Запомнете Пловдив 2

22. ЗА КОСМОНАВТИТЕ И ФАЙТОНДЖИИТЕ
На 12 април 1961 година излетя Юрий Гагарин. Първият космонавт в историята на човечеството бе гражданин на великия Съветски съюз. Американските империалисти бяха сразени в космическата надпревара.
Бяхме деца и крещяхме от радост. Радвахме се, че бяхме част от световната социалистическа система. Победата бе и наша.
Имахме час по физическо в училище "Г. С. Раковски". Бягахме около баскетболното игрище в колона по един. А байчето, който биеше звънеца, поливаше с маркуч сгурта на игрището – за да бъде приятно на тези, които щяха да играят след нас. Опитното поле до игрището се беше раззеленило и обещаваше богата реколта.
Та в края на този час по физическо прозорецът на първия етаж вдясно се отвори и се показа другарят Петров, учителят по физика.
Никога няма да го забравя. Отвори със замах прозорците и извика: "Имаме си космонавт! Гагарин!".
До края на учебните занятия оставаха още два часа. Повече уроци обаче нямаше. Говорихме само за нашия космонавт. Учителите също се радваха – и това не беше част от програмата.
Вкъщи се радваха и родителите ни. И съседите. Всички до един.
Обсъждахме кога човек ще кацне на Луната. Бяхме сигурни, че това пак ще бъде наш човек, съветски.
Чакахме да се промени и животът ни – още утре.
На другия или по-другия ден, минавайки по коридора под строй, за пръв път обърнах внимание на лозунга, който висеше над главите ни, на него пишеше:
 
ДНЕШНОТО ПОКОЛЕНИЕ СЪС СИГУРНОСТ ЩЕ ЖИВЕЕ

ПРИ КОМУНИЗМА!

