Добре дошли в книжарница Хермес

0700 17 666
0

Време за умиране (Патерсън)

Намаляване
Увеличаване

Още изгледи

    Виж откъс от книгата
    12,95 лв.
    ISBN: 9789542612438
    Наличност: Не е наличен
    Година: 2013г.
    Страници: 304 стр.
    Размер: 13x20
    Тегло: 0.3000 кг.
    Корица: мека
    Цветност: черно/бяла
    Език: български
     
    Сподели

    Анотация

    Десетки са ранени при бомбени взривове в Ню Йорк. Жесток убиец броди из града и всява ужас сред жителите на мегаполиса. Ню Йорк е обзет от хаос и масова паника. Полицията и ФБР се чувстват безсилни да се справят с кризисната ситуация. Те установяват, че убийствата и експлозиите са част от добре обмислен план на зъл гений. За залавянето на злодея обаче разследващите разполагат само с няколко съобщения, адресирани до Майкъл Бенет.

    При създалата се ситуация детектив Бенет трябва да прекъсне семейната ваканция край морския бряг. Той се връща в Ню Йорк, за да се включи в специалната група за работа по случая. Поредното жестоко убийство ще доведе до смайващо разкритие за апокалиптичните намерения на психопата. Положението никога не е било толкова критично и само Бенет може да предотврати надвисналата катастрофа.

    Оставете своето собствено мнение

    Вие разглеждате: Време за умиране (Патерсън)

    Как ще гласувате за този продукт?*
     1 звезда2 звезди3 звезди4 звезди5 звезди
    Рейтинг



    ПРОЛОГ


    СЕКСИ ЗВЯР


    ЕДНО


    Подобно на луксозните кооперации и петзвездните френски ресторанти, разположени в най-скъпарския квартал „Силк Стокинг“ в Манхатън, паркингът „Бенчли Ийст Сайд“ също представляваше изключително впечатляваща гледка. Четирите му отоплени подземни нива, разположени под Седемдесет и седма улица, приютяваха няколко автентични поршета, ферарита и дори едно-две ламборджинита, паркирани чинно броня до броня. Чисто новият тъмносин „Мерцедес SL550“ с подвижен покрив, който изсвири с гуми на излизане от асансьора за автомобили точно три минути след дванадесет в неделния следобед, изглеждаше напълно на мястото си в баровския квартал.


    Същото се отнасяше и за четиридесетгодишния джентълмен, който чакаше до кабинката на охраната. Мерцедесът се плъзна и спря на сантиметри пред него. Мъжът имаше прошарена сиво-черна коса и небрежно набола брада в стил Дейвид Бекъм. Носеше спортен панталон и тъмносиня фланелка за голф, а приятно златистият тен на кожата му подсказваше, че разполага с дълбоки джобове. Трудно беше да се каже дали специално изработената регистрационна табела на мерцедеса с надпис „СЕКСИ ЗВЯР“ се отнасяше до колата, или до нейния собственик.


    - В тази жега предположих, че ще предпочетете гюрукът да е спуснат, както обикновено, господин Бергер – каза усмихнатият служител на гаража с полуазиатски, полулатиноамерикански черти, който с едно движение изскочи чевръсто от колата и задържа отворена шофьорската врата, облицована отвътре с истинско дърво. – Пожелавам ви приятен ден – рече той на сбогуване.


    - Благодаря ти, Томи – усмихна се Бергер и подаде петдоларова банкнота на младежа, докато се качваше зад волана на луксозната си спортна кола. – Ще се постарая да е хубав.


    Бергер отпусна гръб на меката кожена седалка, форсира двигателя и отпраши на изток по Седемдесет и седма улица в посока Пето авеню. Острият и леко сладникав мирис на дъб и декоративни храсти в „Сентръл Парк“ се смесваше с аромата на ръчно шитите от естествена кожа седалки. На Петдесет и девета улица върховете на дърветата отстъпиха място на гледката към приказната фасада на хотел „Плаза“, а само миг по-късно от двете страни на широкия булевард подобно на страници от „Венити Феър” започнаха да се редят лъскави табели и проблясващи реклами на „Тифани”, „Шанел”, „Зена”, „Пучи”, „Фенди”, „Луи Вюитон”. Пред магазините се блъскаха тълпи от туристи и летовници, които правеха снимки и зяпаха наоколо, сякаш не можеха да повярват, че се намират в самото сърце на столицата на света.


    Що се отнасяше до Бергер обаче, най-скъпата улица на планетата не се различаваше по нищо от най-прашния и затънтен селски път. Иззад огледалните стъкла на марковите му авиаторски очила сивите му очи се взираха право напред, а съзнанието му бе изпразнено от всякакви мисли. Това беше единствената му дарба. Всички постижения в живота му се дължаха на умението да преследва една-единствена цел, да се концентрира и да оставя настрана всичко, което не се отнасяше до конкретното му занимание в момента.


