Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Магьосникът - книга 2 (Тайните на безсмъртния Никола Фламел)

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    11,95 лв.
    ISBN: 9789542608172
    Наличност: Не е наличен
    Година: 2009г.
    Страници: 360 стр.
    Размер: 14х20
    Тегло: 0.3050 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Калифорния:

    В ръцете на д-р Джон Дий и Тъмните древни „Книгата на Авраам Мага” би могла да се превърне в опасно оръжие, което да доведе до разрухата на познатия на човечеството свят. Най-могъщият ръкопис в историята съдържа тайната на безсмъртието – тайна, която никой не бива да узнава. Две страници делят Дий от познанието, което ще възвърне властта на Тъмните древни.

    Единствено близнаците Джош и Софи могат да го спрат – но те са отдалечени на 13 000 километра.

    Париж:

    Никола, Софи, Джош и Скати избягват от Охай и се озовават в Париж - Града на светлините, някогашен дом на Никола Фламел. Но завръщането не е никак приятно.

    Николо Макиавели, философ и виден колекционер на предмети на изкуството, живее в Париж и работи за Дий. Той е по петите им, а времето на Никола и Пернел изтича. С всеки изминал ден силата им намалява, телата отслабват. Време е Софи да овладее и втората магия – Огнената.

    Само един човек е в състояние да я обучи: някогашният ученик на Фламел, граф Сен Жермен – самият той алхимик, магьосник и рок звезда.

    Джош и Софи Нюман са единствената надежда за оцеляване на човешкия род. При положение че преди това не се настроят един срещу друг...

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Магьосникът - книга 2 (Тайните на безсмъртния Никола Фламел)

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    Лепкавият език на Нидхьог се протегна във въздуха към Скатах, която все още бе затисната към стената на кухнята, хваната здраво в ноктите на създанието. Девата-воин се бореше в пълно мълчание, мяташе се в хватката на звяра, извиваше се насам-натам, а токовете на ботушите й се мъчеха да намерят опора върху хлъзгавите плочки на пода. Ръцете й бяха притиснати към тялото и тя не можеше да използва късите си мечове.


    Джош знаеше, че ако се замисли дори за миг, няма да успее да стори онова, което възнамеряваше. От миризмата на чудовището усещаше гадене в стомаха, а сърцето му туптеше толкова силно, че той едва не се задъхваше.


    Раздвоеният език се плъзна по масата, оставяйки върху дървото дълбок белег от изгаряне. Проби един дървен стол, докато се насочваше право към главата на Скати.


    Джош постоянно си напомняше, че единственото, което трябва да направи, е да мисли за меча си като за топка. Вдигнал Кларент над главата си с две ръце, както му беше показала Жана по-рано, той се хвърли напред с движение, на което треньорът му в последното училище безуспешно се бе опитвал да го научи цял сезон.


    Но още докато скачаше, осъзна, че не е преценил правилно. Езикът се движеше прекалено бързо, а той беше прекалено далече. С последно отчаяно усилие той метна меча.


    Острието се удари с плоската си част в месестия език на Нидхьог. И залепна здраво.


    Годините изучаване на таекуондо си казаха думата, когато момчето се стовари върху плочките на пода. То падна тежко, но все пак успя да удари по пода с длан, така че да се претърколи ловко напред и да се изправи на крака... само на сантиметри от месестия език, от който капеше киселина. И от меча.


    Джош стисна дръжката и използва цялата си сила, за да откъсне оръжието от езика. То се освободи със звук като от отлепящо се тиксо, а езикът зашипя и засъска, докато се прибираше бързо в устата на чудовището. Момчето разбра, че ако спре, и двамата със Скати са мъртви. Заби върха на меча в лапата на звяра, точно над китката. Докато острието потъваше с лекота в алигаторската кожа, то завибрира с остър, пронизителен звук, от който Джош настръхна. Усети как топла вълна потече нагоре по ръката му и обхвана гърдите му. Миг по-късно прилив на сила и енергия заличи всичките му болежки. Аурата му разцъфна в ослепително златно, а когато той изтръгна меча си от съществото, около сивото каменно острие сияеше слаб ореол.


    - Ноктите, Джош. Отсечи някой нокът - изпъшка Девата-воин, докато Нидхьог я разтърсваше здраво. Двата меча паднаха от ръцете й и издрънчаха на пода.