                                         Н. С. Хрушчов

Хрушчов беше "най-големият приятел на българския народ", така беше написано на Червения площад в София срещу Мавзолея.
След като овладяхме Космоса, комунизмът вече беше на една крачка. Наближаваше времето, когато всеки ще дава според възможностите, а ще получава според потребностите. Не знаехме точно как ще стане това, но нямаше как да не стане. Беше го казал другарят Хрушчов.
Бяхме сигурни, че ще живеем при комунизма. А дали това "днешно поколение" включваше майките и бащите ни? Дано и те да доживеят до комунизма – молехме се тайно, за да бъдем всички заедно там, при най-справедливия обществен строй.
Тогава кварталът ни изглеждаше грозен и бедняшки. В партизанските филми, когато даваха къде живеят нелегалните комунисти и въобще пролетариатът по времето на фашизма, даваха точно такива квартали. Само че филмите ги снимаха не в Пловдив, а в София – може би в Ючбунар.
Става дума за Аджисан махала. Всъщност тя се нарича Хаджи Хасан, но нейните жители са опростили сложното име. Кой е Хаджи Хасан – има спорове. Ашим Асан – за него ще стане дума след малко, твърди, че това е негов прадядо. До нас обаче имаше една джамия от 17-и век, която се наричаше „Хаджи Хасан”. Дали това е името на дарителя, или по-късно е преименувана – не се знае.
Едно време входът към махалата бил на мястото на Източната римска порта, в подножието на Стария град.
По-късно махалата се разраснала и се простираше от баня „Тракия” до баня „Здравец”.
Беше бедняшка махала, напомняща за едно отминало според нас време, та освен да станем космонавти, мечтаехме къщичките, строени от експлоатирания пролетариат, да бъдат срутени по-бързо и на тяхно място да извисят ръст нови блокове със слънчеви и хигиенични апартаменти. Като нашия блок, ако може и по-големи.
Животът наистина се променяше – е, не толкова бързо, колкото ни се искаше.
Магазините ставаха все по-пълни, все по-често пускаха маслини, всеки ден караха топъл леберкез, а саламът „Камчия” имаше божествен вкус.
Националният ни футболен отбор (Янев, Колев, Ракаров, Божков) ни радваше с някоя и друга победа, а ако паднехме, единствено виновен беше съдията – вероятно агент на американските империалисти.
Въодушевени от успехите, бащите ни изпълняваха петилетките в съкратени срокове и комунизмът явно чукаше на вратата ни...                        
За всичко това се сетих наскоро – минавах случайно край махалата, имах малко свободно време и реших да го посветя на спомените от детството.
Мечтата ми се беше сбъднала. Кривите къщички от времето на капитализма ги нямаше. На тях място бяха изникнали геометрично правилни блокове. Грозни и безлични. Между тях празните пространства бяха прашни и мръсни. Ръждясали ламаринени гаражи бяха нахвърляни безразборно. Тук-таме някое дръвче, останало от китните дворове, се беше опитало до оцелее.
Нямаше едно цвете, нямаше масичка с пейки, нямаше минувачи, нямаше даже кучета и котки.
Кварталът приличаше като след нападение с неутронна бомба.
Стигнах до родното училище "Раковски".
Имаше вид на изоставено. Единствено новата дограма подсказваше, че вътре може да има живот.
Наоколо се виждаха купчини паднала мазилка.
Опитното поле, където се учехме да садим домати и друг зеленчук, беше изкоренено кой знае кога и превърното в прашен асфалтов плац. Нямаше го байчето с маркуча.
Най-грозната гледка обаче беше баскетболното игрище. То беше цялото в бурени. И един дръглив кон кротко пасеше на същото място, където чухме вестта за първи космонавт.
Ако някой тогава ми беше казал, че повече от половин век по-късно на това място нямаше да има ракетна или поне вертолетна площадка за полети до София, морето или до някой по-далечен град на световната комунистическа система, която трябваше да е победила в целия свят, а бурени и пасящ кон, щях да му издера очите.
И следа нямаше от комунизма.
Нямаше следа от 21-ви век – какъвто и да беше той.
Другарю Хрушчов, защо ни излъга?
И на още колко лъжи повярвахме през годините...
Щракнах една снимка за спомен с телефона, произведен от капиталистите победители, и си тръгнах, мислейки за това кой е виновен.
Край мен минаваха забързани хора и не обръщаха внимание на коня. Единствен той гледаше виновно.
След малко обаче си рекох: слава богу, че в Аджисана все още има живи коне. Има си махали, дето сигурно им иде отръки да се занимават с ракети, тук хората са разбирали от коне.
И потърсих моя приятел Ашим Асан – да ми разкаже повече по въпроса.
Ашим е наследник на прочут файтонджийски род, откакто забраниха файтоните се забърка в политиката и даже за малко влезе и в затвора. Много журналисти са разпитвали Ашим защо и как е бил осъден, но никой не го е питал за файтоните и конете.
Та ето какво научих аз за този занаят и въобще за махалата.
Ашим е внук на прочутия файтонджия Пашата и син на също прочутия файтонджия Спартак.
Твърди, че негов прадядо е самият Хаджи Хасан, на когото е кръстена махалата, но тук имам известни съмнения. Възможно е прадядото Хасан да е станал хаджия, но по всяка вероятност по-преди е имало някой друг също Хаджи Хасан.
Та Пашата е обслужвал самия Калпакчиев – голям фабрикант.
А Спартак е карал и вземал от работа Янко Мусорлиев – банкер, който работи някъде до средата на 90-те години, също така и генерал Желев.
„Спартак” е прякор, той като файтонджията бил голям привърженик на прочутия тогава футболен отбор „Спартак”. С Тодор Диев били като братя. Когато „Спартак” става шампион, файтонджията написва отзад на файтона името на любимия отбор.
По това време – някъде към 1961 година, все още е имало десетки файтони. Ашим Асан пази снимка от сюнета на своя брат – вижда се шествие от 40–50 файтона, повечето на роднини.
Славата на един файтонджия зависела от известността на постоянните му клиенти.
Колкото и богат обаче да стане един човек, не си е позволявал да има частен файтон. Разчитал е на думата на избрания файтонджия. Разбирали са се кога да го вземе от къщи, кога да го върне, ако трябва да отидат до някое село...
