки от спомените на Вещицата от Ендор за двойката, известна като Изида и Озирис. Вещицата презираше и двамата.


    С титанично усилие Дий вдигна лявата си ръка към господарите си.


    - Служих ви в продължение на векове... - изграчи той. Това го изтощи и Магьосника рухна обратно на тревата. Сбръчканата му кожа се бе изопнала по главата, очертавайки черепа отдолу.


    Изида не му обърна внимание. Погледна към Вирджиния Деър, която бе останала неподвижна през цялото това време.


    - Безсмъртна, светът скоро ще се промени до неузнаваемост. Онези, които не са с нас, са против нас. А онези, които са против нас, ще умрат. С кого си ти, Вирджиния Деър?


    Жената се изправи грациозно и небрежно завъртя дървената флейта в лявата си ръка, при което във въздуха затрептя самотна нота.


    - Докторът ми обеща свят - каза тя. - А вие какво предлагате?


    Изида се размърда и слънчевата светлина проблесна ярко върху бронята й.


    - Да не би да се опитваш да се пазариш с нас? - Гласът на Древната започна да се повишава. - Не си в положение да преговаряш!


    Деър завъртя отново дървената флейта и въздухът затрептя от пронизителен неземен звук. Навсякъде около тях стъклените цветя се пръснаха на сол.


    - Аз не съм Дий - рече ледено Вирджиния. - Нито ви харесвам, нито ви уважавам. И със сигурност не ме е страх от вас. - Тя килна глава на една страна, местейки поглед от Изида към Озирис. - А не бива да забравяте какво стана с последния Древен, който ме заплаши.


    - Можеш да си получиш света - каза бързо Озирис, като посегна да сложи ръка на рамото на жена си.


    - Кой свят?


    - Който пожелаеш - отвърна той и на лицето му се появи крива усмивка. - Ще имаме нужда от заместник на Дий.


    Вирджиния Деър изящно прекрачи хъхрещия старец.


    - Ще го направя. Поне временно - добави тя.


    - Временно ли? - Озирис се усмихна.


    - Докато си получа света.


    - Ще си го получиш.


    - Тогава всичко между нас приключва и никога повече няма да ви виждам, нито пък ще ме безпокоите.


    - Имаш думата ни.


    Изида и Озирис се обърнаха към близнаците и отново протегнаха ръце, но нито Софи, нито Джош понечиха да ги хванат.


    - Елате - призова ги Изида с оттенък на нетърпение в гласа, който я караше да звучи като онази Сара Нюман, която познаваха. - Трябва да вървим. Има много неща за вършене.


    Нито един от близнаците не помръдна.


    - Имаме нужда от някои отговори - рече предизвикателно Джош. - Не може просто да очаквате от нас да...


    - Ще отговорим на всичките ви въпроси, обещавам - прекъсна го Изида. После се извърна и топлотата в гласа й изчезна. - Сега трябва да вървим.


    Вирджиния Деър се канеше да мине покрай близнаците, когато спря и погледна към Джош.


    - Щом Изида и Озирис са ваши родители... тогава вие какви сте? - попита тя. Хвърли поглед през рамо към Дий, а после се обърна и тръгна към кристалния кораб.


    Софи погледна към брат си.


    - Джош... - започна тя.


    - Нямам идея какво става, сестричке - каза той, отговаряйки на неизречения й въпрос.


    Суха, дрезгава кашлица привлече вниманието им обратно към Дий. Макар че слънцето пламтеше ярко в небето, старецът се бе свил на кълбо и трепереше, увил ръце около тялото си, за да се стопли. Чуваше се как зъбите му тракат. Без да каже и дума, Софи свали червения си анорак и го подаде на брат си. Той се взря в него за секунда, после кимна и пристъпи напред, за да коленичи до Дий. Нежно загърна анорака около Магьосника и го нагласи около рамената му. Дий кимна благодарно, белите му очи се навлажниха от чувства и той стисна здраво анорака.


    - Съжалявам - каза Джош. Знаеше какъв е Дий и на какво е способен, но никой не заслужаваше да умре по този начин. Погледна през рамо. Изида и Озирис се качваха във виманата.


    - Не можете просто да го оставите тук - извика той.


    - Защо? Да не предпочиташ да го убия, Джош? - попита със смях Озирис. - Това ли искаш? Това ли искаш, Дий? Мога да те убия веднага.


    - Не - казаха едновременно Джош и Дий.


    - Неговите четиристотин и осемдесет години го застигат, това е всичко. Скоро ще умре от естествена смърт.


    - Това е жестоко - каза Софи.


    - Честно казано, като се имат предвид проблемите, които ни създаде през последните няколко дена, смятам, че съм доста милостив.


    Джош се обърна пак към Дий. Съсухрените устни на стареца се размърдаха, а дъхът му излизаше с тежко пъхтене.


    - Върви. - Една ноктеста длан се сви около китката на момчето. - А когато изпитваш съмнения, Джош - прошепна той, - следвай сърцето си. Думите могат да са лъжовни, образите и звуците могат да се манипулират. Но това... - Дий потупа по гърдите на Джош. - Това винаги е истинско. - Той докосна пак гърдите на момчето и ясно се чу шумоленето на хартия под тениската му. - О, не, не, не. - Лицето на Магьосника посърна. - Кажи ми, че това не са липсващите страници от Сборника - прошепна той с пресеклив глас.


    Джош кимна пак.


    - Те са.


    Дий избухна в нещо като смях, което се превърна в разкъсваща кашлица. Той се преви надве, мъчейки се да си поеме дъх.


    - Носил си ги през цялото време - прошепна.


    Джош кимна пак.


    - От самото начало.


    Тресейки се от безмълвен смях, Дий затвори очи и се отпусна по гръб на копринената трева.


    - Какъв чирак щеше да излезе от теб - промълви той.


    Джош гледаше умиращия безсмъртен, докато най-сетне Озирис не го прекъсна.


    - Джош - каза той твърдо. - Остави го. Трябва да вървим. Имаме свят за спасяване.


    - Кой свят? - попитаха едновременно Софи и Джош.


    - Всички - отговориха в един глас Изида и Озирис.