    Джош замахна към чудовището, опитвайки се да отсече някой нокът, само че тежкото каменно острие в последния момент се извъртя и отскочи от лапата, без да причини вреда. Той опита пак и този път мечът изкара искри от бронираната кожа на звяра.


    - Хей! Внимавай - извика Скатах, когато свистящото острие премина опасно близо до главата й. - Това е едно от малкото оръжия, които наистина могат да ме убият.


    - Извинявай - процеди Джош през стиснати зъби. - Никога досега не съм правил такова нещо. - Той замахна пак към лапата. Искри полетяха към лицето на Девата-воин. - За какво ни е нокът? - изсумтя той, сечейки яката като желязо кожа.


    - Той може да бъде убит само с един от собствените му нокти - рече Скатах с изненадващо спокоен глас. - Внимавай! Дръпни се!


    Джош се обърна точно когато огромната глава на звяра се натика през стената на разрушената къща, а белият език се стрелна отново напред. Идваше към него. Движеше се прекалено бързо; момчето нямаше къде да се дене, а и ако се дръпнеше, езикът щеше да улучи Скати. То стъпи стабилно, стисна дръжката на Кларент и вдигна меча пред лицето си. Приближаващият се ужас го накара да затвори очи, но веднага ги отвори пак. Ако ще се умира, поне да е с отворени очи.


    Беше като компютърна игра, помисли си Джош, само че тази игра бе смъртоносна. Почти като на забавен кадър видя как двата върха на раздвоения език се увиват около острието, сякаш се готвеха да го изтръгнат от ръцете му. Той стисна по-здраво, решен да не пуска меча.


    Когато плътта на създанието докосна каменното острие, резултатът бе незабавен.


    Звярът се вцепени, после се замята и засъска, със звук като от бурно изпускана пара. Киселината от езика му зашипя по острието на меча, който трепереше в ръката на Джош, вибрирайки като камертон, стана топъл, а после горещ и засия с ярка бяла светлина. Момчето стисна очи...


     ...и зад клепачите му запрелита поредица от бързо менящи се образи: безжизнен пейзаж от черни скали, нашарен с езерца от бълбукаща червена лава, а небето над него бе кипнало от мръсни облаци, които ръсеха пепел и въглени. От облаците висяха израстъци, приличащи на корените на гигантско дърво, и се простираха по цялото небе. Точно от тях идваше бялата пепел: те се разпадаха, сгърчваха, умираха...


    Нидхьог изтръгна почернелия си език.


    Джош ахна и отвори очи точно когато аурата му грейна отново - този път още по-силно и по-ярко, чак го заслепяваше. Паникьосан, той отстъпи назад, размахвайки меча пред себе си, докато не опря гръб в стената на кухнята. Продължи да мига бясно, искаше му се да разтърка очите си, но не смееше да охлаби хватката си върху меча. Чуваше как навсякъде около него падат камъни, мазилката се пука, дървото скърца и пращи. Той присви рамене, очаквайки нещо да се стовари върху главата му.


    - Скати? - извика момчето.


    Не получи отговор.


    То повиши глас.


    - Скати!


    Примижа силно, мъчейки се да прогони петната, танцуващи пред очите му, и видя как чудовището издърпа Скатах от къщата. Езикът на звяра, вече черно-кафяв, висеше от едната страна на устата му. Стиснал Девата-воин в смазваща хватка, той извъртя туловището си и пое през опустошената градина, а дългата му опашка изкърти парчета от стената на къщата, разбивайки единствения останал прозорец. После създанието се надигна на задните си крака като гущер-бегач и затрополи по уличката, като едва не стъпка фигурата в бяла ризница, която стоеше на пост. Без колебание фигурата изчезна след чудовището.


    Джош излезе със залитане през зеещата в стената на къщата дупка и спря. Озърна се през рамо. Някога подредената кухня представляваше пълна развалина. После той погледна към меча в ръката си и се усмихна. Беше спрял чудовището. Усмивката му се разшири. Беше го прогонил и бе спасил всички в къщата... освен Скати.


    Момчето си пое дълбоко дъх, прескочи стълбите и се втурна през градината след чудовището.


    - Не мога да повярвам, че правя това - промърмори то. - Та аз дори не харесвам Скати. Е... поне не много - поправи се.