    Въпреки това пулсът му все пак се ускори, когато най-накрая пристигна на мястото – основния клон на Градската библиотека на Ню Йорк, разположен на Пето авеню, между Четиресет и първа и Четиресет и втора улица. Докато приближаваше с колата, усети как напрежението го завладява, адреналинът му се качи, а сърцето му заби лудо, сякаш в такт с автомобилния двигател.


    „Дори Оливър е имал своите страхове - напомни си той, докато завиваше внимателно на изток по Четиресет и трета улица. - Джак Демпси, Елвис Пресли... Всички хора изпитват боязън.” Но великите и значими мъже, към които се числеше и той, успяваха да преодолеят сковаващия страх и да действат непоколебимо.


    Докато паркираше мерцедеса пред една камионетка за сладолед на половин пряка на изток по улицата, Бергер вече се чувстваше малко по-добре. За да се успокои напълно, вдигна поглед към гюрука над главата си, който с прецизно и симетрично до съвършенство движение се намести на точното си място. Все още усещаше страха, докато гледаше как всички части лягат по местата си, но вече знаеше, че ще успее да го преодолее...


    „Действай, г-н Бергер - помисли си той. - Сега или никога.”


    Вдигна тежката чанта с лаптопа от седалката до него и отвори вратата.


    „Сега!” - прошепна той.


    ДВЕ


    Бергер премина под огромната аркада пред входа на библиотеката и през въртящите се вътрешни врати. Веднага забеляза, че пенсионираното ченге със строгия поглед, което обикновено всяка събота дежуреше в предното фоайе, днес не беше там. Вместо него се мъдреше някакъв младок, нает за през лятото, облечен в зле скроена тъмносиня униформа. „Още по-добре”, помисли си Бергер. Отегченият младеж му махна небрежно да минава още преди Бергер да посегне към ципа на чантата.


    Притихналата Розова читалня на третия етаж имаше размерите на футболно игрище. Беше обкръжена от високи пет метра светлокафяви дървени лавици и се осветяваше от месингови свещници в стил рококо, увиснали от високия седем метра таван, изрисуван с фрески. Бергер подмина първите две дълги маси с насядали край тях тридесетинагодишни хора със сериозен вид, пъхнали слушалки в ушите си и вторачени в екраните на лаптопите си. Явно бяха докторанти и разни почитатели на самоусъвършенстването, решили да прекарат летния уикенд в четене.


    Намери си свободно място на последната маса в северната част на залата и седна с гръб към вратата, водеща към отдела за редки книги на читалнята „Брук Ръсел Астор”. За около двадесет минути се престори, че играе судоку на чисто новия си айфон, докато единственият друг читател на неговата маса - бременна азиатка в пастелнокафяв гащеризон, не стана да си върви. Щом тя се отдалечи, Бергер си пое дълбоко дъх и бавно въздъхна, след което скришом си сложи латексови ръкавици. И внимателно измъкна бомбата от чантата за лаптоп...


    Външното устройство приличаше на седемнайсетинчовия „Макбук“ на „Епъл“, на който обаче клавиатурата, кабелите и тъчбутонът бяха отстранени и в момента на тяхно място се намираха два килограма взривно вещество Т4 – италианската версия на пластичния експлозив RDX. Върху ваниловия на цвят експлозив имаше още един слой от дребни стоманени пирони, които изглеждаха досущ като сребристи пръчици, поръсени върху дяволска мелба. Дъното на устройството беше покрито със слой гелообразно лепило.


    Бергер притисна бомбата към масата пред себе си и я закрепи стабилно на повърхността й. Детонаторът вече бе поставен на мястото си и чакаше само финалната връзка с електрическия заряд, която щеше да се образува в мига, в който някой намереше лаптопа и допуснеше грешката да отвори капака му. Точно отдолу, завързана с фина рибарска корда, се намираше тънка живачна тръбичка, подобна на термометър, каквито обикновено се използваха в алармите на кафемашините. Когато капакът на взривното устройство беше затворен, човек спокойно можеше да си играе на фрисби с него, но повдигнеше ли се дори и на два сантиметра, тръбичката с живак щеше да се счупи, а течният метал да се разлее върху жиците на детонатора... И да предизвика късо съединение и мигновена експлозия.


    Господин Бергер си представи чудовищната взривна вълна, която щеше да разтърси претъпканата Розова читалня и да унищожи предмети и хора, намиращи се на разстояние от 12 метра, изпращайки убийствен залп от шрапнели във всички посоки със скорост, четири пъти по-голяма от скоростта на звука.


    Той свали ръкавиците си и се изправи с празната чанта, внимавайки да не докосва нищо. Прекоси стаята и побърза да излезе от залата, без да поглежда назад.


    „Започна се”, помисли си той с чувство на огромно облекчение, докато се насочваше към мраморното стълбище. От тук нататък всичко беше само въпрос на време, състезание с часовника...


    „По твой сигнал. Приготви се.”


    Бум! – прошепна на себе си Бергер, усмихна се и забързано заслиза надолу, като вземаше по две стъпала наведнъж.