От Тошо Африката съм чувал за известни файтонджии от по-стари времена. Например имало един Влашо, който карал известния Вакаро. Вакаро е италианец, внасял селскостопански машини, но по едно време инвестирал в друг бизнес и така издигнал кино „Екзелсиор”. Та цял живот Влашо разказавал спомени за Вакаро, как го вземал сутрин от улица „Христо Г. Данов”, как го карал до Бачковския манастир т.н.
Бай Димитър Димоолу пък бил личен файтонджия на митрополит Максим. Когато обаче неговото място заема митрополит Кирил – бъдещ патриарх, работите не тръгват на добре. Дядо Кирил е посъветван да си купи автомобил. И така един ден пред Митрополията се появява лъскава кола „Де Сото”. И бай Димитър остава без работа. Зарязва файтона и отваря кафене срещу „Св. Петка” – известното кафене на Димоолу. В което разказва спомени за митрополитската си служба.
Никой обаче не може да се мери със спомените на файтонджията Богдан, който е лежал в затвора за съучастничество в убийството на Ана Симон – една драма, разтърсила не само Пловдив.
Днес, разбира се, никой не помни Богдан, той е бил на пияцата някъде в началото на миналия век. Споменава го Никола Алваджиев в „Пловдивска хроника”.
Основните пияци са били на Гарата, на Джумаята, срещу Пощата, на Аптека „Марица”. Тарифите са били твърди, не е имало дъмпинг и помпи като сега. Файтоните се нареждали един след друг, клиентът е трябвало да вземе този, който е наред.
Най-важни са били конете. Файтонджийските коне не били като каруцарските. В Пловдив не е имало конски пазар, та се е ходело надалеч да се избере подходящ кон. Той е трябвало да бъде красив, пъргав, като плясне файтонджията с камшика, да скочи напред веднага.
Последно файтони са правени в Асеновград. В Аджисана е имало майстори на разните елементи – юзди, тапицерия, айове.
За да бъде конкурентен един файтон, е трябвало да бъде красив и абсолютно чист. Конете са украсявани с гердани и звънчета. Зимно време за клиентите е имало одеяла, като падне по-дълбок сняг, файтоните са ставали на шейни.
Файтонджиите са живеели задружно, помагали си при нужда. Ако някой тръгвал за Брезово примерно и не се връщал до посред нощ, жена му веднага отивала при колегите, вдигала някой от леглото и тръгвали да търсят вероятно закъсалия човек.
Спартак използвал връзките си с банкера Янко Мусорлиев и измолвал заеми за някои, които имали нужда от пари за нов кон или за основен ремонт на файтона. Мусорлиев никога не отказвал – бай Спартак бил най-добрият гарант за заема. Не е имало случай някой да не си върне борча.
В онези времена, казва Ашим Асан, „мъжката дума била асъл мъжка дума”. И още стари мъдрости от Аджисана знае той. Че възрастните хора в къщата носят берекет. Затова трябва да се уважават. Бабата по цял ден стои вътре, но тя и ключът, и лампата, и всичко...
Казаното по-горе важи основно за майката. Колкото до съпругата, тук има и по-различни мнения. Например „Жената е змия, която лежи на гърдите на мъжа”. И „Жената трябва да знае мъжа само от кръста надолу”, тоест да не знае какво мисли. Защото може да отклони мислите му в невярна посока. И да го скара с приятели и роднини.
„Комшулукът не е както преди” – казва още Ашим и въздъхва. И разказва за едновремешния комшулук в Аджисана.
Имали комшия – това става на улица „Бургас”, истински комунист. Имало и такива в махалата. Името му било Георги Иванов. Един ден полицията заградила улицата, за да търси комунягата. Пашата, дядото на Ашим, решава да спаси човека – не го интересувало какъв е, важното е, че е добър комшия.
Пашата вдига родата накрак, обличат се всички жени с фереджета, маскират и комуниста като кадъна, качват се на файтона и тръгват към стражарите. А те и не могат да предположат, че сред жените в черно се крие издирваният престъпник.
Иванов заминава за Съветския съюз, връща се, благодари, пита с какво да помогне, но в крайна сметка нищо не се случва. На погребението му обаче, когато се стича цялата махала, се споменава за героичното дело на Пашата.
Файтонджиите невинаги са вършели добри дела. Известна е случката с Павлето – джуджето. Известният собственик на кино „Балкан” се е движел само с файтон – макар да е живеел наблизо, на улица „Велико Търново” 17. Поради недъга си, не е можел да сяда, а е пътувал прав, опрял се на двете си бастунчета.
Една хубава вечер обаче решава да се прибере пеша – през градината. Тръгнал лека-полека, но някъде към Пияцата го пресрещат няколко пийнали файтонджии. Вземат го на ръце и го слагат в едно от окачените на дърветата кошчета.
Писал съм в първия том, че много пловдивчани смятат тази история за измислена, но тя се потвърждава от още повече съвременници на събитията.
Сутринта първите минувачи освободили Павлето, който веднага се обадил на областния прокурор. Прокурорът от своя страна възложил случая на известния пристав Рангел, който извикал заподозрените файтонджии и така ги посъветвал, че няколко дни те трудно сядали на капрата.
Файтонджиите били най-големите познавачи на града. Те не знаели имената на много от улиците, но били наясно с всички ориентири – баните, хановете, кината. Познавали и половината град по име. Като им кажеш да те закарат в къщата на еди-кой си, и те те оставяли точно пред вратата.
През 30-те години дошли такситата, отначало се разбирали помежду си, но скоро станало ясно, че занаятът си отива.
Новите пловдивчани не можели да свикнат с файтоните, обвинявали ги, че замърсяват града, въпреки че под опашката на коня задължително имало пешкир, и не знам си коя година ги забраняват.
Конете отиват под ножа, дървенията изгнива.
Сега Ашим Асан въздиша по ония времена, поддържа каквото е останало от файтона на баща му и на дядо му и е готов веднага да се върне в занаята – стига някой да му позволи. Мисли, че има хляб поне за нощни разходки – като излязат младите от дискотеките и казината, защо да не направят една обиколка на града.
По едно време се уплашил, че децата му няма да знаят с какво е известен техният род, завел ги на Слънчев бряг, взели файтон и се разходили до Несебър и обратно.
И по пътя им разказвал за техния дядо Спартак, за прадядо им Пашата и за прапрадядо им Хаджи Хасан.
Впрочем Ашим твърди, че в техния род се води летопис от няколко поколения, описано било всичко – кой от родата какъв станал, какво направил, къде отишъл.
Не вярвам някой да се заинтересува от този документ и от историята на някакви файтонджии.